Минко Неволин

В пространен лес пристъпвах сам
В пътека никому незнайна:
Бе някакво вълшебство там
И смътно доловима тайна…
Шумяха китни дървеса,
Зефир ме галеше излеко;
Аз виждах къс от небеса
И хребет некъде далеко;
Усещах пресния мирис
От шумата на дъб столетен;
От мир прекрасен и лучист
Аз чувах сякаш клик приветен…

Познавам аз цветущи край
На мис във Хелеспонт приличен:
Под южно слънце той сияй
В гори и пасбища обкичен…
Река сребриста там тече
С ръкави на дъга извити -
И леки салове влече
Край брегове в тръстика скрити…
Там вдъхновене ме зове
Под сянката на тъмни кедри, -
И песен с нежни звукове
Духа ми негли ще разведри…

Снишава се планински клон
С развалини от древни кули, -
В полите на гористи склон
Чутовна пещера се тули:
С надвесен сталактитов свод
Със ероглифи отбелязан, -
Там води полутъмен вход
С две гладки стъпала изрязан..
Насреща е вдълбан улей -
Гранитно ложе там е скрито:
Кат гроб пустинен вечно зей
Със мъх и папрати покрито…
Преди столетия безчет,
Далеч от всякакви съблазни, -
Там вехнеше отшелник клет
Дни подир дни еднообразни…

С осанка горда, много млад
И обкръжен с дълбока тайна, -
Той бе пришелец непознат,
Преследван от печал безкрайна:
И гледаше цветущи кът
На всичко кат безстрастен зрител…
Нерядко на гористи рът
Се мяркаше туземни жител
Да види тайнствени стоик,
Когото славеше мълвата
За някакъв пророк велик,
Кому кат песни са словата…
Но само пастира бе чул
Слова: пустинника при входа
Сандалите си бе изул
И не приемаше народа…
Банани вкусни, съд с вода -
Денем му носеше овчаря;
Пасяха около стада
И песен мила от цафара
Приплиташе се в сребрен звън,
Трептящ кат струни над полята, -
Там всичко беше като сън,
Но нему мрачна бе душата…

Понявга в нощния покой
Незнаещ мир от призрак смътен,-
Излизаше при входа той
И гледаше със поглед мътен:
Разтворените небеса
С звезди трептящи оживени;
Широкостволни дървеса
Със вейки в лунни бляск огрени -
Игряющи под ведри лъх
На беломорец лих, от друма
Понесъл сенокосен дъх
И шепота на горска шума…

Подхвъркне птичка над леса
И трепне мимолетна песен, -
Но той не чуваше гласа
Във други мирове унесен,
Където, може би, самин
Се рвеше щетно да досегне
Върховен смисъл - блян един -
И морно чело да облегне…

„Къде си ти, красавец мой,
Защо безумствуваш във мрака ? -
Найда в лесния покой
С коси разплетени те чака…
Обходих земната кора
Във знойна страст опиянена:
Лъвица в тъмната гора
Пред мене се запре смиренно,
И бързоногия елен
От погледа ми не побегна.
И тигър в доброволен плен
Покорно пред нозе ми легна…
Любов под стъпките ми зрей,
Поднесох всекиму плод сочен . . .
Нощта е тиха, сън владей -
Ела, красавец непорочен …”

Дълбока свята тишина
Звук трепне нявга отривисто, -
И сякаш огнена вълна
Сърце му тласне поривисто:
Във съблазнителния мир
Изпъкнал в чудни очертаня -
И кат подкрадващ се сатир
Ви искал лудо да обхване
Царицата на тъмни лес
Зовяща го с невнятен лепет,
И във безумний свой унес
Той чувствуваше нервен трепет,
Но кат подгонения звяр
Се скриваше във пещерата
И търсеше напраздно цяр
С молитва кротка на устата…

Години минаха: тук-там
Прошариха го власи бели…
Къде остана буйни плам?
Очи му веч са овлажнели:
Отсеняше се там скръбта
В минйорни тонове отляна -
Но тя бе тиха кат смъртта,
Безбрежна като океана…

Обикна той на дрозд гласа,
На славей трелите чудесни;
На пастира бродящ в леса,
Старонародните му песни…
И вслушваше се до захлас
В свирня подета на цафара:
Той сякаш гледаше тогас
Неведом мир да се разтваря
И на високи небосклон
Досегващ края на мечтата -
Той виждаше едничек трон,
Една царица - красотата…

Къде си, мили мой, излез:
Овчарка стъпя предпазливо,
В истома спи широки лес
И дреме стадото лениво…
Сърдце й трепетно заби,
Зарумене лика й ведър:
Овчар я чака може би.
Под сянката на тъмни кедър…

Кой глас тъй страстно я зове? -
Кавал ли свири недалеко? -
Лесът се сепна веч, разве
Листа и зашуме излеко:
И сякаш киваше в екстаз
Усетил сладостните звуци, -
Тъй както старец беловлас
Галйовно мъмри буйни внуци . . .

Хармонията завладе
Душата му, - за родна стряха
Си спомни той, леса, къде
Години детски отлетяха…
И пожале за волни лес,
За идиличните наслади;
И позавиде на онез,
Които любят и са млади…
Пристъпи той, на тесни вход
Ръце подпре, с синовна нежност
Погледна южни небосвод,
Леса потъващ във безбрежност…
И виде в знойно страстен чар
Сред крем и здравец нацъфтели:
Овчарка млада и овчар
В целувка устни бяха слели…
А дремеха във полусън
Стада под кедрови дръвчета, -
И трепваше понявга звън
От леки сребърни звънчета…
И киваше за поздрав скъп
Лесът и тихичко шумеше:
До дънера на тъмни дъб
Усмихнат стари Пан седеше…

Залязва моя скърбен ден…
Ти спиш ли, моя горска фея? -
Заспи навек!… Погина в мен
Надеждата; мъртвило вее
В душата ми и във нощта,
Кат странник в тъмни лес изгубен.
Аз търся, може би, смъртта
В далечните миражи влюбен…
На север в степния простор,
На юг във лесове безкрайни -
Се мяркаше с блуждающ взор
Самотен пътник; скръбни тайни
В сърдце си бе заключил той, -
И пееше печални песни,
Угасващ в лесния покой -
В скръб за миражи неизвестни…