ЕЗИКЪТ
Беше болен, от рак. Смъртта му, след месец, два, беше неизбежна. Кожа и кости - лежеше върху болничното легло. Никой не идваше да го види. Никога не се беше женил, нямаше деца. Дежурните лекари и сестри не разбираха малкото изшепнати от него думи. Наостряха слух, чуваха звуците, ала значението на странните думи им бе непонятно. Смятаха, че е започнал да говори някакъв небългарски език. Поклащаха съчувствено глави. Отдаваха го на болестта …
А неговият странен език всъщност си беше български. Макар никой да не схващаше смисъла и значението на думите му. Тайната на превода си я знаеше само той.
Езикът беше създаден от него. Преди много години, когато беше ученик в първи клас. Още тогава майка му и баща му не живееха в мир и сговор. Детските му сетива усещаха напрежението помежду им. Уж гледаха да не се дърлят пред него, но понякога не се сдържаха. При една такава ожесточена разправия между тях майка му нарече баща му „нещастен параноик!”. Той пък изстреля в лицето й: „курва!” Усетиха се да спрат, едва, когато видяха насълзените му очи, раздвоени между двамата. Разбира се, той тогава не осъзнаваше значението нито на едната, нито на другата дума…
Правеше пакости. Като всяко дете. След една такава пакост, майка му ядосано го нашляпа по дупето. После издърпа ухото му силно и продължително. Заболя го. Искаше да го пусне, но тя продължаваше да дърпа пламналото му ухо. От очите му потекоха сълзи. Курва! - успя да се измъкне от ръцете й той. Разярена, тя го догони и пльосна по гръб детското му тяло. Притисна го към пода с коляно. Със сила разтвори устата му. Издърпа езика му навън. Измъкна от ревера си някаква топлиийка и леко го бодна няколко пъти с нея. „Ако още веднъж кажеш тая дума, ще ти избода целия език! Разбра ли?” - задъхваше се от ярост тя…
Вечерта в своето легло той опипваше с пръстче езика си. От обида и безсилие ядно повтаряше наум по адрес на майка си: курва, курва, курва! В един момент детското му съзнание с изненада установи, че повтаряйки много пъти без пауза думата, когато последната й сричка стане първа, тя придобива ново звучене: ва-кур, ва-кур, ва-кур…. По този начин, запазвайки истинското си значение, думата ставаше безопасна за този, който я изговаря, а за този към когото е отправена - напълно непонятна. А едносричните думи просто изговаряше наобратно.
Още на следващия ден след боцкането на езика майка му се разнежи. Целуна го по бузката, даде му за училище повече пари от обикновено. Той ги пъхна в джоба си и тихо промърмори: ва-кур. Говори по-високо, де! Не те разбрах, какво каза? - направи забележка майка му - Ако и в училище говориш толкова тихо, госпожата няма да може да те чува! Добре! - вече с висок глас отговори той.
В четвърти клас чу от по-големите ученици, че една от госпожите понякога неволно се изпускала в час. Причината била някакво хронично и нелечимо заболяване на стомашно-чревния й тракт. Шушукаха и се смееха зад гърба й.. Случи се веднъж и в неговия клас. Макар, че същата госпожа предвидливо беше отишла до отворения прозорец, той ясно усети леката миризма от изпускането й. Седеше наблизо. Доближи ухото на съученика до себе си и прошепна: Та-госпожа на-пръд!
- Какво, какво? - наостри слух съученикът му.
- В междучасието ще ти кажа - отговори той - Само, че няма да казваш на никой друг! Разкри на своя съученик начина на образуване и изговаряне на думите в измисления от него нов език. Когато двамата искаха да си кажат нещо, което останалите не трябваше да разберат, си разговаряха на него. Неразбирайки нищо от диалозите им, някои започнаха да ги мислят за смахнати. Обиждаха ги открито. Той и съученикът му пък им го връщаха двойно. Крещяха им право в очите: ци-тъпа, ве-ръбо, ци-тъпа, ве-ръбо! Безсилни да разшифроват непознатия език, останалите деца продължаваха да ги обиждат и им се подиграват още по-злобно и ожесточено.
В осми клас почти всички момчета дръзко опипваха гърдите на момичетата. Искаше му се и на него. Ала насаме, не пред очите на всички. Най-вече, заради момичето, което най-много му харесваше. Започнаха да се присмиват на свенливостта и сдържаността му. Дори и някои от по-нахаканите момичета. Страдайки от подигравките, насаме злорадо шепнеше: ци-мръсни, ви-кра…
В следващите периоди от живота му се налагаше да използава своя си език почти ежедневно. Вече го беше овладял перфектно. Малцина обръщаха внимание на непознатите им думи. Мнозина пък започнаха да изразяват все по-силно съмнение в нормалността му. Стараеха се да го отбягват или пък да сведат контактите си с него до неизбежния минимум.
Видеха ли го пред блока, съседите спираха да говорят. Никой никога и по никакъв повод не го питаше за нищо.Само му кимаха мълчаливо с глава за поздрав. Сам в жилището си, той злобно повтаряше по техен адрес: ци-борсу, ти-темеру, ци-борсу, ти-темеру!
В службата си заемаше най-ниската длъжност. За да избегне словесното общуване с него, прекият началник отбягваше да му възлага конкретни задачи. Години наред при атестиране му поставяше едни и същи средни оценки. Това го вбесяваше. Подписваше мълчаливо атестационната карта. После цяла седмица, разминавайки се с прекия си началник в коридора, тихо и с наслада цедеше по негов адрес: лив-мързе ник-некадър, лив-мързе ник-некадър!
Единствената жена, с която излезе на една-единствена среща, се шегуваше и смееше на масата в кафенето през цялото време. Недоволен, той плати сметката и повече не я покани. Щом в ушите му зазвънеше смехът й, думите от неговия език изскачаха сами: ча-па, ча-па, ва-кур, ва-кур!
Случи му се един неделен ден да мине през градския площад. Някаква партия си беше организирала предизборен митинг. Поспря се покрай множеството. Агитката скандираше името на партийния водач и „победа, победа!”. Отдалечи се бързо. ли-папага, ли-папага.. - мърмореше презрително той, докато се прибираше у дома си.
Последната година, за да пести ток, отвинти крушките във всички помещения на жилището си. Ци-мошени, ци-мошени! - възмущаваше се от цените на електроснабдителните дружества той. Вечеряше в кухнята на светлината от някакво малко парче свещ. Екранът на телевизора му денонощно си стоеше черен. Мразеше го. Лежейки срещу него, нервно го сочеше с пръст: жец-лъ, жец-лъ… Живееше си на тъмно - готов всеки момент, във всяка ситуация и с всеки един да заговори на своя си език…
Сега лежеше в светлата болнична стая и въпреки , че едва-едва дишаше, събра последни сили и извади белият лист и черния молив. Нищо не можеше да го разубеди да не напише до всички оставащи след него живи: „Та-майна ив!”
