Филип Марински

На 19 януари, събота, 2013 година се случи нещо шокиращо.

Един двадесет и пет годишен мъж се качи съвсем необезпокояван на трибуната на партиен конгрес и почти опря дулото на пистолет в слепоочието на говорещия в момента партиен лидер.

Няма да нищя въпроса не би ли следвало някой, на когото за това му плащат, да му попречи, за да не извърши това деяние. Струва си, обаче, да се замислим колко силна е „любовта народна” към онези, провъзгласили се за политически елит, та е необходимо да бъдат охранявани от „изблик на чувства” у електората им.

Предварително заявявам, че не адмирирам постъпката на младия мъж дори само за това, че ми навява спомени за филма „Черните ангели”. И за онова зловещо време - времето на техните геройства. А прилика има. Има, да! Но има и разлики. Първата е в това, че Октай не причака обекта на своето отмъщение в засада. И втората, по-съществената е, че нападателят не е  имал за цел да убива. За това декларира самият той, а и експертизата доказва, че използваните боеприпаси не могат да причинят смърт.

Пред съда Октай Енимехмедов признава фактите и изразява съжаление, но само за това, че пистолетът му е направил засечка.

Не! Пистолетът на Октай не засече!

Той „гръмна” толкова силно,че ехото от гърмежа му обходи цялата планета. Този несъстоял се изстрел биде чут по цял свят и от електорати и от политически лидери. А след вдигналия се шум у нас предстои да видим дали е разбран смисълът този „гърмеж”

Срещу какво стреля Октай?

Не случайно пиша „срещу какво, а не - „срещу кого”. Защото мишената на този  „несполучлив” изстрел не бива да се персонифицира. Изстрелът не е несполучлив и не е насочен само срещу една личност. Той е символичният изстрел срещу всичко уродливо, което неизменно съпътствува този наш безкраен преход: безнаказана корупция, високомерна наглост, безсрамно беззаконие, неофеодално дебелоочие и пр. Това е символичният изстрел и срещу всички носители на уродливото, независимо от партийната им оцветеност. Той е и едно страшно предупреждение от страна на унизените и оскърбените към самозабравилите се властници.

Младият мъж натисна спусъка срещу наглостта и безсрамието, срещу задълбочаващото се социално неравенство. Защото е наглост и тепегьозлък  да търсиш поддръжката в изборите на гладни отрудени хора и когато те овластят с вота си, да живееш с техните пари като имперски бей. С техните - да! Защото това са пари, гласувани от „Народно” събрание по измислен и узаконен от тях самите квотен принцип. Това са пари от джоба на същите тези отрудени или безработни хора, живеещи в хроничен недоимък. Откъде-накъде партии ще се субсидират от държавния бюджет?! Тези, споменатите по-горе, някой питал ли ги е дали са съгласни?!

Октай размаха оръжие срещу високомерната наглост.

Защото е високомерие, защото е наглост да декларираш на всеослушание, че ти регулираш паричните потоци в тази държава. Това, впрочем, съвсем не е далеч от истината, но е доказателство за недосегаемост и безнаказаност.

Несъстоялият се изстрел беше срещу демагогията и незачитането на законите на страната. Защото какво друго маже да бъде твърдението, че  строиш учебна база за младите хора, а превръщаш построеното във феодален сарай и си живееш живота без дори да ходиш там, където са те изпратили хората с изборен вот, където е работното ти място?

Корупцията и беззаконието искаше да сплаши Енимехмедов с газовия си пистолет. Чрез него той заклейми липсата на морал. Защото тъкмо липсата на морал позволява стотици хиляди и милиони народни пари да отиват в личните сметки на членове на разни директорски бордове, на „консултанти” и прочие наглеци, чиито физиономии са ни омръзнали до втръсване вече от над 23 години, че и от по-рано. На този фон онези милион и половина, за които всички знаем и за които беше обяснено, че не са бонус, а хонорар, са само капка в морето. Както и да бъдат наричани, те са свидетелство, че у нас действат неморални закони. А това е страшно!

Младежът от Бургас натисна спусъка срещу неофеодализма, намерил, необезпокояван от никого /дори охраняван от държавата!/ благодатна почва за развитие, в държава, наричаща себе си „Република” и то в началото на модерния  двадесет и първи век .

Действията на Октай Енимехмедов, поведението му, са укорими и подсъдни. И все пак срещу уродливото в живота ни трябва някак да се води борба. Октай може би не е подбрал най-точните средства. Той се опита да стреля с патрони, макар и халосни.. Аз се опитвам да стрелям с думи. При това - не за първи път, но… Резултат от моите изстрели няма! И се питам: тогава, когато думите не дават резултат, а някои продължават да си разиграват коня, какво да правим?! И след този случай ли пак ще се направим на гламави, които не разбират, че младостта  натиска спусъка не срещу „някого”, а срещу „нещо”?! Пак ли ще обвиним протеста и ще оневиним безобразията, които ежедневно тегнат като камък на врата на един  болен, изтощен от мизерия, гладен и обезверен народ?!

Това, че срещу газовия пистолет на младия бургазлия се оказа Ахмед Доган, е само случайност. Макар и укоримо, деянието на младия мъж е всъщност вик, крясък: „Ей, господа! Огледайте се и вижте,че на този свят не сте само вие! Осъзнайте, че слънцето не свети само за вас. Внимавайте, защото всяко нещо има предел. Търпението - също!”