В ПУСТИНЯТА
І.
Един след друг отпадат морни войни - славно
За бойни подвизи поели път безкраен,
И кретат в пясъка провлечено и бавно
От тежка скръб сломени в чужди край незнаен.
И хула смела на уста, слепени в жега,
Проклинат младий вожд, проклинат битки ждани
И спомнят роден кът, изпълнен с мир и нега
И с хладни - до небе възмогнати до балкани.
И виждат бащин дом, градината прекрасна,
Де гордий кипарис таи легенди стари,
Де славея на сянка кърши глас всечасно
И дето за отмора канят сладки нари.
Па дигнат взор - безбрежна далнината. Ядно
Прижуря слънцето, пронизва с меч-жарава.
Кат страшно божество за жертви нови жадно,
То в светло-синий свод спокойно-тежко плава.
ІІ.
За стотний път прохули Александър себе
И свойта страст за славни походи, победи: -
Нахалост храбра рат под пясъци погребе,
Нахалост я за смели подвизи поведе.
„Един по целий свят всевластен повелител” -
Тъй глупаво и чуждо се нему струва! -
И болно тръпне чутний в битки победител,
Като че в секи стон за себе упрек чува.
Той свикнал е на смърт; привикнал е да гледа,
Как тънат в кръв и гинат воинства надежни,
Но всяка капка кръв е носила победа
И нови крайнини покорни, безметежни.
А днес безславно в пясъците пусти крета,
Разбит от люти пек, морен от жажда люта;
Навред край него смърт и пламнали полета -
Без име равен гроб за армия прочута.
И горък стон, вместо победен вик и песни,
Всечасно се далеч над жълтий пясък носи.
За тез останки той на силите си пресни
От кой ли бог пощада ничком днес да проси!
И смаян, и смутен далеч се с трепет взира,
Ведно де слива се небето със земята,
Но пясъци сжарени само там съзира
И същий призрак на съдбата си проклята.
Да могъл би, нетленна би оставил слава,
Богатства и земи, и Персия прекрасна,
Ала зад него Македония остава,
Край него все таз, все таз пустиня ужасна.
И тежко той от скърб сподавено въздъхне,
Загубил ум, мечти, загубил възжелания…
Поне прохлада тиха в тази пещ да лъхне,
Поне да стихнат тежките страдания!
ІІІ.
Един през други - близък веч е краят - ето
Мерджей се близо там пустинен остров: смело
Подемат се високо палмите в небето
И тихо в извор тих оглеждат стройно тело.
Ни вожд, ни воин прост се в бъркотнята знае -
Една ги мисъл мощно все напреде движи;
По пясък огнен морно диша и страдае,
И кат изплашен орляк славна рат се нижи.
Подема се изтежко в тръпен гръд сломена,
В очи от радост бликат на порой сълзите:
Щастливо пак ще пийнат те вода студена,
Тъй дълго дирена сред пясък жаровити.
И хвърлят се към извора един през други.
И всеки гледа пръв уста си да накваси:
За миг забравили достоинства, заслуги -
Сина баща забравил, а баща - сина си.
Ала процепва гръмък глас, кат гръм небесен,
И слисано назад се дръпват жадни войни:
„Войници македонски, в устрема си бесен
Забравихте сред вас войника най-достойни!”
И старец белобрад, израсъл сред победи,
Запира се и шлема от глава си снема,
Па низко се на две над извора наведе,
И мудно с него той вода студена взима.
Доволен сред войската пак си път проправя
Потръгнал се така уверено и мерно, -
Там царски шатър е, към него се отправя
На македонски вожд служителя му верни.
И с поклон до земята царя приближава:
„Амон на моя вожд победа нека прати!”
Па с две ръце му кротко пълний шлем подава
И в пълно щасте му целува меча злати.
Безстрастно царя в миг подаръка приема, -
Ала подобно тигър - погледа му лъсва:
Високо над глава тогаз издига шлема
И злобно го пред себе на земята блъсва.
Потръпнаха от царски гняв велможи стари,
Като че буря ги нечакано раздруса,
И гръм над тях от ведри небеса удари,
Па свиха колена в уплаха и покруса.
Всевластний победител твърдо и сурово
Отправи ядна реч на хула и презрене,
И чуха всичките жестокото му слово
С бележка на сърдце и с трепетно смирене:
„Дребнавий само вожд над себе си трепери -
Великия в беди и бедствия нехае;
Преди отмора сетний воин да намери -
Отмора вожда сам не трябва и да знае!”
ІV.
Плющят пред шатра знамена, войската сбрана
Ликува първи път сред похода ужасен.
И слуша младий вожд: - „Полвина свят остана.
Но с теб и той е наш, водителю прекрасен!”
