ЗАДРУГАТА НА БЕЛЬОВЦИ
Бельовци слязоха в богатата Дунавска равнина преди двадесет години. Дойдоха с една волска кола, на която беше натоварена всичката им покъщнина. Пред воловете, прихванал синджирите им с ръка, вървеше сам Бельо, едър, здрав, мургав планинец, а зад колата, ту притичвайки напред, ту връщайки се назад, следваха Кина - жената на Бельо и трите му деца Кръстан и Дойно, и тригодишната Неда, дъщерята. Бельовци идеха откъм Балкана, от някои си бедни колиби. Щом стигнаха Помничето, полянското село, край което Янтра за пръв път спокойно и без пречки понасяше водите си към светлата, могъщата северна река, Бельо реши: тук ще се засели.
Земята богата, плодородна, чака само работна ръка. А ръцете на Бельо не са се уморявали до сега. Балканът е свидетел на труда му. Хиляди бърда, гаванки, захлупци и танури са изработили тези яки ръце и не в една къща благославят майстора, който ги е шарил толкова изкусно. Тъй спечели Бельо малката кожена кесия с пари, която, завита в пояса му, го правеше смел и самоуверен.
На утрото, на другия ден, след пристигането си в Помничево, Бельо срещна тогова-оногова, запозна се, влезе в разговор с хората.
- Преселник съм, - думаше той, - търся място къде да свия гнездо. Тук ми най-допадна. И Балкана виждам, откъдето ида - няма да ми се топи сърцето, че съм го оставил. Една нивица, ако мога да си купя, колкото да изхраня жената и децата, - стига ми за сега. Колибата аз сам ще си я направя. Ние сме хора дърводелци и зидари.
Добри, милостиви бяха селяните от Помничево. Зарадваха се, че им одобряват земята другоселци. Направо казаха на Бельо:
- Щом ти ни харесваш, и ние те харесваме.
Намери се на часа и продавачът, дядо Михо, който стисна ръката на Бельо и му каза:
- Нивата е малко на възбряг, ама е слънчовита. Тя ще ти храни челядта. Пък, дай Боже, да одесеториш имота.
И Бельо купи нивата от дядо Михо до край село, на голата, полегата плешка на равнината. Там си и построи жилището. Сам-самичък, с помощници в по-леката работа - жена му, Кина, и двамата му синове - седемгодишният Дойно и петгодишният Кръстан. Дъщеря му, тригодишната Неда, отъпкваше с босите си крачета калта за измазване.
- Ще ида с колата в града, - рече Бельо на жена си, когато се пренесе в новата си къщурка. - Имам едно нещо на ума си и ще го направя. Като идехме насам от Балкана, все в очите ми се набиваше.
И се върна вечерта с пълна кола лозови пръчки. Лозе ще засажда.
- Питах и разпитах, - весело разправяше на Кина той, - как да почна този нов занаят. Нали помниш, че като слязохме в полето, какво ти казах? Казах ти: „Злато извира из таз земя. Хората го намерили, а ние сега започваме да го търсим. Да ще Господ да го намериме.” Аз туй злато ще го намеря в лозето си.
Запретнаха се Бельо и Кина, впрегна се в работа цялото семейство. И засадиха всичкото място с лозе. Помничевци зашушукаха шеговито:
- Бельо сади лозе. Нали дойде от Балкана и не хапвал грозде, яде му се. Тук ние от асмите си го имаме доволно.
Но им беше драго, че Бельо е такъв човек - каквото е рекъл, направя го.
А Бельо си беше вече изпразнил кесията. Ходеше да работи кой където го повика. Прилягаше му за всичко. Само когато трябваше да се шета из лозето, не пипваше чужда работа. Прекопаваше, подрязваше, пръскаше - без умора.
И лозето роди рожба. Изобилна, невиждана. Едри, тежки гроздове от най-скъпото българско грозде. Опитаха го помничевци - такова грозде не могат да родят техните асми. Този купи, онзи купи - разпродаде Бельо гроздето на цялото село, че и в града чак занесе за продан. И прекупи друга нива до лозето си - пак от дяда Миха. Стисна му ръката старецът и му рече:
- Бельо, бяло грозде най-хубаво да се роди и от тази нива!
- Чул те Господ, дядо Михо, - отвърна му Бельо. - С твоя земя си закърмен тука и благословията хваща място.
Хвана място благословията на дяда Миха. На десетата година Бельо вече стана същински лозар. Новата му, голяма къща, огря с прозорците си всред полето.
А след още пет години помничевци запомниха една сватба, каквато не беше ставала, откак Бельо дойде: Дойно, синът на Бельо, се ожени за внучката на дяда Миха - хубавицата Марина. И дядо Михо подари на внучката си целия останал край от полегатата плешка на равнината.
- Ние вече се сродихме с Бельо - усмихваше се благо дядо Михо, когато му честитяха. - Да са живи и здрави да работят. Земя много, ами за работна ръка чака. Бельо й излезе майстора!
Оттогава лозята на Бельовци станаха най-богатата рудница за злато в Помничево.
Онази година Бельовската задруга изведнъж се удвои: в един и същи ден, на връх Свети Никола, думнаха две нови сватби: Кръстан и Неда се задомиха. Къщата на Бельо заприлича на един чудесен кошер. Сега Бельовската задруга нищо не може да я поклати. Дядо Бельо все още е як и пъргав, и стои начело в лозарската работа, а баба Кина, като царицата на кошера, води и напътва цялото голямо домакинство.
„Приказник”, С., 1943