Димитър Златев

В памет на Николай Хайтов

Селото преди векове беше побило темели в горния край на пролома. Под него реката хилядолетия бе гризала скалите, бе се гърчила в безсилен гняв и сега тясното шосе следеше зигзагите на двубоя между камъка и водата. Над селото изведнъж се отваряше неподозирана шир - полегати ниви и ливади, обрасли с хвойна и сливаци деретини, а зад тях се извисяваше един от централните хребети на Родопа.

Сигурно неведнъж проломът е преграждал пътя на нежелани насилници, осигурявал  е идилично спокойствие за людете, но и ги е откъсвал от големия свят. Ала и дотук е достигал отглас от колизиите на историята. Достатъчно е да чуеш името на пещерата „Челевешницата” , за да те побият тръпки. Опазеният кошмарен спомен разказва за „разделното време” - промъкналите се дотук нашественици, за да сменят старата християнска вяра, не заварили хора в суровите каменни къщи. Когато разгадали, че са се скрили в пещерата, запалили огън на входа й… Иди сега тълкувай нейното название - помен за човешката трагедия или за изродената човещина? - И едното, и другото не се свършват по този размирен свят, който уж все върви към съвършенство, но то, като хоризонта, все така си остава недостижимо.

 Още по пътя насам по-малко ме занимаваше идеята за възложената ми социологическа анкета, отколкото размислите около самоубийството на Ангел Деев. Той беше мой студент, от най-начетените и амбициозно настроени, дипломирал се преди две години като бакалавър. Когато преди трийсетина дни научих  за трагичната случка, не можех, по-скоро не исках да повярвам, че този млад мъж, съчетаващ юношеския идеализъм и зрялата амбиция  за задълбочаване в науката, може да посегне на живота си.

Сега, след приключване на анкетата  по повод очакваното влизане в Европейския съюз и надеждите на хората от различни социални слоеве и професии, бях се запътил към гробището. В края на селото, за всеки случай, попитах една жена правилно ли съм се насочил. Тя ме погледна озадачено - явно  появата на непознат човек, ябанджия, както се казва тук - и въпросът му, забавиха малко нейният отговор, но все пак услужливо отвърна:

- Ей го, е, отсрьоща, не си сборкал. Че кутро ше тросиш там?

Отвърнах притеснено.

- А-а, Ангелча ли? Азък за хубавото момче. Зян са стори, та и майка си без време почерни. Пък тя, завалията, се надяваше невяста вече да й доведе …

Продължих и след сто -двеста крачки прекрачих съборената телена ограда. Огледах се изненадан - в горния край малките мраморни надгробия бяха белязани със звезда и полумесец, а в долния - стърчаха потъмнели дървени кръстове. Ориентирах се по още неулегнала купчина пръст. До кръста с неговото име бяха подпрени два изсъхнали венеца. Спомних си, че лани ме питаше имам ли да подаря някоя икона за новопостроения параклис. Явно, родителите му бяха от ония, които се покръстили по призива на културно-патриотичната организация „Родина” около 1940 година. Това обясняваше  присъствието на две религии в едно гробище, противно на канона.

 Положих цветята, набрани край пътя, и от пресъхналата ми глътка можа да се отрони само: „Ех, момче, момче! Тук ли трябваше да се срещнем? …” Въпроси, спомени и разговори се преплитаха в съзнанието ми. Та нали той имаше толкова конкретни планове за напред! - Ангел беше от най-активните на семинарните упражнения по литература. Разсъждаваше логично, личеше, че е чел много повече от своите състуденти, поставяше и мене в проблемни ситуации. Едни от колежките го гледаха с възхищение, други - с известна завист, а трети - неизкушени от науката, а студентските авантюри - се опитваха да го иронизират, че философства. Аз открито му симпатизирах, чувствах го като приятел, въпреки значителната разлика в годините ни. Даже малко ревнувах, усещайки, че втората му специалност - историята - повече му беше легнала на сърце.

Увличаше се по духовните търсения на Средновековието , коментирахме „Алексиадата” на Ана Комнина и нейната съвременна интерпретация в романа на видна наша писателка, и по други теми. По-далечната му мечта беше да се посвети на византологията. Когато  завърши бакълавърската степен, на въпроса ми ще си търси ли учителско място, Ангел ми бе отговорил: „Сега, господине, съм готов на каква да е работа. Ще посъбера нужните пари , та догодина да продължа магистратура. В село поминъкът  така е западнал, че нашите нямат възможност да ме издържат повече… Но ще се оправя!”

 С премрежени от влага очи се загледах във високата планинска верига. Светлозеленото на предния план постепенно потъмняваше в далечината, където смърчовите гори внушаваха нещо тайнствено и легендарно. Там някъде минаваше „римският път” с едрата си, изгладена от стъпки и копита, каменна настилка, но дали беше от римско време или бе прокаран по повеля на султан Мехмед Четвърти Ловеца, още се спори. Изненада ме веднъж Ангел с увлечението си по лова. - Такава лирична натура , а изведнъж - авджия! Разказваше ми за лова на глухари в далечния девствен баир. По думите му усещах напрежението на дебненето, вслушването и любовната песен на мъжкаря, играта на сенки и светлини: „Едва ли познавате прастарото вълнение на лова - разказваше той. - Тръгва след полунощ , пътят е дълъг и труден в тъмнотията. Постепенно нощните сенки избледняват и първите отблясъци на зората заиграват върху опашката на мъжкаря, разперена като ветрило. Мълчаливо го следим. Той така се е вдал в своето песенно ухажване на женската, че не усеща нашата пусия. Изпитвах нещо като завист или по-скоро ревност… В този миг изтрещя изстрел и цялата магия се продъни чрез ехото на джендемите. За моя радост спътникът от ловната дружинка не бе улучил… Като го срязах, другите ми се присмяха, че аз съм бил баш-глухарят, щом съм забравил за пушката и за какво съм дошъл.”

Той замъча, без да скрива самоиронията, и завърши с предложението: „През лятото , господине, ще ми дойдете  на гости и ще ви заведа към Глухите камъни. Ще преживеете истинско сливане с планината, както сигурно са го изживявали дедите ни от векове. Може и да не стреляте; достатъчно ще ви е да почувствате първичната красота и хармония …”

Обещах, че непременно ще му гостувам. Но кой да предположи, че ще се  срещнем на това запуснато гробище!

Преди година се изненадах от включването му в предизборната кампания. С ентусиазъм говореше за напредничавите планове  на опозицията и за желанието им да променят полуфеодалните порядки в селото, наложени от тогавашния кмет. Вярваше, че промяната може да настъпи, достатъчно е хората да се пробудят, а политиците да бъдат честни. Усещах в разсъжденията му нещо, останало от семинара за личността на Алеко Константинов, но сякаш беше забравил за поведението на Бай Ганьо след завръщането му от Европа. Изборите минаха и заминаха, но веднъж случайно дочух, че в Ангеловото село на два пъти ги касирали за нередности и в крайна сметка за кмет пак се наложил съперникът на неговата партия. Представих си обзелото го разочарование  от политическите машинации, от липсата на така нужната му работа, от рухването на надеждите, заровени под купчина пръст! След скорошния дъжд бяха наболи свежи тревици, но и тях първата слана щеше да попари , преди да изкласят …

Сбогувах се с моя безмълвен приятел и си тръгнах с намерение да посетя родителите му. Упътиха ме за къщата. Позвъних веднъж, дваж, но никой не ми отговори. На отсрещната страна на улицата бе приседнала възрастна жена и ме гледаше изпитателно. Поздравих я приглушено.

- Ангеловата майка ли тросиш? - отвърна вместо поздрав. - Може и вкъщи да си е, но откакто я попари тая мъка, се затвори, та даже и с нас не продумва. Язък за момчето, без време се затри! Пък беше толкова сговорно - и да ти се засмее, и уважителна дума да ти каже. Ама последните месеци се промени. Отминава занесен, като да не вижда людете. Даже два-три пъти по тъмно го виждах да се прибира подпийнал. Ама не като другите - да рукат или да се зъбят на светос. Върви умислен, да ти е жал да го гльодаш… Снахата е библиотекарка в читалището, та тя ми думаше: „Най-ученото момче  сред младите е Ангел, ама нали се смразиха с кмета, как за него не се намери място ни в училището , ни в читалището, ни в кметството.” Напоследък, чувах, отпуснали някаква програма , как се викаше , а, временна заетост на безработните. Та и него писал кметът! Ама, галиба, не да му помогне, ами да го осрамоти. Дали им по една метла да премитат сокака и да ринат пясък  по шосето след дъжд. Та дотам га докараха - да си пръсне главата с ловджийското чифте…

Жената прекъсна обяснението си, за да обърше с престилката налетите си очи. И на мене ми беше притъжно, та не идеше да питам за повече подробности. Глухо продумах „Остани си със здраве!” и тръгнах надолу по шосето с надежда да сполуча на автостоп. От ума ми натрапчиво не излизаше изразът - „временна заетост”, толкова често повтарян напоследък във вестниците и по телевизията.