САМОТНОСТ
САМОТНОСТ
В скръбта на тихата дрезгавина вечерна
Ний търсим милосърдие един към друг.
Пред наший праг умира смътния отзвук
На улицата празношумна и мизерна.
Аз мисля, че русалка някаква почива
В коприната на твоя розов пенйоар.
Приведен, слушам те и като нежен чар
Дъха на твойто сладко тяло ме опива.
Преданно скрий ме във пригръдките си топли
О, моя скръбна, възхитителна жена,
Така, сърдечно приласкан, с прикрити вопли,
Аз тихо ще ти шъпна, нейде как умира,
В самотност непобедна и в злочестина
Една душа съзвучно-тъжна като лира.
ЕЛЕГИЯ
Макар безнадежна, макар безгранично далечна,
У мене утеха ти дириш, о клета жена.
Но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна,
Аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.
Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна,
С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.
Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.
Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.
И все пак не мога очите си днес да откъсна
От твоето писмо ридающе! Мила жена,
Защо ми се струва, че всяка милувка е късна?
Милувките срещат в сърдцето ми гняв и злина.
О зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна,
Ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят
Ненужни решеня - и мислиш вселенната ледна,
И мислиш, че няма за тебе вселенната кът…
Не моята обич, а нещо огромно и властно
С последня милувка те гали в привечерний здрач
И сбогом си взема и никога вече тъй страстно
Не ще да трепери душата ти в мъка и плач.
Не весели срещи, цветя, и усмивки любезни -
В самотност върховно жестока ний двама скърбим:
Със радости млади, тъй светли и тъй безвъзмездни.
Пожара на нашата жажда не бе утолим.
Велик бе миража над нас що премина тържествен.
Не обич то беше, а оня сиятелен блен,
Що всеки очаква на устни със химън приветствен -
И в праздна надежда дочаква последний си ден.
Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,
Защото обида ще бъде за нашата скръб…
Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,
Когато ридае в сърдцата ни спомена скъп?
НОЩЕМ
Очите ми са много уморени
От ужаса на моя скъден ден.
Тежат ми на душата вкаменени
Миражите на блян осуетен.
Като листа в есенна нощ развени,
Блуждаят мислите ми. Съкрушен,
С помръзнал стон и устни вледенени
Не чакам слънце да изгрей над мен.
О знам - ще мине мрачна нощ! Студени,
Недраги дни в просъница живени,
Ще мъкна пак, спокойно ужасен.
И милите надежди отмилени
Ще шепнат на душата ми, ранени:
„Напразно горд! Напразно окрилен!”
МАРСИЛИЯ
Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,
В загадки скръбни потопен, безсилен и отчаен,
На тоя страшен град - на всичките пороци друм -
Гърмежът и миязмите аз наблюдавах смаен.
Сред тая върволица не разбирах аз що диря!
Като вълна нахлуваше във моята душа
Огромна скръб - и мислех звяр да ме сподиря
На всяка стъпка, без да знам с какво да се теша…
Където да погледна, виждах мъка и разврат.
Земята тук са някога тъпкали финикийци.
Години хиляди са минали - и тоя град
До днес е пълен още със търговци и убийци!
Небето е над улицата като звездна лента,
Но никой взор не вдига! Сред нахални светлини,
Из кръчмите, утеха всички дирят във абсента
Или в смеха ридающ на продажните жени.
Голтаци мрачни някъде подемат песен зла -
Набат на смъртно отчаяние със звуци медни.
Доволници тук весели и тъпи, там - тегла,
Сърдца свирепи, а пък там две лезбиянки бледни,
Притиснати любовно, милосърде и утеха
Една от друга просят … И, подобно на кошмар,
Жестоки, гневни мисли върху мене връхлетеха:
Тъй равни бяха него ден и раб и господар!
Аз бях преситен тоя ден на всички суети,
Аз мислех всички скърби и веселия притворни -
И, без надежда някой братски да ме приюти,
Кръстосвах, бледен, улиците тъжни и позорни
Сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.
Живота ми се струваше тогас почти порок,
А моята душа - така нелепо безполезна,
Че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.
Внезапен лъх на горест и деня ми омрачи,
И скъпоценните съкровища на паметта ми.
Дори не исках да си спомня милите очи
На моята другарка, ни пък оня сън, що мами
Сърдцето ми със бъдаще - и неуморно буди
Усърдие у мене, за да мъкна ден след ден
Към пропастите на нощта … И всички жалби луди
За щастие как гаснат виждах с поглед уморен.
А скъп ми е живота мене! Милите неща
На миналото, или пък на дните що жадувам,
Лазура дневен и мечтите скъпи на нощта,
Жената нежна, на която устните целувам,
Посрещал съм ги с радост винаги сърдечна.
Когато пък се виждах морен и унил,
Доволно бе ми мен усмивка някоя далечна,
Или дори случаен дъх на росен карамфил.
КРАЙ БРЕГА
Под жаркото слънце лениво на юг се аз движа
Изтихо неясните ромони морски ми пеят -
Рибарска припявка наверно; за труд и за грижа.
Ветрила и мачти, далеч там, несетно линеят.
И ето ме седнал на пясъка лъскав и топъл.
Мерише на алги. Ветреца приветно ме гали.
На щурец, изгубен в простора, внезапния вопъл
Неволно подсеща за леки и светли печали.
И тука, унесен от нежния шум на вълните,
Бленувам за погледи сладки, за мислите скрити
В загадъчна някаква вчерашна лека усмивка…
Тъмнее простора. Стихията морно почива,
В отсенки безбройни безкрайната шир се прелива,
Водите свободни ме гледат с тъга и с присмивка.
ПИСМО
Все така съм тъжен, Люсиен.
Мисли странни, светли и нелепи
Все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С буден поглед срещам съзорен
Небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!
Вечер, сред тревожна тъмнина,
Иде някой страшен и огромен,
С дрезгав глас вещай злочестина.
Ужасен го слушам, Люсиен ! -
Но защо и твоя сладък спомен
Като ужас висне върху мен?
СПОДАВЕН ВИК
Тъмница денят.
Провала нощта.
Сред пътя - без път
И Крез - в нищета.
Аз много души
Прозрях и разбрах -
И днес ме души
Не мъдрост - а страх,
Живота - кошмар
Нелеп и велик.
Едничкий му чар
Сподавений вик…
ВЕЧЕРЕН ТРЕПЕТ
Вечерта линее
Бавно над стрехите,
Бледна и прозрачна,
Страшна мисъл зрее
Нейде в глъбините
На душата мрачна.
Из града, що тътне,
Свят нелеп блуждае,
Като в пропаст душна,
В улиците смътни
Шумната тълпа е
Чужда и бездушна.
И когато стигне
В моя час уречен
Гневната разплата,
Кой ръка ще дигне,
Близък и сърдечен,
Да ми спре ръката?