Константин Величков

СТАРИЯ РИБАР

Мил навик е за мене да го срящам,
Кога се връща стария рибар.
Сърдечен поздрав от далеч му пращам
А той ми сочи тежкия товар.

От него от главата до петите
Тече вода. Но радостно се смей,
Кат гледа рибата в зарите
На бляскавото слънце как светлей.

Блазе му ! Вечер в чиста е премена,
Край ламбата, опрян до старий зид,
Седи всред челяд и жена засмена,

Изглежда ги доволен и честит,
И за ловидбата в нощта студена
Разказва важно с тържествующ вид.

СЪЗРЯ ЛИ ЛАДИЙ МОРНИ

Съзря ли ладии морни, покрай брега запряли,
Моряци, мисля, там пред мен ще се явят,
Кои певците на Елада са възпяли,
За тайнствен поход трогнали на дъгът път.

И колко пъти трепвал съм, като че видя,
Язоне, тебе същий, на ронливий брег,
И жажда сящал съм да питам за Колхида,
Но като призрак ти изчезваш в дневний пек.

Днес други аргонавти за руна бълнуват,
И твоя поход тям е приказка за смях.
Не по морето те, а в борсата царуват,

От мишци здрави нужда нямат за успях;
В Колхида за да стигнат с месеци не плуват,
Железници и параходи возят тях.

НИЗ УЛИЦИТЕ ТЕСНИ

Низ улиците тесни, пълни с сенки
На Искюдар, потънал в пек и мир,
Възпря ни беден продавач на дренки:
Купете, моля, аз съм муаджир.

От връх от Чамлъджа, със душа няма
От радост, впивам очарован взор
В разкошната и дивна панорама,
Сияюща край светлия Босфор.

Всред тоз възторг, всред туй опиянене,
В кое душата търси Бог - кумир,
Хвала да му отправи на колене,

Всред бляскавий необозримий шир,
Де лута се духа без насищене,
Аз мисля все за бедний муаджир.

ДНЕС СВЕТЪЛ Е БАЙРАМ

Днес светъл е байрам. На муезина
От минарето спуща се гласът.
Към старата джамия със стотина
Засмяни богомолци се стремят.

Внезапно стар дервиш пред тях застана,
И грозен, с глас гръмлив, извика тям:
Махнете се, кои през рамазана
Закон и пост потъпкахте без срам!

Из сред тълпата, няма от тревога,
Отстъпи просек един, гол почти,
Но тук дервиша със ръце обви го:

Не е за теб заповедта ми строга.
Виновните мълчат… Блажен си ти,
Защото не посмя да лъжеш Бога!

ЖИВЕЯ ВСРЕД РИБАРИ

Живея всред рибари тук и люба
Беззлобната им мила простота;
Плени ме тяхната природа груба,
Де грей сърдечност, честност, доброта.

Кой знае, нявга им се представлявам
Престъпник, може, паднал между тях,
Но видят ли ме, тутакси познавам,
Отблъсват тая мисъл, като грях.

В минути на неистова тъга,
В минути на печално съкрушене,
На малодушна с себе си борба, -

Утеха, бодрост сещам аз кога,
В очите им, обърнати към мене,
Съгледам мълчаливо съжалене.

КАРЛ V И ТИЦИЯНО

Не ме дивиш, когато в боевете
Победоносно знаме ти лети,
Нито кога в Сен-Жуст, в килийте вети,
Кат сянка на сам себе минваш ти.

Къде са безпределните държави,
Де слънце не захожда никой път?
Испания на твоето щестлаве
Изплаща и до днешен ден грехът.

Към теб погледна славата засмяна
И озари те с неугасен плам,
Кат нивга никоя глава венчана,

Когато, безподобен и голям,
Наведе се, о Карле, в немий храм
Да дигнеш четката на Тицияна.

ПРИ МЕЧЕТА

Внезапно, на мечета до вратата,
Извика с радост бедний Абдуллах:
„Теб само, о всеведущий Аллах,
Познати са на хората сърдцата!

От мен благословия приеми!
Узна, Аллах, раба ти най-последний,
Че може и богатия на бедний
За залъка да се полакоми!”

И туй тогаз разказа на тълпата.
Коя гласа му беше там събрал:
„Хасан сарафа си простре ръката

В паничката ми; щомто бе минал,
Какво откъсна му се от душата
Зърнах да видя: беше ме обрал”.

НА КАПИТОЛИЙ

Рой консули с венци победоносни
По Капитолий редом с мен вървят,
И слушам, във сдобития съдбоносни
Как Рим расте - владика на светът.

С неволен трепет дърпам си очите
В тоз миг на Форума от грозний вид,
На Палатинский хълм от съсипните,
От Колосея там, гигант пребит.

Всред мисли как превратна е съдбата.
До урвата тарпейска бях се спрял,
Кога из тълпа смешна в глъбината

Опулиха в мен поглед отлепял,
Един до друг, с смях грозен на устата,
Нерон, Тиверий, Хелиогабал . . .

СТАРИЯ ХУДОЖНИК

И днес, след толкоз минали години,
Стои пред мене, като да е жив,
И мисля, че го гледам, парцалив,
Покрусен, дребен, с сини вглъбнатини,
Де мяркат се угаснали очи.
Промъкнува се тихо в ресторана,
Кой цял от шум и весел смях ечи,
Врата притваря, и, кат вълхва хванат,
Пред общий глъч препъва се смутен,
С плах взор слугите търси и с главата
Изпраща от далек привет смирен.
Играй усмивка жалка на устата,
Не чуй се кат пристъпя всред шума,
Всред гостите кат сянка се провира
И мълчаливо кошничка простира,
Де, наредени с верен вкус, стърчат,
На немощ горка трудовете бедни, -
Овошки изваяни от мермер:
До сочни гроздове с цвет почти чер,
Светлеят портокали ненагледни;
На плочка кръгла засмян мандарин
С две морави смокини другарува;
Сгушила се смирено в кът един,
Драгуна ала ябълка целува,
Тъй мила, светла, сякаш че бълнува
За волност сяйна във въздуха син.
И на всяки стол едва се той запира,
Овошките подава, боязлив,
Потайно пуснатия солд прибира,
Покланя се, минава мълчалив.

Изкуство! За малцината избрани,
Кои допущаш в своя светъл храм,
Де чела вдигат, с лаври увенчани,
Колцина, жаждата да стигнат там,
Коя си им вложило ти в гърдите,
До гроб проклинат с сълзи на очите!
Кой нявга жертвите ще наброи,
Които ти с отрова напои,
Сърдца, де светла гряла е надежда,
А злоба глуха днеска ги разежда?

Било е време, младото чело
От хубост и от гордост е сияло;
На светъл блян ефирното крило
Над него лучезарно е трептяло.
Тогава горд на мощните плещи,
Под свойто скъсано мантело вето,
Носил е повече мечти,
Отколко звезди има на небето.
Тогава, като в ризница увит,
Можал е той без страх да гледа смело,
Дори кога от нейде с взор сърдит
Изглеждал го е сам Микел-Анджело;
Тогава пътя му е бил напред.
Не е знаял очите да навежда;
Тогаз пред него гряла е надежда
И топъл му е пращала привет:
Той само ней дължал е всички сили,
Кои кипяли са в младежки жили;
Тогава мощ е сящал на орел,
Кой с криле яки светлий въздух пори
И търси да открива, с поглед смел,
Пред себе си все нови кръгозори;
Готов е бил от своята съдба
Да доживей най-тежката делба;
За земни никакви блага тогава, -
Злато, ни щасте, не би заменил
Светите свои сънища за слава;
Хляб черен с нищетата би делил
Без скръб, без ропот, верен да остане -
До сетен час - на своето призване,
И, ако жребия би пожелал,
Положил би си даже и костите,
Доволен, стига да склопи очите
Прегърнат с своя сяен идеал,
За който с страст душата му трепери,
На който дал е всичките си вери.

О, кой ще каже, след какви борби,
След колко горести и сътресеня,
И мъки и неистови лишеня,
Той гордостта в сърдцето си разби!
Прости се с мисли и надежди смели,
Над черен труд наведе косми бели,
Смири се, да надделей на гладът,
Смири се, да не гледа рожби мили
Край него как въздишат и тъжат,
Как в сълзи изнуряват горки сили
И тайно може би го и кълнат!

Пред мен, един по друг, въпроси никнат,
Но аз не смея да си ги задам,
Не смея в туй страдане да проникна;
Аз тръпна кат да съм пред някой храм,
Кой нивга свойте двери не разкрива,
Къде, в мрак тайнствен, чуват се без край
Въздишки, вопли от печал горчива,
Която никой няма да узнай.
И без да ща навеждам си очите,
Кога към мен го видя че пълзи:
Страхувам се - по бузите изпити -
Да не съзря засъхнали сълзи.

ВЕНЕЦИЯ

Видях Венеция, града чудесни.
С гондолите му, с пищните дворци.
Видях го всред лагуните му тесни,
Покрит със плесен, потопен в зари.

И аз спомних си дните беззаветни,
Когато с слава е гърмял навред,
И кораби с съкровища безчетни
Прииждали са тук от целий свет.

С морето дожи днес не се венчават
Владей мъртвило в тяхните дворци,
И само чичерони ги смущават
С безделни, равнодушни чужденци.

Не гъмжат мачти в пълни арсенали;
Пред свети Марко, кой в злато сияй,
Народ пиян войски и генерали
Не праща шумно за далечен край.

Синеят се далек вълни безпечни,
И отзив гръмовит не носи тук
От Крит, от Кипър, от страни далечни,
На славни боеве последний звук.

Но всуе, о Венецио благата,
Таз слава минала в мен скръб зове;
Не мога да оплакувам съдбата,
Която диядемата ти сне.

Гърдите твои глухо не изгниват
В въздишки за превратната съдба:
На миналото спомените сливат
Незнаен блясък в твойта красота.

Ти красна, горда си и развенчана,
Царица по сърце си и сега:
Там зее може би дълбока рана,
Но друг не знае твоята тъга.

Пак весел смях се лее от гърдите
И носи се по сините вълни,
Пак срещаш и изпращаш ти зарите,
Засмяна кат в щастливите си дни.

ЕСЕНЕН МОТИВ

Вървях самин из пустата алея -
Ненадано ветрец край мен повея
И лист един посърнал на часът
Видях, че завъртя се из въздуха
И падна покрай мен на черний път.
Сетих в сърдце неволно тъга глуха,
И стори ми се мен, че в тоя миг
Отвред зачу се тих, плачевен вик.
Неволно спрях се и дигнах очите -
То отзвук бил е мене от гърдите:
Листата, от вечерний бляск обляни,
Над мен шумяха весели, засмяни.

НЕКА МЕ ПРЕСЛЕДОВА

О, нека ме преследова съдбата,
Бедите нека раснат всеки ден,
Нек вчерашний приятел, с страх в душата,
Наведен да минува покрай мен.

Не ща да клюмна дорде мен в душата
На сладка вяра огъня гори,
Че правда в родний край, свобода свята,
Пак ще огреят с топли си зари.

Кой знае къде ще да си свърша дните,
Ще умра може би в чужбина аз,
Но вярата, що сгрява ми гърдите,

Не ще угасне до последний час;
На смъртний одър ще я викам с глас,
И тя ще ми склопи очите.