Стилиян Чилингиров

Когато се разчу между евреите от коляното на Исахара, че Назарянинът е преминал техните предели, всички настръхнаха от изненада: и митарите, които Го очакваха с трепет на душата си, и фарисеите, които отрано Му бяха забранили да стъпи в земята им. Великата пасха наближаваше и всички се бояха Неговото присъствие да не смути очакваната радост. А за нея се бяха приготвили от месец време.
Не знаеше ли това Назарянинът или някой Го беше нарочно подмамил, да дойде и да смути духовете тъкмо тогава, когато очакват успокоение: да разбърка умовете, когато за ден-два ще се откъснат от грижите на всекидневието? Едни, как да изкарат насъщния си хляб, а други, как да увеличат своите и без туй неизброими богатства?
А мълвата за Него все повече растеше, все повече се разширяваше. И преди слънцето да прелази височините откъм Генисарета и да потъне в бездънните води на Средиземно море, чуха за Назарянина и най-големите, и най-малките исахаряни. Приказваше за Него по мегдани, шушнеше се по храмове. Първосвещеници и свещеници засноваха между тълпите, да чуят и да разберат, какво се таи в душите, да кажат и те своето слово, което не било тяхно, а слово на Йехова. Но още никой не беше Го виждал. И това най-много плашеше фарисеите. Ще дойде Той и ще обърне всичко наопаки, како обичаха да казват синовете на другите колена, гдето неведнъж беше увличал народа подир Себе си. Тогава никой не би могъл да върне старото на предишното му място. Нови мисли ще се родят в главите на мнозина, нови желания ще заблазнят душите им, и една непозната воля ще ги подтикне към друг живот. А измести ли се веднъж камъкът от леговището си, никой не знае накъде ще се търкулне той.
Привечер се събра синедрионът на заседание. И книжници, и първосвещеници, и фарисеи тоя път бяха на едно мнение. Никой никому не подхвърли язвителна дума, никой никого не погледна с недоволен поглед. Истината сега беше една, и от гдето и да я погледнеха, оставаше си същата. Повикани от Йехова, да се грижат за синовете и дъщерите от коляното на Исахара, те трябва да ги предпазват от зловредните проповеди на Назарянина. Не сторят ли това, Йехова ще обърне лик от тях и ще ги подхвърли на вечно проклятие. И не само тях, а и техните потомци. Защото тия, които са повикани да пазят Божиите закони на земята, не бива да пращат на небето земните.
Рано сутринта пристигна Назарянинът в Иезраел. Градът беше пуст. Пасхата беше прибрала всичките му жители в храма. Посрещнаха Го приветливо само измазаните стени на къщите и изметените калдъръми на улиците. Сандалите Му стъпваха леко по каменната настилка, а широката Му тънка дреха се диплеше на равни гънки по стройната Му снага. Празничното настроение нахлу в душата Му, събуди ранни детски спомени и Го подтикна към храма.
Когато подгъна дебелия килим на главния вход, Назарянинът се спря за миг. Храмът беше препълнен от богомолци. От техните островърхи прозорци падаше върху главите им мътна светлина и правеше от тях една тъмна многоглава маса. Само отпред, гдето служеше първосвещеникът, високите свещници пилееха трепетен блясък и се отражаваха в скъпите одеяния на свещеници и на фарисеи. И колкото по-навътре се отиваше, толкова беше по-светло, толкова по-добре се очертаваха отделните редове.
Щом Го забелязаха, задните редове се сбиха мълком, отвориха Му път и вковаха погледи отгоре Му. Само неколцина пошушнаха „Той е!” - и се заогледаха със страх, да не би да са ги чули съседите им. Спокоен, като бяло привидение, Назарянинът мина между тях и застана наред с най-знатните граждани на Иезраел. Сега всички можеха да Го видят добре. На бледото Му, изпито от бдения лице, с руса възрядка брада, грееха две пъстри очи. Те сякаш грабеха светлината на свещниците и я пращаха от олтаря към тъмния вход на храма. Богомолците се раздвижваха там и усещаха за пръв път човека в себе си. Такъв, какъвто беше и Той - благ и чист, достоен за Всевишния, Чийто син се наричаше Сам. И най-странното: двата свещника пред първосвещеника вплетоха светлините си над главата Му и сложиха венец от своето трепетно сияние.
Недоволни останаха само първенците. Те се погледнаха един друг намусено, някои дори се посбутаха многозначително наведоха надолу очи: не искаха да осквернят погледа си с от тоя нещастник, дошъл в храма да разстрои богослужбата и да смути празника в душата им. Дори първосвещеникът спря за миг своето тържествено четене и забърка песнопението на останалите свещеници.
Назарянинът като че това и чакаше. Спокоен и тих, Той отвори уста и промълви:
- Братя, Моят Отец Ме е изпратил тука на земята, да донеса мир, любов и светлина между вас. Родени от Него, да живеем чрез Него подобни братя от нине и до века. Да няма първи и последни, да няма гладни и сити.
Гласът Му се понесе като божествено откровение над главите на богомолците. Изведнъж настъпи в храма смущение. Сплетоха се различни гласове и заглушиха думите на Назарянина:
- Не Го слушайте, Той лъже!… Чакайте да чуем!… Вън, изхвърлете Го вън!… Тихо там, нека говори!… Искаме да Го чуем!… Не, не бива!… Как търпите тогова сквернословца!…
Неколцина се спуснаха, хванаха Назарянина и Го повлякоха към входа. Един свещник падна и загасна. Множеството се забърка и стъписа. Кой беше правият? Тоя ли, Който имаше само една риза на гърба си, или ония, в златните одежди, на които се отразяваше Божието благоволение?
Когато извлякоха Назарянина вън, против Него почнаха да викат и тия, които искаха да Го чуят. Десетина пестника се дигнаха отгоре Му. Една ръка отскубна няколко влакна от меката Му като коприна брада, а друга смъкна ризата от рамото Му.
Виковете ставаха по-силни, по-ядни и по-жестоки:
- Богохулник!… Злодей!…
Но Назарянинът, тласкан и удрян, ги гледаше с детинска кротост и се усмихваше. Той като че ли се питаше: такива ли са хората, между които беше дошъл да възвести най-възвишените истини на живота?
А насъскванията се увеличаваха с всеки миг, ставаха все по-непоносими и ругатните срещу Назарянина. И Той побърза да се отдалечи. Но сега Го сподириха камъни и дървета.
Тъжен и окървавен, Назарянинът стигна до брега на Генисаретското езеро. Той се наведе, изми си раните и седна на брега. Слънцето се беше наклонило към запад и хвърли дългата Му сянка върху водите. Назарянинът се вгледа в нея, и пред очите Му стана чудо. Под нея изневиделица се събраха всички риби. И хищници, и такива, които се хранят само с водорасли. Всички те се бяха побратимили и весело плуваха под сянката Му.
Назарянинът ги гледа дълго. Най-сетне въздъхна и рече:
- За тия безсловесни твари е достатъчна и сянката Ми, за да заживеят в мир и любов помежду си, да престанат да се ядат едни други. А за хората? О, те едва не Ме пребиха с камъни!
И за първи път разбра колко мъчно е да се повдигне човекът до висините на човечността. Да опознае себе си и да възлюби другите.

„Майка Богородица”, разкази, С, 1942