Георги Н. Николов

Припомняйки си Самуил Стрезов, един от галерията писатели-емигранти, ще тръгнем по запрашени следи… В хода на годините животът и художественото му наследство губят ясни очертания. Но литературната дейност на Стрезов и днес осъществява връзка между българския читател и латиноамериканската култура. Поднася ни редица сведения, факти, исторически анализи за художествения генезис в Аржентина, Испания, Португалия. Показателно е, че още през 30-те години на миналия век те стават достояние на нашия читател, препечатани в българската периодика. В този смисъл творчеството на Самуил Стрезов има свое заявено и извоювано поле, което би трябвало да се познава…
Той е роден в София през 1901 г., в семейството на македонски преселници. Но както много от тях и младият Самуил е принуден рано да напусне страната, за да дири прехрана отвъд океана. И около 1920 г. Самуил Стрезов е в Аржентина. Работник в петролните извори на Комодоро Ривадавия, прислужник, оркижеро (жетвар), скитник - това са перспективите, предложени му на новия континент. Други източници твърдят, че е бил и чиновник. Трудното “запознаване” на Стрезов с аржентинската обществена картина има и своята добра страна. Под влияние на Борис Шивачев започва усилена самоподготовка. Изучава испански език, прави първи стъпки в журналистиката и на писателското поприще. Авторът сътрудничи на аржентински вестници и списания. Свои творби публикува и във вестник “Български глас” (по-късно “Родна реч”) и списание “Българска мисъл”, издавани в Буенос Айрес. У нас печата в “Слово”, “Вардар”, “Заря”, “Развигор”. В списанията “Демократическа младеж”, “Новис”, “Трезва младеж”, “Български турист”. Занимава се и с преводи от испански език.. Може да се каже, че Стрезов е естетически продължител на традициите, очертани от Шивачев в нашата литература и един от ранните испанисти на България.
Издиреното досега художествено наследство се състои от завършени белетристични творби и от фрагменти, от пътеписи и кратки литературно-исторически изследвания. Журналистическата дейност на Стрезов днес има познавателно значение. Не е излишно, обаче, да споменем, че трайно сътрудничи на вестник “Българска мисъл” - Буенос Айрес, а брой 125-ти, българо-аржентински (31.ХІІ.1935 г.), е изцяло под неговата редакция.
Много от работите му са създадени направо на испански. Това доказва владеенето на езиковия нюанс и позволява творбите да достигат най-бързо до читателската аудитория. На испански език е и романът “Анга”, издаден в Буенос Айрес през 1929 г. - първа крупна творба на Стрезов на литературното поле. Той е художествен израз на изживените от него обстоятелства, допълнени със спомени за родния край. За лишеното от корен скитничество и за бедността. По редовете е проследена нишката на причудливо лъкатушещ живот - авторовия… Книгата е изградена от две части: “Европа” и “Америка”, всяка от които може да се разглежда самостоятелно. Основата на първата част за написване на мащабно белетристично произведение е историческа: Илинденско-Преображенското въстание. Както Стоян Христов с “Една българка” и Стефан Кинчев - “Странната идея на един момък”, авторът се връща към първопричините, отклонили съдбата на много хора в неочаквано русло. От позицията на времето осмисля и чертае мащабна панорама на общия подем, организационната подготовка, битките. Стрезов не е пряк участник във въстанието, нито дори негов очевидец, ала трусовете на македонската орис са трайно запечатани в цялата му идейно-естетическа нагласа. Още повече, че животът на близки нему хора и собствената му съдба са следствие от Илинден и той съвсем разбираемо се връща към историческия първоизвор.
Романът трябва да бъде осмислян и от друга страна. В него писателят допълва, след Страшимир Кринчев и Борис Шивачев, образа на работника-скитник като обект на художествено изображение. Интересен факт е, че Стрезов и Шивачев са установили контакт, който сам Стрезов отбелязва във вестник “Българска мисъл” от 1932 г.: “Наченахме взаимна кореспонденция, която ме поставяше в течение на живота му”. У нас типажът-скитник не е непознат и дотогава, но предимно в романтичен вариант - Петко Юрданов Тодоров. Разчупвайки рамките на България, творците ни се запознават със социалната поляризация в завършен, кристализирал стадий. Вниманието си към нея отправя сега и Стрезов във втората част “Америка”, като внася в разказа своя галерия от архетипове: “Пътувахме около петнадесет “лястовички”. Това беше печална и живописна група от настоящи и бивши хора. Бяхме прокъсани и брадясали, с чували на гърба, преметнати във вид на раница. А отгоре на това, обкичени с един куп тенекенца, гърнета и всевъзможни кухненски потреби. Докато тренът беше в движение, мнозина говореха. Някой свиреше на устна хармоника. А друг един, свит в ъгъла и може би вдъхновен от ситния дъжд, който ръмеше от сутринта, пишеше стихове.”
Пътеписното наследство на Стрезов - “От Атлантическия до Тихия океан” и “Из планините на Аржентина”, е предназначено за българския читател. Те са публикувани както в Аржентина, така и у нас, по страниците на сп. “Български турист” от края на четиридесетте години. Свикнали сме да олицетворяваме пътеписа с художественото пресъздаване на впечатления от географски, исторически, природни и пр. забележителности. Но времето внася свои допълнения в този жанр. Откриваме ги, макар все още неизбистрени докрай, и в пътеписите на Стрезов. Впечатленията, залегнали по редовете им, в известна част също са осмислени от позицията на скитника. Авторът не само подробно запознава читателите с аржентинската действителност, но и предупреждава скрито, че екзотиката й е само измама за бедняка: “Туризмът в Аржентина е съвършено различен от тоя, който сме свикнали да правим в България. Пешеходството е крайно странно за жителите на обширната страна и не веднъж тукашните селяни, “гаучос”, са смятали за чудаци нашите емигранти, които все пак понякога пътуват - по липса на средства - десетки, стотици километри пеша. Туземецът се е движил и се движи почти изключително на кон и затова в литературата на страната конят е одухотворен почти наравно с човека. Все пак, в новата епоха, с индустриализирането на републиката, тази вековна традиция се вече нарушава. Това се забелязва особено във време на икономическа криза, когато мнозина работници сноват пеша по безкрайните полета, за да търсят прехраната си, каквато тогава не намират в населените пунктове.”
Значителен дял от творчеството на Стрезов се групира в литературно-исторически изследвания върху развоя и тенденциите в латиноамериканската литература; статии-размисли над творбите и жизнения път на отделни творци. “Преглед на аржентинската литература”, “Луиз Ваз де Камоенс”, “Из испанската литература - Густаво Адолф Бекер” и други, продължават делото на Шивачев в тази област. Те са създавани в различни периоди от живота на автора като годишни обзорни статии, творчески юбилеи, литературни портрети.
Литературоведческата дейност на Самуил Стрезов разкрива мащабно познаване на историческата епоха, върху фона на която той разглежда даден автор. Проследява творческото му развитие в последователно единство с обществените и нравствените норми на времето, което го създава. “Камоенс олицетвори в своето произведение (”Лузиадите” - б.м.), целия характер на възраждането. Той … е освободен от теологическия символизъм, с който в средните векове се искаше да се съчетае природата с някакъв си “божествен плам”. Неговият гений освети култа към науката, към историческата и литературна критика, към археологията. Епопеята му, историята на португалския народ, продължава да свети като пътеводен фар във всички кътчета на земята. “Лузиадите” за португалците имат значението на Паисиевата история за нас.” Литературните портрети на Стрезов не губят значението си и в наше време. Писани с вещина и задълбочен интерес, те са и размисли върху съдбата на твореца сред кипежа от исторически събития. Съвременният читател черпи от редовете им познания, адресирани до поколенията във времето.
И… МИР НА ПРАХА МУ: защото по сведения на посолството на Република Аржентина в София, “Самуил Стрезов, роден в Македония, България, син на Димитри и Василия, е починал на 21 април 1984 г. Погребан в Сан Мигел, провинция Бунос Айрес”. Сбогом, с огромно закъснение, българино!..