ПРИЗНАНИЕ
И тоя път дойде.
От години е така.
Наближат ли тия дни и той е тук, при мен.
Идва да потуши мъката.
Гасим я с бяло, с червено, с какво падне.
Много се коси.
И язвата го свива, та се прегърбва като бастун.
Пийваме и го утешавам:
- Спокойно бе, човек! Не бързай! Рано или късно ще ти дойде реда. И теб ще те признаят. Чудо голямо! Я ме виж мен, никой не ме бръсне за пукнат грош, ама и аз толкова ги бръсна. Трай! Всяко нещо с времето.
Утешавам го аз, ама той все по-вече се присвива.
Много трудно понася това.
Особено през тия дни.
Тогава раздават наградите.
Ръкополагат! Оповестяват тоя или оня. Един за лауреат, друг за заслужил, трети за народен. И моя приятел от години все чака и все се надява, че а най-после и той ще се вреди. Най-после и него ще оповестят. Надява се, но все не му идва реда. Все котка ще му мине път. А че е добър, няма и грам съмнение. Малко е да се каже добър. Голям художник е!
Та тия дни пак раздаваха титли.
Затова е тук.
- Не така бе, приятел! Ще се затриеш. Какво значение има едно парче книга. Една тапия. От кого чакаш да те признае? Че ти съмняваш ли се, че си художник? Признанието рано или късно идва и понякога идва и от там, дето никога не ти е минавало през ум, че може да дойде. Ама така идва, че забравяне няма.
…. дойде при мен един следобед…
Клекнали сме покрай масата и си бъбрим.
Уж го познавам!
Поет!
След като обърнахме по някоя и друга чашка, да не изветрява това дето е в тях и сложих кафе, той се поотпусна и започна за рецитира.
От началото неща които знаех.
Слушах от учтивост.
И изведнъж…
„…аз съм поет на лудите
и всички луди са мои братя…”
Изтръпнах.
Сякаш ме прониза ток.
Гласът се повиши и стаята стана малка за него.
Трещеше.
Гърмеше като водопад.
Не разбрах кога ръката ми е набарала листове, кога съм хванал четка. Не съм потърсил туш!
С кафе!
Рисувах с кафе!
Той рецитира, аз рисувам.
Стих след стих, поема след поема, рисунка след рисунка.
Водопадът секна.
Спря, а аз се опитвах да сляза на земята.
Като си тръгна ме пита:
- Ще ми ги дадеш ли?
- Вземай!
И се разделихме.
Търкулнаха се месец ли, два ли, три ли, не помня.
Той търсеше пари да издаде книжката.
По някое време чух, че влязъл в болница.
В психото.
Дигам се една привечер да отида да го видя.
Отивам.
Влизам.
Дълъг коридор. Бели стени. Бели решетки.
От край до край.
На решетките хора.
Като разпънати.
Надничам през тях.
Вътре!
По стените….моите рисунки.
На една от решетките, разпнат като Иисус е моят приятел. Засия. Преди дума да ми каже, се обърна към тия вътре, зад решетката и нещо им рече.
И в коридорът се понесе:
- Художникът! Нашият художник!
И от всякъде се запротягаха ръце.
Та видиш ли, приятел, никога не знаеш от къде ще дойде признанието. Тия дето са уж нормални, не ме забелязаха.
Ония лудите ме приеха.
И станах аз, художник на лудите,
и всички луди са мои братя…
Та не провисвай нос!
Не знаеш кога и откъде ще ти дойде признанието.
Пък и то както върви, светът все по-вече прилича на лудница.
Лош ден!
Черен ден!
Отиде си един голям поет!
Отиде си един голям приятел!
Сбогом, Хинко!
….дойде един ден…
Отчаян, мрачен, смазан, отхвърлен, забравен…
Мълчеше!
Не промълви и дума!
Извади от джоба си един лист…
Смачкан като него…
И го сложи на масата пред мен.
Едро, грубо, надраскан и подписан…
Отгоре с по едри букви, подчертано…
„ЗАВЕЩАНИЕ”
Зачетох!
Завещаваше всичко, което е написал…на мен!
И излезе!
Без дума да промълви…
Изминаха няколко дни…
Листът стои на масата и не смеех, ни да го пипна,
ни да го препрочета…
На него беше надраскано едно невероятно признание, какво съм бил за него…
Открих телефон на сина му и го извиках да дойде.
Дойде!
И му дадох листа със завещанието…
Просълзи се…
Това са част от рисунките…
Не излязоха в „ОСЛАНЕНА ДУША”, защото не успял да ги занесе.
Те бяха разлепени в психиатрията из всички стаи…
Ти, майсторе, изстрада
всеки стих -
виденията с болка
нарисува.
Приятелю, от мъката
роди
на мисълта ми
ледените чувства.
Сега съм сам и властно
гледат в мен
от кръв и дим
обагрени рисунки.
По-светъл става
мрачния ми ден -
крещи на кръст
разпънато изкуство.
януари 1996 г.
последното стихотворение
от последната страница
от последната книга
на Хинко Георгиев
ОЩЕ МАЛКО!
На тая рисунка заплака и през сълзи питаше:
- Бате, а на мен ще ми поникнат ли листенца?
ПОЕТ
