Тодор Коларов

О, ВРЕМЕНА, О, НРАВИ!

ПОБОРНИК

Именитият наш писател-сатирик Стоян Михайловски (1856 - 1927) - автор на „Върви, народе възродени!” - в неспокойния си и бунтарски понякога живот три пъти бил избиран и за народен представител. Разправят, че по време на втория му мандат при него се явил молител - някакъв селски кръчмар и бакалин.
Било скоро след падането на Стамболовия режим (1894 г.). Премененият в позакърпени дрешки молител, но доста позакръглен на вид, с лоесто лице, причаквал писателя пред парламента. Още отдалече той скършил кръст пред Ст. Михайловски.
- Твоя милост, господине, нали си наш депутат - занареждал, - та съм дошъл за ходатайство, да ми се възвърне справедливостта… Като на народен поборник, както е речено… Срещу тирана Стамболов…
На Михайловски не трябвало да му се обяснява що за поборник имал насреща си. Тази следосвобожденска порода му била до омерзение позната. Той въвел молителя във фоайето на Народното събрание, настанил го на едно канапе и предразполагащо го подканил:
- Разкажи сега да чуем каква болка те е довела при мене!
- Ами, твоя милост, господине - делово подхванал поборникът, - след като дойде Освобождението ни, Реджеп ага от наше село се изнесе в Турция. На изпроводяк ми повери да му стопанисвам чифличето. Така и така, Калинчо ефенди, вика, имам те за брат и за честен, та затуй те моля да поемеш върху си тая тегоба. Харно, ама как? Хората на господина Стамболова хвърлиха око на имотеца на агата, лишиха ме от поетата тегоба. Бил съм, ужким… Тъй де!… Бил съм заграбил чифличето на Реджеп ага. Че като ме емнаха, твоя милост, господине! Че ха по съдилища, ха глоби! До просяшка тояга хамен ме докараха…
За по-убедително, поборникът занавирал в очите на депутата кърпените си ръкави.
- Колко голямо е чифличето? - сдържано попитал писателят.
- Че колко… Двеста и четирсе декарчета, твоя милост. С воденичка и с табахна*. Молим да ходатайстваш пред властите да ми възвърнат тегобата. Дума съм сложил пред агата, нали така! Изцяло покривам масрафа по ходатайството. И на твоя милост, каквото ти се полага… Както си му е редът…
Депутатът разбиращо закимал с глава, сетне доверително му споделил:
- Моята плата е бамбашка**. Не знам ще ти допадне ли…
- На всичко съм каил***, твоя милост! - прекъснал го поборника, надушващ как вече ще се разпорежда с чуждия имот.
- Аз имам две тарифи за платата - заобяснявал Михайловски. - От богатичките вземам по един златен наполеон върху двайсет декара. На сиромасите пък отсъждам по един удар с камшик на гол гръб за същите двайсет декара.
От изненадващата плата поборникът зяпнал, опулил очи.
- Твоя милост, господин депутат, благоволяваш да си правиш майтап с мене - колебливо предположил молителят, - ама дванайсе наполеона множко ще ми излезе…
- Отнюд****- уверил го депутатът и не могло да се разбере за майтапа ли става дума или за множкото наполеони, - съвсем не! Който няма наполеоните, начаса ми кляка в Народното събрание да си взема камшичената плата. Ако ли пък не…
Той вдигнал ръце в знак, че нищо повече не би могъл да стори.
Върло колебание зачовъркало поборническата душица на молителя, раздвоен между златните наполеони и болката от камшика. Накрая смъкнал ризата, паднал на колене пред депутата.
- Щом иначе не може - проплакал, в очите му се показали мъченически сълзици, - давай с камшика! Дума съм сложил пред агата, не мога да се отметна…
Междувременно любопитната гледка насъбрала доста народ в парламентарното фоайе. Депутати и вестникари заинтригувано наобиколили Стоян Михайловски и странния му молител.
- Ето, господа! - обърнал се писателят към насъбралите се. - Полюбувайте се какви „поборници” се пръкват при нашенската демокрация. Не дай, Боже, утре да господстват и в държавата ни!

—————————–

*табахна (табакхана - тур.-перс.) - работилница за обработа на кожи.
**бамбашка (тур.) - особен;
***каил - склонен (ар.-тур.);
****отнюд (рус.) - никак, съвсем не.

—————————–

ПИЗИСТРАТОВИ БАСНИ

Веднъж Езоп (ок.ср. на VI в.пр.н.е.) съумял някак да се промъкне при атинския тиранин Пизистрат (ок.600 - 527 г. пр. н. е.). Той паднал в краката на височайшия управник и със сълзи на очи започнал да го моли:
- О, преславни господарю на славната Атина! Прости на мене, презрения твой роб, за наглостта ми да нахлуя в спокойствието ти и заповядай веднага да ме съсекат!
Пизистрат доста се поозадачил от странното желание на роба.
- Робът, Езопе, е доста ценна стока - казал му. - Започнем ли току-така да си изтребваме стоката, Атина ще обеднее… Кажи ми по-добре защо толкова ти е отмилял живота, след като боговете ни го дават само веднъж?
- Ами, господарю - заобяснявал Езоп, - в града се говори, че Пизистрат на всеослушание бил дал обет пред богинята Атина Палада да бъде добър, справедлив и великодушен управник. Вярно ли е?
- Е, да, вярно е! - потвърдил тиранинът. - Наистина дадох такъв обет. Така атиняните поне ще ме запомнят с добро…
- Ето, виждаш ли? - прекъснал го Езоп, отчаян до немайкъде. - След като господарят на Атина се е захванал да съчинява басни, тогава от какво ще поминувам аз, баснотвореца Езоп? Не, по-добре да ме лишиш от живот, отколкото от хляб!

—————————–

ХОРАЦИЙ ДЕГУСТАТОР

Древноримският сатирик Квинт Хораций Флак (65 - 8 г. до н.е.) бил сред протежетата на влиятелния държавник и литератор Гай Пилний Меценат. Понеже бил републиканец и син на освободен роб, Хораций се нуждаел от закрилата на покровителя си, в чието обкръжение били и прочути творци като Вергилий, Варий, Домиций Марс.
Меценат и компанията му, която той напразно се надявал да привлече в служба на единовластието на император Октавиан Август, неизменно били канени на всички аристократически пиршества в Рим. Това били всъщност снобски демонстрации на осъдителен разкош, нелепо разточителство и просташка безвкусица, на които присъствието на Меценат и поетите трябвало да придават духовна висота и светски блясък. На пиршествата се поднасяли редки и скъпи вина, разреждани, според тогавашния вкус, с вода. Истинско изкуство било да се постигне нужното съотношение между вино и вода, за да се получи изтънчено питие.
Хораций владеел и това изкуство. Пръв той дегустирал смесите и при нужда се разпореждал: „Добавете още една птича глътка вода!…” или една кучешка глътка, или една бича глътка и т. н.
Веднъж Меценат и компанията му били поканени на пир от някой си Насидиен, човек с влияние пред императора. На многобройните си гости той, естествено, предложил гозби, връх на безвкусицата: печен тапир с гарнитура от ряпа, репички, захарно цвекло и маруля, подправени с разсол и винен камък, задушен глиган, пълнен с гълъби, костенурчени яйца и портокалов сос и прочие още такива кулинарни изненади. Блюдата се придружавали от фаренски*, албански и гръцки вина. Виното от гръцкия остров Хиос по специално се разреждало с… морска вода!
Както било прието, слугите поднесли на Хораций да дегустира хиоското вино. Сатирикът отпил, излегнат на ложето си около отрупаната маса, намръщил се и се провикнал с цяло гърло, че да го чуят всички:
- Насидиен, сипи поне и една птича глътка вино в морската вода!

—————————–

*фаренски - от о. Фарос (грц.), пред древното пристанище на гр. Александрия в Египет.

—————————–

РЪСТЪТ НА ВЕЛИКИТЕ

През 751 г. от н.е. за крал на франките въздигнали майордомът* Пипин Къси - човек властен, с твърда ръка и силна воля, способен да обедини кралството. Според древногерманския обичай, той бил качен на щит, който четирима снажни рицари носили върху раменете си. И велможите, и простолюдието шумно акламирали новия крал по време на церемонията.
- Не разбирам защо толкова му се радват на това човече върху щита! - промърморил завистливо някакъв рицар от тълпата благородници. - Нима не виждат нищожния му ръст?
Архиепископът на Майнц, току-що миропомазал и благословил Пипин Къси за крал, дочул думите на мърморкото.
- Защото надарените с рицарско зрение - произнесъл с висок глас духовникът, - виждат високия дух в невисокия ръст на богоизбрания!…
След години първородният син на Пипин Къси, който, за разлика от баща си, казват, имал висок ръст, наследил короната му. В световната история той остава като Карл Велики - крал на франките от 768 г. и император (800 - 814).

—————————–

*майордом (лат.) - ст. управител на кралския двор; по-късно - фактически управител на кралството.

—————————–

ВСИЧКО ТЕЧЕ…

Философът Хераклит (м/у 544 и 540 - ок.483 г. пр. н. е.) си построил нова къща. Но още при първия дъжд тя протекла. Възмутеният стопанин отишъл при зидаря, построил къщата, да му иска обяснения.
- Хераклите, на теб ли да обяснявам? - удивил се майсторът строител. - На теб, който от години все това повтаряш: „Всичко тече, всичко тече…”. Защо новата ти къща да прави изключение?
Хераклит гузно се почесал където не го сърби. Но още на другия ден добавил към диалектическия си закон: „Всичко тече, всичко се променя. Нищо, сътворено от човешкия разум, не е вечно”.

—————————–

ДИОГЕН КОЛЕКЦИОНЕР

Богат атинянин уговарял Диоген (ок.404-323 пр. н. е.) да му преотстъпи бъчвата си срещу нова къща от мрамор.
- Ще си живееш царски в нея - мотивирал се богаташът, - а бъчвата ти ще бъде най-значимия експонат в колекцията ми.
- Не става - отхвърлил предложението Диоген. - В бъчвата може и да не живея царски, но царе ми идват на аудиенция. Мислиш ли, че Александър Велики би ме посетил, ако обитавах твоя дворец от мрамор?
Мъдрецът, според мълвата, колекционирал знаменитости, дошли му на поклонение.

—————————–

РАДОСТИТЕ НА КОНФУЦИЙ

Седнал на прохлада край приятно бълбукащ ручей, китайският философ Конфуций (551-479 пр. н. е.) съзерцавал залеза.
- Не познавам нищо по-хубаво от деня, който кротко си отива! -споделил пред завръщащи се от полето селяни.
- Но, учителю, сутринта ти каза същото и за настъпващото росно утро! - припомнили му паметливите хора.
- Така е - съгласил се Конфуций. - На какво друго може да се радва човек през един дълъг, хубав летен ден, изпълнен с благодатен труд?
После с въздишка добавил:
- В краткия ни живот на човек не му остава нищо друго, освен да се радва, че живее…

—————————–

КОЙ Е ПО-ВЕЛИК

След едно зимно сражение в малоазийската пустош Александър Македонски (356-323 пр.н.е.), уморен до смърт, премръзнал и гладен, едва намерил сили да се довлече до огъня на един хлебар от обоза, който тъкмо замесвал тесто.
- Отмести се от огъня - повелително му викнал пълководецът, - аз съм Александър Велики!
- Е, и? - разсеяно попитал човекът, улисан в работата си, без да погледне към своя цар. - Ти ли ще замесваш хляба вместо мене?

—————————–

ЦАРСКИ УДОВОЛСТВИЯ

Шутът на руския император Петър І Велики - всеизвестният Иван Балакирев с прозвище Глуповатия Иванчо* - заварил царя-батюшка зает да си шие ботуши с високи кончове.
- Ваше величество - удивил се Балакирев, - за какво ви са тези високи ботуши?
- За да имам удоволствието да ходя на риболов и на лов за патици из блатата около Санкт-Петербург! - обяснил му цар Петър.
- При толкова много изкусни чизмари в империята - не мирясвал Балакирев с въпросите си, - защо лично сте се нагърбил да ги майсторите?
- За да не се лиша от удоволствието да ги съшия със собствените си ръце!
След време, когато вече били готови, Балакирев тръгнал да показва царските ботуши из столичните трактири. За атракцията, разбира се, вземал солидна такса - една сребърна рубла.
- Имам удоволствието да ви запозная с едно от удоволствията на самия господар-император Пьотър Алексеич, Господ здраве да му дава! - разяснявал изложението си шутът. - Така и вие ще имате удоволствието да научите нещичко за живота в императорските палати. А всяко удоволствие, господа, се заплаща. Направете ми сега удоволствието да си платите!
Така хитрият Балакирев си пълнел джобовете със сребърните рубли на присъстващите, защото никой не би посмял да не плати за запознанството си с царските удоволствия.

—————————–

*Глуповатия Иванчо (Иванушка дурачок) - персонаж от руските народни приказки, идентичен по характеристика с образа на Хитър Петър.

—————————–

ЕДНО ДОБРО ИМЕ

След произнасянето на смъртната присъда срещу Васил Левски през януари 1873 г., един от съдниците му - хаджи Иванчо Пенчович, на излизане от конака се отбил в близкото чорбаджийско кафене, гонен от лютия зимен мраз.
Греещите се около разгорялата се печка посетители узнали от него за жестокото съдийско решение и видимо помръкнали. Един от присъстващите, като прехвърлял умислен кехлибарените зърна на броеницата си, предпазливо вметнал:
- Хаджи Пенчович, не сте ли твърде сурови към нещастния човек? Бог все пак ни учи да бъдем милосърдни…
- Милосърдни ли? - сърдито го прекъснал съдникът. - Тоя баш хаирсъзин така окепази българите в очите на падишаха, че ще има да влачим позора си барем сто години още. Добре беше хаджи ви Иванчо Пенчович, да има кой да защити българската ни чест!
После, дорде се намествал върху миндера при останалите, допълнил:
- От христиенете няма да дочакам благодарност за хаира си, ама за синовете и внуците ще оставя едно добро име най-малко…

—————————–

КОЙ Е ДЪРЖАВАТА

- Моят велик предшественик Людовик ХІV непрекъснато напомнял на приближените си в кралския двор: „Държавата, това съм аз!” - казал по някакъв повод наследилият го на трона крал Людовик ХV.
Скандалната мадам Помпадур*, която въртяла монарха на пръста си, чула думите му и деликатно възразила:
- Ах, ваше величество, трябва ли да ви напомням колко много се е заблуждавал покойният ви предшественик?

—————————–

*Помпадур - Жана-Антоанет Поасон (1721-1764), маркиза, фаворитка на Людовик ХV от 1745 г., оказвала известно влияние върху държавните дела.

—————————–

РОДИТЕЛИ НА БЕДСТВИЯ

Богините Хера, Атина и Афродита предоставили на красавеца Парис да отсъди коя от тях е най-красивата, като я удостои с ябълката, подхвърлена от богинята на раздора Ерида. „Ако ми я отсъдиш - обещала Хера, - ще получиш власт и богатства”. Атина Палада казала: „Предпочетеш ли мен, ще те даря с мъдрост и бойна слава”.
Изкусителката Афродита лукаво се усмихнала. „Власт, богатства, мъдрост и слава наистина са балсам за човешката суета - рекла тя. - Но каква им е ползата, ако не можеш да се насладиш на истинските радости в живота? Те всички не струват и усмивката на най-красивата жена на земята, с която бих могла да те възнаградя!”.
Вятърничавият Парис отсъдил ябълката на Афродита и за отплата получил любовта на хубавата Елена от Троя. Клетите гърци заплатили това с 12 години война. А нещастните жители на Троя - с гибелта на своя град.Човешкият егоизъм и лекомислието, за жалост, са родители на най-страшните бедствия.

—————————–

ВЕЛИКИ ДЕЛА

Градинарят на граф Сен Симон* дълго време проболедувал тъкмо когато имало най-много работа след отишлата си зима. Но тъй като наближавало времето за ежегодния пролетен прием в имението, благородникът, доста поотънял в материално отношение, един ден бил принуден да окопава заедно със слугата си доста занемарената градина пред графския дом.
На следващото утро, както от години наред, слугата събудил господаря си с призива:
- Ставайте, ваше благородие! И днес ви очакват велики дела!
Пребитият от непривичната за него работа Сен Симон, все още не дошъл на себе си, едва намерил сили да изстене изпод завивките:
- Но нали вече я окопахме тази проклета градина?!

—————————–

*Сен Симон дьо Рувроа, Анри Клод (1760-1825) - френски мислител, социалист-утопист. Споделя възгледите на френските материалисти.

—————————–

ПОБЕДАТА - В РАНИЦА

Случило се преди историческото преминаване на Алпите от руските войски през зимата на 1799 г. в Италия (по време на войната с армията на Наполеон). Великият руски пълководец Александър Суворов лично инспектирал готовността на бойците си за този труден, почти невъзможен поход. На случайно избран млад гренадир* с гигантски ръст, но почти юноша иначе, генералисимусът пожелал да надникне в раницата му. Вътре, най-отгоре, имало малка икона на Св. Георги, после - грижливо подредени вълнени партенки, ръкавици, качулка, бельо, игли и конци, войнишки сухари, парче сланина, увито в чисто пешкирче, както и неначената манерка с водка. С една дума - всичко, каквото повелявал бойният устав.
Доволен до немай-къде, пълководецът прегърнал смутения като девица великан и възкликнал:
- Благодаря ти, сине! Зарадва старческото ми сърце!
Млад офицер от свитата на Суворов, развеселен от непълководческите емоции на главнокомандващия, иронично подметнал шепнешком:
- Старикът май откри най-сетне прословутия маршалски жезъл, дето от толкова време го търси из войнишките раници!
Пълководецът, който минавал за глуховат, ненадейно се обърнал и без да губи задоволството си, отвърнал за ужас на дръзкия офицер:
- И победата, млади момко, и победата! За какво ще ни е един маршалски жезъл без нея?

—————————–

*гренадир (фр.- нем.) - войник от подбрани, елитни пехотни или кавалерийски части през ХVІІ-ХІХ век.

—————————–

НАЙ -ДЪЛГИЯТ ЕЗИК

Господарят на Езоп, както винаги, се разгневил нещо на своя роб и наредил да му ударят двайсет и пет камшика.
- Ще има да патиш, негоднико - гневно му крещял робовладелецът, - защото не познавам по-дълъг и по-убийствен език от твоя!
- О, господарю - проплакал вързаният за скамейката Езоп преди екзекуцията, - в грешка си! Най-дълъг и убийствен е езикът на камшика, неведнъж съм го изпитал на собствения си гръб!

—————————–

ПО-ЛЕСНОТО УМЕНИЕ

Кралят на франките Карл Велики (742-814) изградил огромна империя, в чиито предели влизали днешните територии на Германия, Франция и Италия. Покрай безкрайните си войни със сакси, лангобарди, авари, араби, славяни, той все пак намерил време да се погрижи и за културния разцвет на империята си.
Самият крал не бил, меко казано, сред високообразованите владетели. Това, вероятно, подбудило амбицията му да открие при двора си школа, която гордо нарекъл Академия. И докато придворните му усвоявали тънкостите на риториката, граматиката и диалектиката, а книжовниците изготвяли богослужебни книги, Карл Велики лично се захванал мъжки с… четене, писане и смятане. Твърде любознателен по характер, в страстта си към учението той носел „нещо наивно в себе си”, както заключават някои историци през ХIХ в.
Карл Велики е силно прозорлив като всички талантливи реформатори. Веднъж, при посещение на едно духовно училище, той забелязал, че деца на аристократи и на богати родители не са сред усърдните, докато повечето бедни ученици се справят отлично на провеждания в момента изпит. След изпита кралят произнесъл слово, в което държал да се знае, че длъжности и държавни постове ще дава само на най-способните от тях, били те бедни или от богат род. Много пъти, разказва неговият историограф Айнхард, той се завръщал от Рим с учители - например по математика - „…и разпространил изучаването на науките във Франкската държава”.
За съжаление, макар негов учител да бил монахът Алдуин от Нортъмберланд (Англия) - „мъж всестранно учен”, както ни уверяват хрониките на епохата, и ръководител на Академията - Карл Велики така и не съумял да се справи с писането. Може би защото, според тогавашното германско мировъзрение, тежкото изкуство на писането било несъвместимо с воинските умения. Често, мъчен от безсъница, кралят ставал посред нощ и упорито се хващал за перото.
- Търпение и настойчивост са нужни, господарю! - окуражавал го всестранно ученият Алдуин. - Да си служиш с перото е къде-къде по-лесно отколкото с меча…
- Заблуждаваш се, свети отче! - съкрушен му възразил кралят. - С меча си аз овладях безкрайни земи и многобройни народи. Докато с това нищожно гъше перо не мога да овладея една нищо и никаква буква!
Отчаян, той решил, че е твърде късно за него да овладява такова сложно умение като писането и се отказал от перото.
Това всъщност било единственото „поражение” на Карл Велики, известно на историята. Ала постиженията на епохата му в областта на културния напредък същата тази история ги възвеличава като „Каролингското възраждане”.

—————————–

ДРЪНКАНИЦИ

При прочутия сатирик и поет Децим Юний Ювенал (ок.60 - към 127) нахълтали разтревожени граждани на Рим.
- Научи ли ужасната мълва, Ювенал? - заразправяли в един глас. - Из целия град се говори, че сенаторите ни до един били с продажни съвести!
- Дрънканици! - категорично опровергал сатирикът въпросната мълва. - Не вярвайте на всичко което се говори, а помислете трезво! Нима някой, бил той и сенатор, може да продава нещо, което от рождение няма и никога не е имал?

—————————–

НАЙ-ЩАСТЛИВОТО СЪЩЕСТВО

Тайфа любопитни безделници предложила на Диоген:
- Мъдрецо, ще получиш нова хламида*, ако ни кажеш кое е най-щастливото същество на света!
Диоген взел хламидата, защото неговата порядъчно се била окъсала, и отговорил:
- Костенурката.
- Костенурката ли? - ахнала тайфата. - И защо тъкмо тя?
- Защото, където и да отиде, носи своята къща със себе си и никой не може да я лиши от дом.
Тогава безделниците му дали и чифт сандали да им каже кое пък е най-нещастното създание, което боговете дарили с живот.
Диоген взел сандалите.
- Най-нещастното създание - казал, - е костенурката.
- Как тъй! - разочаровано недоумявала тайфата.
- Ами много просто - заобяснявал мъдрецът, който се излежавал на завет в бъчвата си. - При нейното дълголетие, да влачиш цял дом в продължение на три-четири човешки живота е най-жестокото наказание, измислено от боговете. Представяте ли си ме аз да мъкна всеки ден моята бъчва от място на място? Тогава ще ми се отще и от краткотрайното ми пребиваване на този свят!

—————————–

*хламида (грц.) - мантия, наметало или лека мъжка лятна дреха без ръкави, с която мъжете ходят на война, на лов, на дълъг път.

—————————–

ПОЗОРЪТ НА ЮДА

В тъмнината на нощта Юда от Искариот получил своите трийсет сребърника. Скрит в Гетсиманската градина под сянката на една осика, той изчаквал стражата да отведе продаденият от него Иисус Христос. Накрая, останал сам, изведнъж усетил тежестта на кесията със жълтиците в ръцете си. Сякаш събуден от кошмарен сън, Юда я подхвърлил веднъж-дваж и неочаквано го споходила страшна догадка.
- Господи - възкликнал, ужасен от пъклената си сделка, - какво направих?… Та аз продадох самия Син Божи! За някакви си жалки трийсет сребърника!… А можех да поискам трийсет таланта*, че и повече, и със сигурност щях да ги получа! Такъв срам и позор предците ми никога няма да ми простят. Ех, Юда, клетнико, ще си кажат, че ние стадо кози сме продавали за много повече пари. Цяла Иудея сега ще се смее над прочутия ни търговски род. Заради тебе, най-некадърния и най-недостойния! Обеси се по-добре, вместо да създаваш поколение по свой образ и подобие!…
Черните мисли за неизгодната сделка пришпорили предателя. Хвърлен в треската на разкаяние, Юда смъкнал копринения си пояс, завързал го за един клон на осиката… и се обесил!
Така осиката неволно разделила позора на Юда. Оттогава тя е обречена да трепери за вечни времена. Хората я нарекли трепетлика.

—————————–

*талант - златна монета с най-висока стойност в паричното объщение на античността.

—————————–

ОБЩО ЧУВСТВО

Дворцовият шут на Петър Велики - прочутият с остроумието си, с хапливия си език и дръзкия си нрав Балакирев*, веднъж безсрамно се разкикотил в присъствието на своя господар.
- На какво се смееш, негоднико? - строго го запитал монархът, който бил и в лошо настроение поради мъчещите го многобройни негови болести.
- Виноват, Пьотр Алексеич, батюшка! - заизвинявал се Балакирев. - Смея се над откритието си…
- Сигурно си открил вече кого ще обереш днеска - предположил цар Петър с язвителни нотки в гласа си, - така ли е? И това те развеселява…
- Така е, господарю - чистосърдечно си признал шутът, - ама и не е така. Откритието ми е с много по-широки мащаби. Най-сетне открих общото чувство на един император и един шут.
- Нищо общо не можем да имаме ние с тебе! - категорично го прекъснал царят. - Нито ти можеш да имаш вродената гордост на самодържец с властност и мощ, нито аз угодническата ти сервилност, твоята алчност и мошенически страсти.
Шутът заинтригуващо му възразил:
- О, има, батюшка Пьотр Алексеич, има! Ако ми броиш пет жълтици, ще ти споделя откритието си.
Императорът хмъкнал скептично, но броил на Балакирев пет жълтици.
- Казвай сега - подканил го нетърпеливо, - разправяй да чуя какви си ги измислил този път!…
- Ами, ваше императорско величество - тържествено подхванал шутът, - това не е измислица, откритие е. Бог ме осени да открия, че общото у нас двамата е… завистта!
Императорът онемял, възмутен от нелепото твърдение на шута.
- Как смееш, ти, нищожество - загърмял гласът на разгневения Петър Велики из дворцовата зала, - как си позволяваш, червей с червей, да приписваш на своя владетел такъв недостоен порок! Мен, самодържецът на империя, простираща се чак до Тихия океан! Дето царствам над милиони поданици и хазната ми е най-богатата в Европа… На кого и защо ще ми е притрябвало, селяндур такъв, да завиждам?
Като се показал уплашен от царския гняв, Балакирев раболепно превил гръб в знак на покорство.
- Аз… аз - запелтечил, - без да се докачаш, господарю мой, открих без да искам, че ние двамата си завиждаме… един на друг!
Този път Петър Велики искрено се разсмял - по-голяма смехория шутът му не би могъл да изрече. Балакирев сериозно се заел да му разяснява „откритието” си:
- Аз, недостойния ваш шут, царю честити, завиждам на трона и богатствата ти. А ти, батюшка, най-велик сред великите, завиждаш на безгрижната ми младост и на кучешкото ми здраве….
Гневът на цар Петър изведнъж угаснал.
- Ама че си хитър, Балакирев! - казал, като въздъхнал тежко с помръкнал поглед. - Царското ми благородство ме заставя да ти призная колко си прав…
- А мене, батюшка - побързал шутът да се изповяда и той, - верноподаническата ми чест ме заставя да си призная, че моята и твоята завист се различават все пак. Твоята е благородна, така да се каже, царска завист. Докато моята е долна, порочна завист… И сравнение не може да става, Пьотр Алексеич…
И все така с превит гръб се заизмъквал заднешком към вратата, за да остави императора да осмисли на спокойствие „философските” мащаби на шутовското му „откритие”.
- Отърва камшика, хитрец неден! - възкликнал възхитен цар Петър подире му. - Само дето не ми каза кого си намислил да обираш днеска…
- А! Тази работа аз, батюшка, най-напред я свърших! - отново се разкикотил Балакирев, като потупвал петте царски жълтици в джоба си и побързал да напусне дворцовата зала.

—————————–

*Балакирев, Иван Александрович (1699-1763) - произхожда от древен дворянски род с татарски корени; бала кире (тат.) - палаво, буйно дете.

—————————–

ЗДРАВОСЛОВНА ХРАНА

В битката за Шейново по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) в щаба на генерал Михаил Дмитриевич Скобелев служил като преводач и разузнавач дядо Петко Славейков.
Било в първите дни на новата 1878 година. Снегове и лют мраз били колкото съюзници, толкова и врагове на воюващите. При тежките шейновски сражения обаче българите от казанлъшката околност непрекъснато снабдявали воините-освободители с топли погачи и гозби, с горещ билков чай, вино и ракия за сгрявка.
Веднъж генерал Скобелев, придружен от дядо Славейков, навестил един български обоз, току-що донесъл обеда на руските бойци и на нашите опълченци. Коларите от обоза се били сврели под волските коли, завити с ямурлуци, прикривали се с по някой козяк от ситния сняг и душманския леден вятър и… обядвали!
Скобелев полюбопитствал какво имат на трапезата си. За голяма негова почуда, генералът видял върху месалчетата с храна на обозниците все едно и също - комат просеник, кромид лук и бучица сухо козе сирене.
- Нима с такива лишения тези мъченици ни осигуряват топлите гозби и хлябове? - огорчено възкликнал той, изпълнен с благодарност и съчувствие към хората от обоза.
- Лъжете се, ваше високоблагородие - опитал се да го заблуди дядо Петко, - това е най-здравословната суха храна зиме. Нито стомах хваща людете, нито настинка, пък и просеникът най засища, ей Богу!
За по-голяма убедителност, преводачът ударил един кръст.
Генерал Скобелев не хванал вяра на баснята му.
- В зла зима като тази - казал, - само топлата обилна храна и сланината са здравословни, господин Славейков, не ме заблуждавайте. Тези бедняци са дали мило и драго да изхранват моите войници, а самите те…
- Сиромаси са, вярно - прекъснал го дядо Петко, - ала има и заможни хора сред тях. Ей оня там е мелничар…
Той посочил към един от коларите с по-солидна кола във впряг с охранени волове, наметнат с тежък чер ямурлук. Върху месалчето на мелничаря обаче обедът бил все същия - просеник, лук и сирене.
- Неговата гозба, както виждам, също е „здравословна”! - с тъжна ирония подметнал генералът.
- Така си е - съгласил се дядо Петко, - но е и по-богата, Михаил Дмитриевич, ваше високоблагородие. Просеникът му е прясно опечен, лукът е от червения кромид, от сладкия, и сиренето овче. Вижда се какво е мазно…
Скобелев се подсмихнал на наивния шмекерлък на преводача си.
- Поне да имаха с какво да подслаждат коравия си залък! - въздъхнал съчувствено генералът.
- Имат, как да нямат! - оптимистично го убедил дядо Петко и този път бил искрен. - Та за тях, за всички нас, българите, Михаил Дмитриевич, няма по-голяма сладост от първите глътки истинска свобода, повярвайте ми!
Този бил единственият аргумент, приет от генерала за достоверен.

—————————–

ВАКАНЦИЯ НА МИСЪЛТА

Неколцина спорещи на агората в Атина, от нямане какво друго да правят, запитали случайно минаващия покрай тях Езоп:
- Езопе, мислиш ли, че на света има добри и справедливи управници?
- Не мисля! - мимоходом им подхвърлили Езоп, забързан по свои си работи. -Мъдреците, дори и роби да са, също могат да си позволят ваканция на мисълта от време на време.