Романът „Бесове” на Ф. М. Достоевски като роман за социално-политическите идеологии

Панко Анчев

1.

Този роман на Достоевски дава най-голяма възможност от всички останали негови произведения за еднозначно и дори повърхностно тълкуване. И той общо взето го получава - независимо каква е оценката за него и доколко идеите и отношението на писателя, изразени в творбата се възприемат положително или отрицателно. За всички изследователи, а най-вече за съвременниците на Ф. М. Достоевски, с „Бесове” се отрича и заклеймява наближаващата революция, която той предсказва. Самият писател споделя, че подтик за написването на романа е делото срещу руския народоволец и терорист Сергей Нечаев, впечатлил го с радикализма на неговите идеи и практически действия, които писателят не одобрява. По онова време проблемът за зреещата революция, подготвяна, както тогава са смятали повечето интелектуалци, под давлението и заразата на идващите от Европа либерални идеи за ново обществено устройство, е изключително остър. Този проблем възниква в условията на извършващи се вече преобразования в руската обществена действителност. Те отговарят на обективните необходимости на времето. Политическите и социално-икономическите реформи трябва да поставят Русия на нов път и по този път тя трябва да тръгне уверено и с твърда крачка. Това действително е преломна епоха с всичките й тревожни трусове и душевни разрушения, защото Русия трябва да се прости с миналото си, да скъса с доста свои традиции. Предстоят сериозни размествания на социалните пластове, разрушаване на лични съдби, пренареждане на ценности, създаване на нови йерархии в обществото, придобиване на нови навици.

Най-тежки и трудно поносими са преходните времена. Социалната нестабилност и неизвестността за бъдещето се превръща в нестабилност на личността, в неутешима душевна тревога и страх от действия. Хората се чувстват като изтръгнати из корен, неловко и като заплашени от неизбежни скорошни беди. Точно тогава се вижда колко силно и здраво е свързан отделният човек с обществото и колко е зависим от него. Но и обществото трудно намира спокойствие и не върви твърдо, когато личностите в него са разколебани, разтревожени и неуверени в себе си. Всичко е объркано до такава степен, че не се вижда как може да се оправи.

Ф. М. Достоевски особено силно е усещал тази нестабилност на преходното време и е виждал зараждащите се дълбоко в недрата му тенденции, процеси, проблеми, личности и ги е направил предмет на изображение и тълкуване в своите произведения. Той гледа на това време като на социално-политическо, в което човеците търсят себе си, преминавайки през душевни изпитания, страсти и неволи и често не успяват да достигнат до целта. Това за тях е трагедия, от която не са в състояние да се избавят или да я предотвратят. Но по пътя към тази цел те преживяват цялото мироздание, всичките страсти и неволи на човечеството, преобръщат себе си в горнилото на изпитанията. Самите му герои са епоха и човечество - толкова е силна стихията, която ги е подела и която ги носи кой знае накъде.

Времената на преход са изпитания. В изпитанията се проверяват твърдостта и устойчивостта, вярата, силата на характера. Проверява се доколко обществото и народът са годни да устоят на заплахите и да заслужат бъдещия си живот. За тези изпитания винаги има причини. И ако искаме да разберем смисъла им, трябва да видим какви са причините, защо Бог ги допуска или налага. Тогава ще знаем защо страдаме и как да се преборим със злото, което ни измъчва и което сами пораждаме и насаждаме.

Тъй като характерът на причините е различен, по различен начин и с различни средства трябва да бъдат анализирани, формулирани и изваждани на показ. Най-често те са в измененията в икономическата база на обществото, т. е. в обществените отношения. След тях непременно следва поява на непознати преди форми на общественото устройство и във функционирането на самото общество. Но най-ярко те се забелязват в начина на мислене, говорене и реагиране на самото общество или на отделни негови съсловия или групи. Тогава властта залинява, започва да проявява колебания, да се лута при взимане на решения. Нарастват злоупотребите с нея и, най-вече, излизат на преден план неподготвени и негодни личности, без опит и качества за високата отговорност, с която биват натоварвани. Стеснява се кръгът, из който изникват тези хора. Неуверените и почти винаги погрешни решения на властта допълват кризата и я ожесточават, придават й зловещ вид, правят я нетърпима и непреодолима. Говоренето за необходимостта от реформи е толкова често, че започва да звучи като повредена плоча върху развален грамофон.

Но най-често говоренето не е нищо повече от празнословие - при това безстилно, улично, невъзпитано, заучено и шаблонно. Подобно говорене е сигурен знак, че нещата не вървят добре и че кризата е произвела метастази във всичките сфери на живота - не само в икономиката и политическата система. Странно е, че самата криза трудно бива забелязвана в цялата й същност, поради което не може да бъде нито адекватно описана, нито анализирана, нито пък да бъдат намирани средства за преодоляването й.

Така се получава описаното от Ф. М. Достоевски в романа „Бесове”.

Този роман, както и цялото творчество на великия писател, е посветен на „кризата на руското общество” през втората половина на ХІХ век. И на назряващата или по-точно - протичащата вече в него руска революция.

Руската буржоазна революция, последвана от болшевишката, не е събитие от началото на ХХ век. Тя започва още през ХVІІІ век с реформите на цар Петър Велики и продължава близо век и половина. А може би още много повече, за да достигне чак до наши дни. Руските историци обаче избягват да означават революцията в тези толкова протяжни срокове и я затварят в тесни рамки, в които не са в състояние да я поберат. И така не я възприемат в нейната цялост и пълното. А именно целостта и пълнотата на едно явление дават реалната представа за него.

Тази революция е особена поради много причини, най-важната от които е времето, в което протича, и огромната територия на Руската империя, върху която социално-политическата и икономическата ситуация не е еднаква навсякъде. Отделните региони са неравномерно развити; не всички от тях са създали условия за появата и развитието на капитализма и не навсякъде този капитализъм има еднакви позиции и дава едни и същи резултати. Но като цяло Русия с реформите на Петър Велики вече е навлязла в капитализма, създала е буржоазна класа и наемен пролетариат, които (колкото и да е странно) заедно водят борбата срещу аристокрацията и средновековната обществена, правната и икономическата уредба на държавата.

Нееднаквото състояние на капиталистическите икономически отношения върху огромната руска територия налага в изостаналите региони да се ускори развитието, за да се догонят напредналите. Капитализмът изисква (това не може да му се отрече) равенство и еднаквост в икономиката и политическата сфера, за да е по-лесно, бързо и ефективно индустриалното производство и разпределението на благата чрез бърза и печеливша търговия. Революцията е това толкова необходимо и наложително ускорение на историята.

2.

Но какво е все пак революцията и от коя именно революция става страшно? Коя революция заклеймява великият писател Ф. М. Достоевски в своя роман „Бесове”? И защо за голяма част от руската интелигенция тя е бедствие, а Сергей Булгаков дори я нарича „руска трагедия”?

В човешкото общество често се извършват радикални промени, засягащи основите на неговото битие. На всяка нова степен от развитието се налага усъвършенстване начина на живот и управление, въвеждане на нови и изоставянето на стари форми. И това се е считало винаги като нещо нормално и необходимо, с което човек бързо е свиквал и е приспособявал личните си нагласи към обществените преустройства. Защото властта остава една и съща по дух и характер, като се запазват съсловните различия и разделености. Буржоазната епоха обаче наложи друг начин на осъществяването на тези изменения. Буржоазията отрече правото на едно съсловие да наследява властта и обяви хората за граждани, като им вмени да избират и да бъдат избирани в тази власт. Това породи нови йерархии в обществото, въведе нови правила на взаимоотношения, породи нови необходимости, най-радикалната от които бе възможността от резки скокове и преходи от едно състояние в друго, без да се изчаква хората да узреят по естествен път за тях. Сега стана допустимо обществената система да се сменя по насилствен начин, когато се задържа развитието и не се допускат новите идеи да тържествуват.

Утвърждаването на антропоцентризма постави самия човек в ново състояние. Той повече нямаше нужда от Бог и религия и затова въведе свои закони, които са над тези, които църквата бе утвърдила. Свободата и равенството бяха обявени за неприкосновени, но преди това бяха изпразнени от тяхното християнско съдържание и смисъл. Буржоазията „позволи” измененията в обществената система да стават тогава, когато тя сметне за необходимо. Стига, разбира се, да се отнасят до преобразованията, водещи до изместването и свалянето на аристокрацията от икономическата и политическата власт. Така се роди новият тип революция - насилствената.

Буржоазната революция обаче трябва да бъде подготвяна. Тя изисква съзнателно отношение към себе си, убеденост в потребността и неизбежността си, понеже е справедлива и разрешава неразрешени и неразрешавани никога досега противоречия и проблеми. Затова и буржоазната революция би трябвало да се нарече „идейна”, понеже е подготвяна и легитимирана от специално формулирани идеи. Те я оправдават и правят задължителна в определени ситуации. Революционните идеологии заместват религията и обединяват около себе си и в себе си огромен брой хора, недоволни от състоянието си, като им показват, че има изход от него. Докато християнството (а и някои други религии) учат на смирение и търпение, новите буржоазни идеологии пробуждат недоволствата и ги насочват към насилствена смяна на статуквото. Няма смирение пред обществените несправедливости.

Революционните идеологии изострят чувството за социална несправедливост и узаконяват възможността и необходимостта тя да бъде насилствено отстранявана чрез смяна на политическата и икономическата система. Щом общественото устройство е несправедливо и създава икономически и политически неравенства, то трябва да бъде преобразувано или направо се установи такова устройство и такъв обществен ред, които да гарантират свободата, равенството и справедливостта. Тази смяна е дело на онеправданите.

„Онеправдан” е понятие, което също се изпълва с ново съдържание. Такъв става всеки, който притежава недостатъчно или нищо и не може да се ползва пълноценно от благата, които обществото произвежда, понеже те се разпределят несправедливо. Към него властта е безразлична, не го защищава, не му помага. Поради това той има право да се бунтува и да наказва тази власт.

Като се секуларизира, обществото се идеологизира. То става подвластно на идеологиите, които проповядват насилствена смяна на феодално-аристократичната система. Буржоазията вече е придобила достатъчно икономическа мощ, за да диктува правилата и да налага новия ред. Но тя не притежава все още политическата власт. И тя се готви усилено да я придобие.

Революцията става възможна и дори необходима след промяната на смисъла на понятието „свобода”. За християнството човек е роден свободен и Бог никога не му отнема свободата. Той не го насилва да бъде с Него, да вярва и се надява на опрощение на греховете и спасение в „живот вечен”. Всеки сам избира кому да служи - на Бога или на дявола, на доброто или на злото. Бог само е казал на човека какво следва при единия и при другия избор. Но решението е на човека.

Буржоазията нямаше полза от такава свобода, защото това означаваше да бъде винаги смирена и да не прави това, което е в нейната природа - да работи, за да печели богатства. На нея й трябва друга свобода и тя я намери на „полето на търговията”. А там всичко е позволено. Щом всичко е позволено, щом няма Бог, тогава и властта не е от Бога и не сме длъжни да й се подчиняваме. Докато вземе политическата власт, буржоазията е радикално настроена и не признава установения ред. Когато се сдобива с нея, тя бързо осъзнава, че именно според нейното разбиране на свободата, властта й може да бъде оспорвана. И затова се превръща от радикална в консервативна.

Духът обаче бе изпуснат от бутилката. Пролетариатът, който бе съучастник на буржоазията в свалянето на феодално-аристократичната политическа власт, разбра, че е измамен и че правата и свободите, заради които проля кръвта си, не стигнаха до него. Той пак си остана онеправдан и потиснат. И той повторно се радикализира и реши, че свободата му дава право да оспорва властта на буржоазията. Неговият радикализъм бе още по-остър и непримирим, защото бе решил благодарение на своята нова идеология, че е способен насилствено да свали буржоазията от политическата власт, преди още да е придобил икономическата. Марксистката идеология го обяви за „гробокопач на капиталиста” и легитимира неговата революция.

Революционният марксизъм е най-зрелият и сочен плод на Просвещението! И най-естественото продължение на всички буржоазни идеологии, доведени до тяхната крайност. Според марксизма пролетариатът може да извърши революцията, само ако е „революционизиран”, т.е. въоръжен с революционната идеология, осъзнат „в себе си”, убеден, че е „гробокопач на буржоазията”. Затова с него трябва „да се работи”, да му се внушава, че има да играе историческа роля, от която не може да се откаже. Той трябва да разруши буржоазната система, за да установи справедливото общество, в което няма да има бедни и богати.

Марксизмът е революционна антибуржоазна теория на пролетариата, а не изобщо. Той мотивира и подготвя социалистическата, т.е. пролетарската революция, призвана да възцари потисната класа във властта и отбележи „края на историята” с утвърждаването на новото социалистически общество. Но това не може да стане „на всяка цена”, а само при възникнали трайни обективни условия, наричани от Маркс „революционна ситуация” и при висока степен на класово осъзнаване на пролетариата. Тя е обективен и неизбежен изход от „царството на необходимостта” в „царството на свободата”.

Но това не е единствената революционна антибуржоазна теория. Но всички останали взимат от марксизма единствено революцията като средство, но поставят неопределени и съвсем общо формулирани цели - напр. по-добро общество, без да посочват кой ще е осъществителят на революцията и строителят на това общество. Това са все левичарски и ултралевичарски идеологии, които идентифицират революцията с терора и насилието. За тях е важно преди всичко да се създава напрежение и безредици, чрез които се всява страх, неувереност и недоволство от властта и така тя бива наказвана. Виновната власт трябва да изтърпи наказанията срещу самата себе си като цяло и срещу отделни нейни представители. Терористичните акции са „наказателни операции”.

Левичарските теории за революцията са сектантски, тъй като взимат за своя основа една-единствена постановка от Марксовата теория на революцията, а именно - насилието и терора. Те откъсват частта от цялото и я абсолютизират, превръщат я в същност на самата революция. А освен това те изобщо не формулират особеностите на обществото, към което се стремят.

След като буржоазията се отрече от Бога и обяви човека за център на мирозданието, властта изгуби своя Божествен произход. Общественото устройство стана подвластно единствено на човека и той започна да го подрежда по свой начин и със своите средства. Буржоазията промени парадигмата му. За целта тя отдели Църквата от държавата и по същество отрече цялата предишна история на човечеството от Иисус Христос насам. Модерната епоха утвърди нова система от обществени взаимоотношения. Очертан бе нов модел на общественото устройство, в което вече не се проявява Божият промисъл.

Буржоазното съзнание изисква конкретност, а не „абстракции” от рода на тези, които проповядва християнството. Затова и идеологиите, които действително вече заместват религията, съдържат в себе си непременно и образа на обществото, което трябва да бъде изградено. Такъв образ, както вече видяхме, очертава и марксизмът. Но левичарските идеологии и теории за революцията избягват да предлагат подобна конкретност, която е по-скоро непосилна и поради това ненужна, отколкото неясна и непостижима за формулиране.

Критиците на марксизма от времето, когато набираше сила и се утвърждаваше като идеология на световния пролетариат, а също и днес, когато преживява упадък и губи популярност, го приравняват към левичарството. Те спекулативно наблягат на понятието „диктатура на пролетариата”, за да подчертаят насилието като едва ли не единственото средство за свалянето на буржоазията. Насилието се идентифицира с терора и безполезните жертви.

Русия на ХІХ век и особено от втората му половина е изправена пред видими вече изпитания, свързани с необходимостта от преобразования на икономиката и общественото устройство. Империята осъзнава, че икономиката й, а поради това и военната й мощ, отслабва и трябва да бъде преустроена на нови релси, за да се запази могъществото си. И способността да се противопоставя на европейската заплаха. Създала се е нова ситуация, в която вече роля играе и буржоазията - доколкото я има и доколкото е влиятелна и властна в огромната империя. Тя предявява претенциите си да бъде не просто фактор в политиката, а водеща сила. Тази сила има пред себе си консерватизма на аристокрацията, за която всяка промяна в статуквото е удар срещу нея и опит да бъде изместена от историческата сцена. Дворянството е заплашено, но по-опасно е онова, което застрашава самата Русия. Тогава накъде? И още по-конкретно: „Какво да се прави?”. Реформите на Петър Велики изплашват една голяма част от интелигенцията и, разбира се, аристокрацията. Те разбират, че тези реформи могат да усилят държавата, но ще унищожат своеобразието на Русия, нейната уникалност. А и ще попречат на нейната мисия в историята. Защото капиталистическата икономика и буржоазното обществено устройство не обичат различията и разнообразието и подчиняват всичко на еднаквостта, шаблона и стандарта. Въпросът наистина е „Какво да се прави?”.

А революцията неизбежно се приближава. Симптомите й са идващите от Европа радикални идеи, терористичните акции на нихилистите, анархистите и народоволците, новата мода.

3.

За Русия ХІХ век е ожесточена борба на идеи за социалното устройство. Това показва, че тя е излязла вече от своето Средновековие и в достатъчна степен се е обуржоазила. Единствено в буржоазното общество, което окончателно се е секуларизирало и е станало атеистично, се водят спорове за пътя, по който трябва да се върви, и за начина, по който да се организира обществената система. Църквата, макар да е все още активна в подкрепата си за самодържавието, е практически отстранена от този спор. Дори и тогава, когато в идеологията на славянофилите са подчертава православният характер на руския народ и силната му и непоколебима вяра, тя е само един от факторите (макар и най-главният) в устройването на руското общество. Споровете се водят не между религиозното и атеистичното обществено съзнание, а между различните проявления на атеистичното или във всеки случай, секуларното обществено съзнание.

Всъщност, спорът е чисто идейно-политически. И се води от двете основни съсловия - западащото дворянство и утвърждаващата се буржоазия. Идеалът за всяко едно от тези съсловия е или миналото на Русия, т. е. статуквото, или Европа с нейната капиталистическа икономика и светско общество, т. е. промяната и идеалът за руското бъдеще. Идейният спор е ожесточен, но все пак е мирен и до голяма степен конструктивен. И днес можем да видим в аргументите на двете страни достатъчно логика, разум, родолюбие, съзнание за отговорност и желание да се запази величието на Русия.

Когато едно общество е на кръстопът и трябва да направи решителен избор, дискусиите не са спокойни, а логическите аргументи - достатъчни. Все някоя от спорещите страни ще радикализира позициите си и ще предприеме практически действия, които да обезсмислят дискусията и да й придадат сурови форми. Властта, която с основание се счита уязвена и застрашена, прибягва до крути мерки и въвежда репресии, а борещата се с нея все още потискана класа организира безредици, терор и всякакви ексцесии. Това са профанните, битовите страни на дискусиите по онтологичните проблеми.   

Ето го очертаният в общи линии свят, който Ф. М. Достоевски показва в романа „Бесове”.

Конкретният повод за написването на романа, както вече стана дума, е убийството на студента И. И. Иванов, извършено на 21. ХІ. 1869 г. от група „нихилисти”, предвождани от Сергей Нечаев. Властта бързо разкрива извършителите на убийството и те са арестувани, но самият Нечаев успява да избяга. Задържани са самите извършители заедно с още 150 души. Три години по-късно в Швейцария, където се укрива, е заловен и самият Сергей Нечаев. Той е предаден на руската полиция и е осъден на 20 години затвор. Нечаев е организатор и ръководител на тайна организация, наречена „Народна разправа”. Членовете й са разпределени на „петорки”, които са своеобразни „групи за бързо реагиране” и за извършване на терористични актове, отмъщения, размирици. Те са предимно студенти. „Народоволците” организират и покушението над императора Александър ІІ.

Първоначалният вариант на романа е насочен срещу идващите от Европа радикални идеи, провокиращи неуравновесени млади хора да прибягват до престъпни действия и да убиват безнаказано, за да създават страх и нестабилност сред народа. Но в процеса на писането замисълът се променя, усложнява се и постепенно творбата придобива друг вид - става много по-сложна, многопластова и дълбока.

„Бесове” може да се определи като „политически роман”. И в своя основен пласт романът наистина е политически, каквито са и другите забележителни романи на писателя („Престъпление и наказание”, „Идиот”, „Братя Карамазови”). Наричам „Бесове” (както и останалите романи) политически роман, тъй в него е поставен остър проблем, свързан с политическата система и с начините на общественото устройство преди всичко в Русия. Ф. М. Достоевски е дал картина на политическата ситуация в Русия от втората половина на ХІХ век с всичките й политически борби и типове политически личности - управляващи и опозиция. И тази картина е мащабна и всеобхватна, макар писателят да е съсредоточил събитията в творбата в рамките на провинциалния губернски град и да се ограничил със сравнително малък брой герои. Важни са проблемите, с които се занимават тези герои и доколко ситуацията, която великият творец е пресъздал, е валидна за състоянието в Русия.

Политическият роман се занимава преди всичко с проблема за властта. На тази власт, която управлява, и на тази, която се стреми да я събори или поне дестабилизира и опорочи, за да може в близко или далечно бъдеще да я смени. Подчертавам този именно смисъл на понятието „политически роман”, защото той се внушава и от Ф. М. Достоевски в „Бесове”. Достоевски тръгва от конкретен случай и преследва първоначално стеснена цел, а именно да напише роман-памфлет срещу Нечаев и нечаевщината, но в „Бесове” виждаме резултатите на друга, много по-сложна и пълнокръвна концепция за властта и какво тя произвежда в обществото със своята сила или немощ. Защото Сергей Нечаев, нечаевщината и всички „нихилисти” (както се наричат тогава проводниците на европейските политически идеи и противниците на руското своеобразие) не са хора с психически и нравствени отклонения, не са обикновени злодеи и престъпници, а социални фактори, продукт на средата и времето, на причини, които лежат дълбоко в състоянието на обществения организъм и съответстват на измененията в него.

Ф. М. Достоевски внимателно, подробно и прецизно описва средата, в която се проявяват и начините, по които се формират нихилистичните идеи и насилствените действия на нечаевците. Нищо не идва без причина или да покълне без почва. „Майката” и „бащата” (съзнават ли го или не) на проявленията и носителите на опасните и разрушителни идеи са Степан Трофимович Верховенски и Варвара Петровна Ставрогина. Степан Верховенски и роден баща на Пьотр Степанович Верховенски, а Варвара Ставрогина - майка на Николай Всеволодович Ставрогин - двамата най-главни герои. В това родство по кръв също се съдържа смисълът и подбудите в поведението на двамата млади мъже. И двамата имат биографии, още преди да са започнали съзнателния си живот и да избрали съзнателно или по неизбежност опасния и рискован път. И те са в средата, в която са израсли и в родовите белези, които са наследили.

Но какво се случва в губернския град, преди да започнат събитията, заради които всъщност е написан и романът „Бесове”?

Събитията, които са описани, са незначителни, битови, свързани с беден духовен и обществен живот, в който почти нищо не се прави и не се случва. Интриги, сплетни, празнословия, фалш - това са опорните точки, през които минава ежедневието на т. нар. „висше общество” и на излъчената от него власт. Тече не съвсем чиста вода. Обикновените хора живеят мрачен и тежък живот, затиснати от трудности и беднотия. Тези, които са отговорни за всички, обаче нехаят, занимават се със себе си, въобразяват си, че осъществяват велики идеи и че светът се върти около тях.

Модерната епоха, настъпваща или вече настъпила и в Русия, провъзгласи правото и морала на „всичкопозволеното”. Губещата позициите си аристокрация обаче възприе политическия принцип на съществуване, който може да бъде лаконично формулиран като „нищонеправене”. И това не само я осъди на смърт, но и дари живот на идеи и явления, които поставят на изключително тежки изпитания човешкото общество. „Нищонеправенето” и „всичкопозволеното” са диалектически свързани и едното поражда другото. Те са първите признаци на заченатата вече революция. „Нищонеправенето” е форма на живот на обществената класа преди нейната историческа гибел, а „всичкопозволеното” - високо заявеният морал на класата, която набира сили и скоро ще стане господстваща.

Романът „Бесове” започва с описание на съсловието, което „нищо не прави”, а се занимава единствено със светски безсмислици и празнословия. Висшето общество в губернския град се занимава с сватовства, женитби, зестри, наследства, светски събирания, балове, дискусии по битови проблеми, на които се придава съдбовен характер. Това запълва времето на бездействащите и им дава самочувствие на загрижени и отговорни хора. Особено се отличава в това отношение Варвара Петровна Ставрогина. Светът, който е създала и в който живее, е типичен за състоянието на дворянството, което запада социално, материално, духовно и нравствено. Претенциите й са претенции на човек, който не знае какво иска и какво може. Тя не може да не бъде в центъра на внимание, но самото внимание й е необходимо, за да поддържа не толкова самочувствието и амбициите си, колкото за да показва на себе си и на другите колко е силна и властна, колко решителни са действията й и какво огромно значение има за обществото нейната воля и мъдрост. Заради тази си амбиция тя е изоставила майчинските си грижи. Или по-точно, превърнала ги е в светски жестове, повод за разговор и страх от разрушаване на статуквото, което е създала около себе си.

Ф. М. Достоевски показва изчерпващата се енергия на дворянството и на властта, която то излъчва и пази. Тази власт е с една единствена грижа - да не се променя видимостта. Тя е напълно неспособна да проумее какво става и какво идва, но отлично знае какво размътва реката, в която се къпе. Знае, но не забелязва, че самата река вече е мътна, мръсна и кална. В такава вода „се къпят” губернаторът и губернаторшата Лембке. Юлия Михайловна Лембке оспорва чрез своя статут на „първа дама” в губернията обществената власт и престиж на Варвара Ставрогина и между двете се заражда тежък конфликт. Той прераства в непримирима борба на два свята и победата за всеки един от тях е въпрос на чест и достойнство, съдбовен въпрос. Върхът й е балът, организиран от губернаторшата. Там се показва целият абсурд на обществото; неговите „идоли” търпят крах и са стъпкани в краката на масата. В тази среда вече дори ги няма предишният такт, търпимостта, възпитанието, та дори и лицемерието на добрите обноски, солидарността между членовете на съсловието. Връзките са разкъсани и страстите избуяват при първи удобен случай и срутват картонената кула.

Ето, в такава среда раждат се, израстват и живеят „бесовете”.

4.

Идеолозите на разрушаването на целия този свят живеят в него и са родени от него. Всъщност, те са идеолози на саморазрушението и самоликвидацията си. Странното е, че това не ги безпокои, не ги тревожи и не ги възпира да бъдат все по-активни и крайни в претенциите и действията си.

Не всички бесове са буйни и агресивни в поведението си. Някои са просто инертни, оставили се на течението, но не забелязващи го и живеещи с превратни представи за себе си и живота. Всички обаче са или смутители, или тровещи със собственото си разложение и с фалша на поведението си духовната и нравствената обстановка в обществото.

В политическия пласт на романа бесовете са отрицатели на застоя и загниването в дворянския свят, на разлагащата се и безпомощна негова власт. Слабата власт поражда повече свои отрицатели и рушители от силната, защото недоволството от нея е по-голямо и по-непримиримо. Силната и деспотична власт тегне над свободолюбието, а слабата е неспособна да поддържа необходимия ред, в който нормално протича общественият бит. Обществото не обича слаба власт. Дори и тогава, когато е раздирано от разложителни енергии и е подвластно напълно на ентропията, то търси силата на властта и настоява тя да се проявява постоянно и неотменно. А когато разбере, че това е невъзможно, обществото започва да изработва механизми за нейното свержение. В това отношение „бесовете” работят в негов интерес. Друг е въпросът каква власт се цели да се изгради на мястото на отхвърлената. Но е важно да се повтори, понеже и Ф. М. Достоевски прокарва тази идея последователно и убедително в романа си, че слабата, а не силната власт провокира революцията и й осигурява успеха.

В романа „нихилистите” са вече фактор в живота на губернския град, макар все още да не са се проявили във вида, в който трябва да се проявят и за работата, която трябва да свършат. Семената на народоволчеството и нихилизма вече са посети и е необходимо малко време, за да покълнат и избуят из тях отровните им кълнове. 

Нихилистите оспорват цялата идейно-нравствена система на дворянството и феодалното обществено устройство. Това, което в зората на Ренесанса вършеха хората на изкуството и модерната мисъл, доказвайки несъстоятелността на религиозното отношение към света, в Русия през ХІХ век го правят те. Идейният им патос е насочен към пълното отрицание на християнството и на религиозното съзнание, на Бога. Новите идеи са изцяло атеистични, рационални и позитивистични. Агресивното им поведение също цели да докаже, че Бог не съществува и че човекът е творец и господар на всичко, че разумът е този, който ръководи света. Европа вече „се е освободила” от религията, а Русия изостава и трябва да догони напредналите. Това е съзнанието на тези, които дръзват да оспорват статуквото. В техния начин на мислене и поведение обаче няма нищо ново и различно от начина на мислене и поведение на еретика. Те свеждат всичко до видимото и конкретното, като заменят битието с бита, вечността с ежедневието и върху тази плоскост доказват, че Бог не съществува. Ако съществуваше, щеше да се види и да поправи човешките грешки. Логиката на еретика, на атеиста и рационалиста е винаги елементарна, плоска, изключваща всичко, което би могло да породи съмнение в правотата й. Тя е по-близо до човешкото мислене и доказва неговата ограниченост и немощ да се въздигне само с разумни крачки до Божественото. Но тази логика има претенции за общовалидност и абсолютната истина. Затова и винаги спори агресивно и непримиримо, служи си с дискредитации и насилие. Тя именно провокира терора, понеже изключва смирението.

Идеолозите на нихилизма и народоволчеството в никакъв случай не са глупави или елементарни мислители. Напротив, но тяхното мислене е прекалено конкретно, социално, политическо и свежда всичко до човешката роля в устройването на обществото и в хода на историята. Промисълът може да бъде единствено човешки, разумен, основан на законите на историята, определяни от посоката на нейното движение - от нисшето към висшето. Затова и представят своите учения като по-висши от християнството - нали идват след него и целят замяната му. И точно тук е логическата причина за бързото нарастване на популярността на подобни учения. Те се поемат от слабо подготвени, но енергични хора, изпитващи несгодите на земния живот, смятащи се за онеправдани. Те търсят друго място за своите способности, но то им се оспорва и дори не им се позволява. Атеистичните и „нихилистични” идеи, атакуващи именно тази „несправедливост” им позволяват да дадат простор на желанията и несъгласията си и да освободят волята си за промяна. Те отричат религията, но придават религиозен характер на своята идеология, за да я направят неоспорима и необратима, задължителна и неприкосновена от хора, които не я възприемат или в един миг биха се отказали от нея.

Заплахата за тези идеи и идеологии е Самият Бог. Те Го отричат, но искат да заемат мястото му, мислейки, че са Го детронирали. Но си и дават сметка, че за това се изискват много усилия. Човекът, дори и в техните разбирания, е слабо същество, смъртно и тленно, страдащо, а това го ограничава неимоверно и го обезсилва почти напълно. Но у човека има воля. Чрез волята си той е длъжен да надмогне себе си, да преодолее ограниченията и немощта си, да потуши болките и страдания, за да се превърне в бог. Кирилов формулира същността на човешката воля: „Който победи болката и страха, той ще бъде (Бог). А онзи Бог няма да го има”. „Онзи Бог” е пречката; Той „възпира” човека и го „ограничава”. Няма Бог, но трябва да има! И този бог ще бъде човекът, който е преодолял човешкото в себе си и е заслужил правото си да бъде над останалите. Става дума, очевидно, не за обикновени реформи, не за подобряване и усъвършенстване на човешката личност и обществото, а за радикална смяна на ценностите и основите, върху които от тук насетне ще трябва да живее този човек.

И дворяните, и радикалите са жители на едно и също време. Не бива да се смята, че едните и другите са от различни епохи. Дворяните просто са с повече традиции, но те също са плод на ХІХ век. По-скоро трябва да говорим за две страни на едно и също явление, наречено руска революция. Едната е обречена на изчезване, а другата иска размирици и промени, но не е сигурна още, че е силата, която ще изхвърли миналото. Ф. М. Достоевски е показал обществото, което е все още в състояние на динамичното равновесие и везните на историческите обществените теглилки още не са се наклонили решително нагоре или надолу в полза на една от двете сили. От тук идва и самата идейна неизбистреност и практическа лутаница на радикалните елементи. Идеите им наистина са аморфни, плашещи, но непродуктивни нито като разрушители на настоящето, нито като предричащи бъдещето. И са нарочно безпардонни и смущаващи с неизчистените си краски и недостатъчно прецизната си формулировка. Затова са и толкова разнородни и дори взаимно противоречиви и враждуващи помежду си.

В литературоведските анализи обикновено идеологията на „бесовете” се идентифицира с т. нар. „шигальовщина”. Героят на романа Шигальов е този, който най-конкретно е формулирал възгледите си за начина на водене на подривната борба и най-ясно е показал какво ще бъде бъдещето с осъществяването на неговите социално-политически идеи.

„Шигальовщината” е синоним на мракобесие и човеконенавист. Това е крайната форма на тоталитаризъм, първообразът на фашизма. Тази идеология е охотно възприета от Пьотр Верховенски, защото отговаря на целта му да „разбуним Русията”. А ще я разбунят, тъй като „липсват устои”, както вече е казал Кармазинов. И защото „днес самостоятелните умове са ужасно малко”. Според нея най-важното е „да се смъкне нивото на образованието, науката и изкуството. Високото ниво на науката и изкуството е достъпно само за изключителните дарования, а на нас изключителните дарования не ни трябват! Изключителните дарования не могат да станат деспоти и винаги се развращавали, отколкото са носили полза; тях ги изхвърлят или ги бесят. /…/ Робите трябва да са равни: разбира се, без деспотизъм не е имало нито свобода, нито равенство, но вътре в стадото равенството е необходимо - туй е то шигальовщината!” И още: „Едно му липсва на тоя свят - послушанието! Жаждата за образование сама по себе си е вече аристократизъм. Появи ли се семейство, появи ли се любов, да покълнат само - и ето ти желанието за собственост. Но ние ще смажем желанието: ще го удавим в пиянство, ще развихрим интригата, доноса, ще развихрим нечуван разврат; ще удушим всеки гений още в пелените му. Всичко под един знаменател, пълно равенство!” (подч. м. - П. А.) 

Шигальовщината е власт, която не е от Бога и й се налага да търси други „освещавания”, чрез които да бъде спазвана и уважавана. И за руските нихилисти е ясно, че всеобщото избирателно право няма да донесе избавление от фалша и немощта на „властта, която произлиза от народа и принадлежи на народа”. Защото неправилният избор вече компрометира управлението и обрича на недоверие и съмнение всяко следващо избрано да управлява тяло. А и „народът” ще осъзнае силата си и би могъл чрез изборите да предприема непредвидими действия. Властта, която искат да установят тези нихилисти, ще бъде наложена силом, както и силом ще бъде свалена досегашната. Т. е. тя не може да бъде помазана, а значи и не бива да се допускат следващи сътресения и политически действия в неизвестна посока. Изходът е един-единствен и го дава Шигальов.

Идеологията на Шигальов е откровена до болка, но е искрена. Такива, макар и доста по-меки и възпитани, са всички идеологии. Те само си служат с други думи и по друг начин изразяват смисъла на буржоазно-капиталистическата система, наричана лицемерно „демокрация”.

Демокрацията е само лицето на буржоазната власт, прикриваща задълбочаващото се разслоение и неравенство. Това лице иска да докаже, че принципите за свобода, равенство и братство са ненакърними. Но всъщност са постигнати с методите, които Шигальов е предложил в своята идеология.

5.

В свят, освободен от религиозно съзнание и от вяра, всичко се превръща в механика. Необходими са външни материални сили, които да дадат начална скорост на явленията или да ги възпират. Затова постоянно се създават групи, чрез които да се сваля или пази властта, да се пропагандират идеи или се защищава кауза. Партиите политически изразяват отделните социални съсловия и начини на политическо мислене и чрез тях тези съсловия участват или не участват във властта. Така човекът се вкарва в някакъв друг паралелен на реалния свят, за да го направят там „политически човек” и му възложат отговорности, които той няма в „естествения” си живот.

В „Бесове” този нов свят на идеологиите вече се обособява и търси поле за изява. Той още няма достатъчно права, за да играе водеща роля, но тайните му действия подготвят времето, когато и това ще стане. Сега засега на него му е нужно да се самоопредели и се сплоти около основните си идеи и главни цели.

Но остава проблемът за Бога - съдбовният проблем на руските интелектуалци през ХІХ, а и през ХХ век. Той възниква у тях като естествена реакция на атеизма и рационализма. Преди всичко обаче с неговото разрешаване те желаят да намерят оправдание за своя отказ от вярата и замяна с рационализъм, прогресизъм и нихилизъм. На тях им трябва вяра, па макар и в някаква природна сила, която да е двигател на живота и негов съдник. Бог се превръща в обект на рационален размисъл, но и на душевно търсене. Това се отнася дори за най-крайните и фанатични „нихилисти”, готови вече да разрушават всичко, за да променят радикално обществото. Защото търсенето на истината не е само интелектуално занимание, но и потребност за всяка душа и ум. Често съмнението в съществуването на Бога е също толкова голямо и силно, колкото и в неговото несъществуване. Особено в мигове на драматичен избор.

„Бесове” показва как живеят човеците, които са обладани от подобни съмнения, и как се мъчат да ги преодолеят, за да не полудеят и изгубят разсъдък.

Т. нар. „обективни причини”, определящи състоянието на обществото и обясняващи фактите, явленията и процесите в обществото, са знаците, с които Бог ни показва Своя промисъл. Когато те водят до тежки изпитания и последици в общественото устройство и живота на отделните човеци, трябва да ги възприемаме и като Божии допущения, дадени ни, за бъдем изпитани и проверени. Ако на тези знаци гледаме по друг начин и не ги четем адекватно, те няма да ни се разкрият в пълната си мяра и истината ще остане недостъпна за нас. А тя ни е необходима. За героите на романа тази истина остава недостъпна. И те затова са едновременно и боготърсачи, и богоборци. В такова трагично състояние изпадат всички, за които истината е свята, но искат да я открият там, където тя не може да бъде. Т.е. в Бога!

Този изключително важен проблем поставя и Достоевски в романа „Бесове” и показва колко фатално и трагично той занимава героите и колко страшни са последиците, когато си въобразиш, че можеш да бъдеш и творец и владетел на Истината. Изобщо, у Достоевски това е причината за гибелта на всички негови герои. Да си припомним Разколников или братята Карамазови и особено Иван.

Прот. Сергей Булгаков определя романа „Бесове” като „книга за Христа и отрицателна мистерия”. Това е книга за Христа, Който е гонен от душите на героите, но и постоянно призоваван, за да ги спаси и укрепи. Той е викан, когато душата и умът изпаднат в униние и изгубят опорите си; веднага щом настъпи успокоени и увереност, бива гонен. Но това е буржоазният човек. За него е важна волята му да се налага и чрез нея да се осъществява. Кирилов разсъждава пред Пьотр Верховенски: „Ако има Бог, всичко е Негова воля и тая Му воля не ми позволява. Ако няма - моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!”. Ето дилемата, чието разрешение ще освободи или „ще зароби отново” личността.

Бурният разговор между Пьотр Верховенски и Кирилов в глава шеста „Усилна нощ” от част трета на романа е този възел, превръщаш романа в „книга за Христа”. Кирилов е решил и е обещал, че ще се самоубие, за да излезе от живота и демонстрира своята свободна воля да разполага със света и със себе си както поиска и когато поиска. Самоубийството за него е проявление именно на волята, която е получила истината, че може да се живее без Бог, че няма Бог и това дава нова свобода на личността. Но как се проявява тази „свободна воля”? В постоянното съмнение, че това става без Бога и защото няма Бог. Кирилов непрекъснато се пита дали наистина няма Бог, за да придобие правото да разполага със себе си. В това „да разполага със себе си” може да даде някакъв смисъл да бъдеш човек. Иначе според него няма такъв смисъл. „Атрибутът на моята божественост е Своеволието! Това е всичко, с което мога да покажа непокорството си и страшната си свобода в най-главното. Защото тя е много страшна. Самоубивам се, за да покажа непокорството си и новата си страшна свобода.” Вярващият човек е смирен, а невярващия - непокорен. Непокорството е породено от гордостта. Гордостта е грехът, който тласка към други грехове. И тогава човек се завърта в омагьосан кръг, от който няма излизане. За да излезе все пак от него, Кирилов си създава антропоцентрична идея: „атрибутът на моята божественост е Своеволието!”. Такъв е буржоазният човек. Той допуска съществуването на Бога, но не признава смирението и страха от Него, защото се осъзнава над Него и без Него.

Кирилов е не просто един от най-драматичните и сложни образи в романа, но и тип личност, характерна за времето, което описва Ф. М. Достоевски. Вътре в героя се извършва преходът от една епоха в друга. „Преходният човек” рационално определя поведението и начина си на мислене. Душата му не смее да скъса окончателно с Бога, поради което разумът постоянно й дава основание защо трябва да го направи. Дори и чрез „своеволието” и активната работа на ума, „силният” човек не може да се освободи от слабостта си. А като не може да се освободи от слабостта си, той остава разколебан, с нарушена душевна хармония. Понеже е изцяло поробен от греха и сатаната.

От тук насетне теоцентричният проблем се преобразува в политически и идеологически. Идеологията се наема да го разреши окончателно чрез хора като Николай Ставрогин, Пьотр Верховенски, Шатов, Кирилов, Степан Верховенски и всички останали герои на романа.

6.

Анализирайки проблема за Бога и безбожието в романа „Бесове” разбираме защо писателят е нарекъл творбата си така и защо прот. Сергей Булгаков го е определил като разказ за „трагедията на Русия”.

Руската империя е основана върху православието. Нейната власт „е от Бога”, осветена е и мисията й да бъде обединител и крепител на православието и славянството. Това е цял един свят, организиран в своя собствена епоха. Държавата е християнска и Църквата я покровителства. Църква и Държава са в неразривна връзка и каквито и да перипетиите, през които преминава тази връзка, единството е неразлъчно и свято пазено. Императорът-самодържец е отговорен пред Бога и Църквата за своите действия. Той е длъжен да се грижи за благополучието на народа и за величието на държавата. Затова и недоволствата срещу него и действията му са не срещу целостта и единството на обществото или срещу могъществото на държавата, нито срещу самата власт на Императора, а са проявление на клетвопрестъпници, безотговорни хора или еретици. Властта е неприкосновена, именно защото е от Господа. Борейки се срещу властта, значи се бориш срещу Бога.

Сатаната е богоборец. Той именно изпраща бесовете да влязат в хората, за да ги отклоняват от правия път и да ги правят непокорни и бунтовници. Бесовщината е най-страшната болест, от която може да се зарази човек. Тя погубва душата и обрича на падение и душевна смърт.

Бесовете са силите на разрушението и неспокойствието, на безумието, греха и нарушената хармония. Тази болест, казва Иисус Христос, „се лекува в пост и молитва”. Тя не е болест на плътта, макар да я заразява и подлага на болки и страдания. Вярата е избавлението от нея.

Русия е обладана от тази болест. Появили са се хора, които носят в себе си бесовщината и разрушават обществото, като въстават срещу властта и начина на устройването му. При това не мирно, а с насилие, убийства и самоубийства. Настава страшно време на смут.

Коварството на тази болест е в това, че се забелязва късно, едва след като активно се проявят симптомите й и болните започнат да губят разсъдък и да вършат пъклените си дела. Романът „Бесове” „заварва” Русия точно в такъв исторически момент на започнало остро заболяване.

Народният организъм боледува по-тежко от отделния човек. И много по-трудно е лечението му. Боледуването на руския народ е трагедията, за която говори прот. Сергей Булгаков, а и на интелигенцията тогава. Организмът е болен, защото му се отнема основата, върху която живее - вярата и Църквата. Жаждата за „своеволие” е надделяла и дори е станала образец за висока нравственост и гражданска позиция. Тази жажда е опасна и на нея другите гледат със страх и дори ужас, но е присъща на голяма част от обществото, готово да се преобразува и заживее по нов начин.

Всяко общество е объркано и немощно, когато разбере, че е време да се променя радикално. Радикалната промяна означава преди всичко разрушаване, макар че би трябвало да е създаване. Но осъзнаването на необходимостта е готовност за сбогуване с миналото. Точно тогава се намират хора, които са повече от всички останали готови да рушат и ликвидират старото и негодното. За тях обаче е все едно дали ще го правят предпазливо, с отчитане особеностите и нагласите, устроени по навика, или ще разсичат Гордиевия възел с един удар. Те са екзекутори, а не обикновени хора на действието, осъзнали по-рано и по-бързо какво да се прави в трудния момент. От тях най-много се пазят, но не успяват.

Ситуацията сега обаче е по-тежка и страшна, защото преходът се извършва без страх от Бога и дори с Неговото отричане. А щом отричаш Бога, значи си лишен от любов. За Ф. М. Достоевски това е неприемливо и той предупреждава за опасностите, които атеизмът и безбожието носят на Русия.

Както вярно и точно отбелязва прот. Сергей Булгаков, „силата на злото, а не на доброто владее руската душа, не Спасителят, а изкусителят, чието име - е „легион, защото сме много” - самото многолико зло”. Тази душа, в която са се вселили бесовете, не живее у дома си, а в гробището, както живее гадаринският бесноват от Светото Евангелие от Лука. Но гробището е са мъртвите тела, а не за живите, дори и с измъчена от тежки страдания и съблазни душа. Измъчва я, както признава Кирилов, Бог. Всички герои от романа са в „мъчителен паралич на личността”, както посочва прот. Сергей Булгаков.

Сега въпросът е дали Русия ще се обърне към Бога, за да изгони Той бесовете и ги всели в свинете, които ще се сурнат в бездната, за да седне смирена и благодарна в нозете Му или ще продължи да се мъчи.

Руската трагедия е трагедия на избора, направен в маловерие и безверие от обладаната от бесове душа. Никой в романа не се противи на бесовщината, не се бори с нея и май никой не я забелязва. Това е най-страшното.

Ф. М. Достоевски не само рисува правдива картина на състоянието на Русия през втората половина на ХІХ век, но и пророчества за съдбата на обществото. Тази съдба ще бъде като на идейния подбудител на „нихилистите” в романа Николай Ставрогин. Самоубийствената му смърт, с която завършва романът, е предупреждение, че и Русия върви към такъв изход. Но в тази смърт има и друг смисъл, изведен от Светото Евангелие - излезлите от бесноватия бесове са се вселили в стадото свине и са погинали в гадаринската бездна. Всичко зависи от това доколко е жива и силна вярата в Христа, чрез която Русия да намери спасението си.

7.

Романът „Бесове” описва най-характерните симптоми на заболяванията на обществото. Тези болести са винаги едни и същи, тъй като болестите се повтарят във всяко национално общество. Навсякъде те са предизвикани от неверието и отказа от Бога.

Когато обществото боледува, то се разслоява по нов начин. Появява се паралелна власт, изместваща все повече официалната, като непрестанно я дискредитира и поставя в неудобни ситуации, от които се излиза трудно. Паралелната власт налага, освен стил на поведение, който е по-скоро безстилие, още и друг начин на говорене. Понеже е млада, тя е свежа и неуморима в своята агресивност и енергичност. За нея няма логични аргументи, които да не опровергае бързо и убедително. Всъщност, тя не слуша никакви аргументи, а просто ги отрича или се отнася с тях с безразличие и неприязън.

Когато обществото боледува, боледува и отделната личност. Тези нейни болести не са описвани в медицинските наръчници и трудове, понеже са болести не на материята и плътта, а на душата и ума. И няма химически приготвени лекарства, които да се приемат вътрешно, за лечение. Тези болести протичат в различно време и в различни условия, което прави трудно определянето на тяхната типология и намирането на начините за избавянето от тях. Раждащото се и укрепващо буржоазно общество бързо се заразява от вируса на революцията, тъй като революцията е единственото средство за отстраняването на дворянството от политическата власт. Буржоазията е носителят този вирус на революцията. От друга страна, дворянството вече е подложено на разложение, подтикнато от наближаващия му исторически край. Това, което Ф. М. Достоевски показва в романа си „Бесове”, а и в цялото си творчество, е срещата на възхождащата политически и икономически буржоазия и загиващата и слизаща от икономическата и политическата сцена аристокрация. Обществото се отказва от досегашните си нравствени и религиозни опори и веднага бива поразено от тежка болест. Бесовете незабавно обсебват обществената душа и започват да я измъчват.

Оказва се, че то не може да измоли от Господа избавление. Достоевски предупреждава за тази невъзможност. И в това е величието на романа „Бесове”.