КЛЮЧ
КЛЮЧ
Какъв ли дявол вчера ме подсети
за стаята с олющени тапети
в един хотел, отдавна овехтял?
Припомних си,
че точно в тази стая -
накрая на света, почти накрая -
лиричен вятър беше ме отвял.
Какво ми трябва - казах си тогава,
избягал от човешката гълчава
в един оазис, пълен със покой -
щом имам сума отлежали теми
и все парливи, тоест все големи,
какво ми трябва още, боже мой?
И ето ме:
надвесен върху листа,
с гореща кръв и мисъл поривиста,
усетил вече първите слова.
Но тъкмо стих до стих да се получи,
в съседната врата удари ключа…
И всичко се обърка след това.
От где се взе и как ме изненада
проклетата жена - навярно млада
защото -
като шеметна вълна -
от няколко едва дочути стъпки
по тялото ми пропълзяха тръпки
и аз захвърлих листа настрана…
Но ето ме отново в тази стая -
накрая на света, съвсем накрая -
в прегръдките на същия покой.
Не, нямам никакви парливи теми
и нямам даже помисли големи…
Но те не ми и трябват, боже мой.
След толкова пристрастия и оди
отново този спомен ме споходи
и пак ме люшна същата вълна.
И аз усетих,
че ми се създава
най-простичката песен, но такава,
че да кънти от стъпки на жена.
ПРИПИСКА
… а между другото, полека - лека,
оголи зъби вълчи апетит
за тежки постове и служба лека,
макар че всеки бе обут и сит.
И не да кажеш, че не би се трудил,
но ти му даваш зелника готов…
И се видя държавата във чудо
от тази своя пагубна любов.
Най-вече за духовните водачи
ту яд ме хваща, ту ме хваща срам:
уж винаги с народа са, обаче,
доколко му са вречени, не знам.
Воистина в начале беше слово…
Но словото така поевтиня,
че трябва да му се всели отново
душа и плът… И още на деня!
Че иначе…
/Нататък ръкописа
е зачертан, ще кажеш, от дете.
Случайно го открих и го преписах -
дано поне един го прочете!/
1989 г.
ПОЕТ
Зачетох се в последната му книжка
и го видях почти като на длан:
в една сълза човекът е побран,
в една усмивка и в една въздишка.
И не усеща своята цена -
самата му природа е такава.
А критиката - тя го отминава,
прехласната по други имена.
И вече знам, че приживе едва ли
капризната съдба ще го погали -
не се напряга той да я смили.
Но виж, ако си тръгне ненадейно,
една ужасна празнина ще зейне -
в това съм сигурен… И ме боли.
НАПЪТСТВИЕ
Видях, че твоята тревога
почти на паника избива.
Но няма как да ти помогна.
Пък и не бива!
Нали веднъж, в един далечен
съдбовен ден,
с душа пламтяща
- Да бъда гражданин! - изрече…
А всичко на света се плаща.
И ти плати - не те отчая
дори и злото у човека.
Нима си мислиш,
че случайно
у вас мирише на аптека?
А музата - с ония сладки
нашепвания за прослава -
от дъжд на вятър
и за кратко
започна да те навестява.
Невярна си е тя, защото
избраниците са малцина.
Но горе, драги мой, челото -
не ще се предадем мърцина!
Достойно своя камък тикай!
Нали веднъж,
с дума пламтяща
- Да бъда гражданин! - извика…
И цял живот това се плаща.
ДЯЛ
И тъй: приемам своя дял
с тревогите, с катрана, с риска.
И ако нещо ме потиска -
не си мислете, че е жал.
Защо да жаля? Бил съм там
и вече слизам от превала
с душа,
какво ли не видяла,
дето я разпъвах сам.
Сега съм ненадейно тих
и вразумен…
Сега ми стига
да врежа само скромен щрих
в голямата житейска книга.
И както цял живот мечтах,
дано успея най-накрая
с прегръдка да ви прилаская -
преди да се превърна в прах.
МАДРИД Е НАШ
След толкова писания,
прелиствани до мрак,
дори на сън Испания
ме вдигаше на крак.
Испания ме викаше
с тревожния си глас
и без да слушам никого,
зарязвах всичко аз.
С пароли , с плам, с безумие,
но не и с подъл страх
летях по тайни друмища,
през граници пълзях.
И стигах върли сипеи,
където - ден из ден -
куршумите пресипнало
пищяха срещу мен.
Кръжаха с крясък враните,
щом падах не веднъж.
И квасеше ми раните
солен испански дъжд.
Но даже и в покрусата,
докрай набрал кураж,
ликувах с кръв по устните:
“Все пак Мадрид е наш!”
И устните се спичаха.
И си представях как
от мойта кръв изтичаща
пониква ален мак…
Уви, какви мечтания
с тъга погребах аз!
И чак сега в Испания
ме води друга страст.
И вече чувам тласъка
на пулса учестен…
Здравей, земя под блясъка
на мургавия ден!
И ти здравей, доверие,
покълнало едва
над злобата довчерашна,
подобно стрък трева!
В такава сладка паника
не помня да съм бил.
Посрещай ме, Испанийо,
със дъх на карамфил,
с горещите си ридове
и знойните очи,
с легендите, с коридите -
и нека проличи,
че въпреки покрусата,
не просто за кураж,
отново шепнат устните:
“Все пак Мадрид е наш!”
В ЗЕМЯТА НА ЛА МАНЧА
… И ето ни в земята на Ла Манча.
Избърсваме чела от прах и пот
и ни поглъща приказното ханче
на Санчо Панса и на Дон Кихот.
Такова си е то от памтивека:
с огромни бъчви в мрачен сутерен…
И с тежък дъх от тези два човека,
които съм усетил и у мен.
Животът ли, съдбата ли ме яха -
съветите им шибат като дъжд:
“Какво му мислиш - гледай си стомаха!’
“Какво умуваш - копието дръж!”
Но точно тук решителният избор
за сетен път разкрива моя нрав:
измъквам се навън от тази изба
и до Хидалгото заставам прав.
Десницата ми още е корава,
а подлостта човешка няма край…
- Не искам, рицарю, от твойта слава,
обаче шлем и копие ми дай.
За лично щастие не ме е грижа
и вече се заканвам в твоя стил:
- Ела, световно зло, да те пронижа,
на прах да те направя, на пестил!
- Но що за глупост, господарю, спрете!
ме дърпа Санчо Панса, ужасен.
Това зад хоризонта са ракети,
които ще ни смелят някой ден…
- Ах, ти, страхливо и презряно семе -
такъв те знам от вечни времена!
Но ти не виждаш ли, че няма време
спокойни да останем настрана?
И в този миг проблесна обектива…
И си помислих, твърдо убеден,
че точно тази поза ми отива.
А филмът се оказа осветен!
В ПАМПОРОВО
И мислих си - край тези мури,
сред тези девствени дъбрави,
ще стихнат делничните бури
и болката
ще ме забрави.
Така ще хукна, ще избягам
от себе си…
И от века си!
…Захвърлям грижите. Полягам.
И звезден прах над мене ръси.
Уви -
сънят е мимолетен!
Светът от край до край се гърчи…
И аз не виждам вече смърчове,
а стратегически ракети.
Да се залъгвам ли с цигари?
Цигарите
ще поблещукат
и пак денят ще ме завари,
подпрял чело на два юмрука.
АРМЕНИЯ
Ще кажеш - камънак безкрай.
Но тръгнеш ли през камънака,
все някъде ще те причака
отрязък от самия рай.
Това е, брат…
А по душа,
като пейзажа разнолика,
аз бих я назовал велика,
без риск, че мога да сгреша.
Най-вече ме покърти, брат,
безкрайната й мъченишка
и незатихваща въздишка
по този неин Арарат.
Той врязва в герба и следа,
той цялата я приковава
към себе си…
и пак остава
отвъд граничната бразда.
И аз си мислех, умълчан:
да, всичко е пределно ясно,
щом и насам е хряскал бясно
един и същи ятаган…
КАФЕ ОТ АНГОЛА
На Иван Николов
С тази страст, вдън душата набола
като репей след пролетен дъжд,
за пакетче кафе от Ангола
аз и Пловдив претърсих веднъж.
Провървя ми - ти беше свидетел
как ликувах сред градския шум.
Но когато разкъсах пакета,
сред зърната проблесна куршум.
Ясно беше,
че той бе изстрелян
срещу смутния чер континент,
но защо точно мене уцели
и защо порази точно мен?
Смлях кафето
и пих си кафето
близо трийсет прошарени дни.
А с куршума въвлякох детето
в безконечна игра на войни.
Не, не бих се оплакал от бреме -
прекалено добре съм дори.
Само нощем -
по никое време -
току-виж нещо в мене възври.
Но не търся покой за сърцето:
няма смисъл -
отдавна открих,
че вината е само в кафето -
с много примес, изглежда, го пих.
ГРАНИЦА - 64
Очите ми жадуват да се радват
на водопади,
на далечни острови…
А аз дори за миг не съм прекрачвал
извън България!
А бих могъл спокойно да прескоча
за ден, за два
оттатък тези хребети
и да намеря Никос.
Никос чака
с една усмивка тъжна, много тъжна,
с една китара тъжна, много тъжна.
А аз не съм го виждал още никога!
И може би не ще прескоча тези
назъбени
и тъй жестоки хребети,
които стрелят без предупреждение
направо във сърцето ми…
Защо ли
и докога ли все ще стрелят, Никос?
Страхувам се, че мога да умра,
преди да се прегърнем.
ГРАНИЦА - 66
Като Егей,
изплашен от морето,
откъртвам из гърдите си въздишки.
Като Егей се моля на морето,
но не от някаква скала - от вишка.
И тъй като очите ми са слаби,
помагам си с очите на бинокъла.
Наоколо
слухтят секретни щабове.
Секретна тишина лежи наоколо.
Сега не виждам
оня златен кораб
с платната на доверието - златни.
И моя път надолу е затворен.
Причината е проста и понятна!
Ала сърцето ми пулсира в гърчове,
измъчено
от времена войнишки…
Подай си смуглата десница, Гърцийо!
Аз искам да съборим тази вишка.
ЛЯТО
…И все така Земята се върти.
И все така раздухва огнен вятър
настръхналите два различни свята
по всички дължини и широти.
… И все така Земята се върти.
Но аз си имам също своя ос.
И свои полюси… И неизбежно
веднъж в годината света обглеждам
от нивите, в които бродя бос.
Но аз си имам също своя ос.
И пак съм тук. Край извори кръжа.
Кръжа край изкорубени горуни.
И обгорен от слънцето на юни,
пшеничен клас в ръцете си държа.
И пак съм тук - край извори кръжа.
Звъни отвред неземна тишина.
И в тишината - от зори до заник -
лекувам с билки градските си рани
от вчерашни и днешни времена.
Звъни отвред неземна тишина.
Какво съм аз, не съм ли стрък трева?
Не съм ли клас, не съм ли жилав корен,
за соковете свои отговорен
и в бури, и под ясна синева?
Не съм ли корен или стрък трева?
Не съм трева… Сред този кръговрат
на времена войнишки и вдовишки
усещам, че ме дърпат яки нишки
по билото на моя земен свят -
човек съм аз сред този кръговрат.
И даже тук не знам покой, не знам.
Привидно тих, привидно безметежен,
дори на сън се сепвам от ехтежа
зад пламналите паралели - там…
И все така не знам покой, не знам.
