БЪЛГАРСКАТА РЕЧ
БЪЛГАРСКАТА РЕЧ
До вчера беше ти робиня унижена
Но днес принцеса си в сватбена премена!
Минават воини, блести до меча меч,
Във храма встъпват те… О, скъпа родна реч!
Ти - като на дете усмивката лучиста!
Ти - като майчина милувка тиха, чиста!
И сладка си като молитва в късен час
И твърда, твърда си, о реч, като алмаз!
Ти бе звездата на славянските народи
В писанията на Кирила и Методи!
Света, Бог първи път чрез теб откри се нам:
На теб славяните позва Той в своя храм!
Ти наша гордост си и мъката си наша -
Препълнена със кръв и горки сълзи чаша!
На тебе майки и вдовици векове
Пищят безпаметни над ранни гробове.
От славно минало нам нищо не остана!
Ти, само, само ти, единствена охрана!
Със теб надвихме ний в неравните борби,
О теб като скала мощ вража се разби.
В словата твои е гръма на толкоз бури
И писъка, със кой се нявга прекатури
Във пропастта един избран велик народ,
И трясъците на поченат нов живот.
Ти нявга песен бе на малка чучулига,
Коя на ранина в небето се издига:
Днес страшна ти си и могъща като рев
На неочаквано пробудилий се лев!
И ти - ти моя си! С теб и на чужбина
Скърбя и радвам се със своята родина.
О, как обичам те, юнашка твърда реч,
И как с теб леко е - на край света далеч!
Какво оставям там, щом ти си ми в душата?
Мой роден край си ти - ти скъпа, светла, свята!
Със теб цял свят е мой! Ти всичко си за мен -
Ти, тъмна като нощ и сяйна като ден!
АЗ
Източник, който първи път говори;
Крило, що трепна в сведени листа;
Цветец безимен, който се отвори
И свети - аз съм! В мене е света!
Със мене е родена пролетта
В долините и ледниците горе.
Във мене са небесните простори,
Слънцата им, денят им и нощта.
Чрез мене неизменно и превратно
В живот и смърт! Напред или обратно
Завърна - всички в миг преодолел!
Аз цялост съм! Богатство без предел!
Аз - прахолинка светлина, без цел
Залутана, и слънце необятно!
***
Ти казваш ми: Недей напред се взира,
Зад себе малко погледни - назад!
И виж таз изродена сган, тоз свят,
Безропотно що страда и умира.
Но, брате мой, как твоят взор слепее
Пред тая друга сган щастливци, що
И Бог самин едва ли знай, защо
Създал е охолно да преживее?…
***
Споглеждаха се те в недоуменйе:
Тъй непринудено аз весел бях,
Тъй не възбуди сянка подозрение
Престореният мой безгрижен смях…
Глупците - тям се ще да ги презирам
Със болка, да трепери моят глас!
Напразно! Аз почти се не маскирам,
Почти естествено съм весел аз.
***
Далеко е народний съд! Грабете!
Плячкосвайте един през друг без свяст!
Народа няма скоро да се сети,
Та сметка да подири той от вас!
Вий виждате: съзнанйе слабо грее
Ощ тоз великотърпелив народ!
Вий виждате, че още той не смее
Дори да вярва в по-добър живот!
Плячкосвайте, грабете без пощада,
Догдето като просяк оголей!
И нека никой се от вас не нада,
Че гняв гърдите му ще разлюлей!
Но щом изтръгнете последний залък
Из разкървавените му зъби -
Ще чуйте вий и в тоз народец малък
На мзда велика страшните тръби.
ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Ний волни сме, робското време се мина:
Ликуваме ние без свяст;
Но колко си ти по-честит, че загива,
Между ни че няма те днес!
Блажен си ти, който с надежда благата
В род български - в тях времена! -
Без реч да промълвиш, разби си главата
В тъмничната влажна стена.
Със чудна младенческа вяра в доброто
Завърши ти бурен живот!
О, Левски, нима ти бе силен, защото
Не знаеше своя народ?
Тогаз не възпрели би мощна десница
Пророчески гневни слова!
А днес ти разбил би пак - в братска тъмница -
Безумната своя глава.
ЕСЕНЕН МОТИВ
Изцъклено, хладно небо и засмяни
Звезди до звездици безброй.
Алеи пустинни със шума постлани,
Мъртвило, тъжовен покой.
Нарядко листец закъснял се отрони,
Треперещ отколе от студ
И нещо пошушне на голите клони,
И капне невиден, нечут.
ЖЕРАВИ
Спускат се жерави, кацат на морския бряг,
И, насъбрани на орляци, дигат се пак.
Чезнат нататък в омара полета, гори,
Брягове морски - и орляк след орляк се скри.
Боже, как дълъг и мъчен е техният път:
Колко ли дена така над море ще летят!
Колко ще скършат там мощните свои крила -
В слънчеви блясък ли, в път ли, объркан в мъгла.
МОМИНА ПЕСЕН
И тая вечер, като снощи,
Фъртуна снежна вей.
Но мойто либе пак ще дойде,
Сърце ми да съгрей.
Хе, нека само не престава
Небо да сипе сняг:
Следи да се не найдат в двора
От стъпките му пак.
***
Трясна гръм, отпра скала във планината
И събори я надолу из гората.
Буки, дъбове столетни и скали
Като себе си тя в бездните свали.
Всичко тръпне и като че ли се сгуша:
Целий горски мир зловещий тътен слуша.
Трепетликата - тя сал не ще да трай
И си плещи пак - какво? - сама си знай.
ВИХЪР КРАЙ МОРСКИЯ БРЯГ
Пристигнаха вълни брега,
Наскочи вихър от морето,
Сбра где що найде капнал лист,
И стълб изви, подпря небето.
След миг в помътений лазур
Тук-там отбягнал лист се вие,
А где го вихърът? - В брега
Вълна подир вълна се бие.
ПОД ПРЕСПАТА
Топи се преспа там, във планините сини,
И малко ручейче тя кърми от години.
Отрасва ручейче, подприпква, ромоли
И бързо спуща се във сенчести скали.
В гората бърза то - там гръмко ще запее,
Де екът песента му горда ще люлее.
Поточе радостно от връх скали лети -
А модро езеро във пропастта блести.
БЕЗПОЛЕЗЕН ИЗВОР
Над скали и сипеи балкански,
Де не стъпвал е човешки крак,
Блика извор, ручей се разлива
Из безплоден камънак.
И тъгуват с ромон тих струите
За поле, където в зноен ден
Пътник в хладна падина намира
Извор бистър и студен.
ЗВУК САМОТЕН
Звук самотен се нейде отрони
И залута се в мрака дълбок.
Глъхне… Песен не е то: не гони
Звука звук - рояк птички възбог.
Звук самотен… Хе, вик ли насила
В стройна песен не бил би!… Ридай
И заглъхва печално… Чуй, мила:
Звук самотен, начало и край.
НАЛОЖНИЦА
Лежи цар Самуил във свойто царско ложе.
Ала не иде сън. Какво го днес тревожи?
До него светла плът на прелестна жена.
Но той извърнал е глава си на страна.
По къдрите да го целуне тя понечи.
Той грубо дръпна се и каза тези речи:
„Ти, тъмна селянко, коя лежиш до мен:
Стани и посрещни най-тежкия си ден!
Че моята любов - не виждаш ли? - угасна;
Пред красотите ти душа ми е безстрастна.
Бе злато твоята коса и наведнъж
Тя промени се: днес жълтее като ръж.
Ръката ти е тъй от работа корава!
Иди на нивата, догде те тя познава!
Че цар теб галил е - за сън го имай ти.
Легло че с мен дели… Бог нека ми прости!
Ори, копай пак - и не спомняй си до гроба,
Че носила си княз във своята утроба”!
О, Господи, дали на сън той не мълви?
Бледнеят устните, сърдцето й се сви.
Тя бавно дигна се и бялото възглаве
Със трепетна ръка поглади и оправи.
Той гневно стрелна я със поглед… О, небе!
Изплашена до смърт, тъй хубава тя бе!
Миг спря се смаяна и като смрътник бледна;
Но царя се изви и повеч не погледна.
Излезе бавно тя, без да промълви реч.
Ах по-добре да бе забил в гърди й меч!
Раззинват дверите на царските палати;
Не спря я никой нея, ни я пък изпрати.
Вън бе студена нощ. Небето чудно грей,
Потръгна. Вятъра коси й златни вей.
Псе, като същи влък, на двора връхлете я;
Но спря се изведнаж, загали се край нея.
И лиже, с трепетно от преданост сърдце.
На господарката студените ръце.
Тя нежно милва го. При бляска на звездите
Зелено тлеене излъчват му очите.
Отмина като в сън тя към скалистий бряг
На Преспа. Около студен се стели мрак,
Изпълнена с звезди, водата долу свети.
Звездици, своята сестрица приемете!
Миг - и изчезна тя във светли глъбини,
И ни се писък чу, ни плясък на вълни.
И само псето там, последвало я в мрака,
От тъмните скали ви цяла нощ и плака.
КЪСНО ЛЯТО
Лист първа отронила, бука кръстата
Полюшна се, цяла настръхна;
Глух ропот изпълни за миг самотата
И татък в гората заглъхна.
Тъй тихо е! Сякаш не искат пред есен
Зефири лист с листа да свадат.
Самотно над своята бездна надвесен
Като че е спрял водопадът.
УТРО КРАЙ МОРЕТО
Звездите гаснат в дъжд от изумруди.
Тъй бавно татък слънцето изгре.
Блестят далеч в пустинното море
Рибарски лодки - леки пеперуди.
Обтегнат възнак, люшка се денят.
Отново като че се с дрямка бори.
Вълната тихичко с брега говори
И му разказва нощния си път.
ИЗ ОБЛАК ДЪЖД
Забрадки мяркат се във буйна ръж,
И слънце, слънце - чак до планината…
Навири нейде стомна снажен мъж
И радостен огледва небесата.
По пладне татъка, откъм гората,
Припъпли тишина, и изведнъж
Запря до воденицата реката,
Очудена за миг; и лисна дъжд.
И като стоманени пръти - прави
И светли - във земя и във вода
Забиват се струите на дъжда.
А там, на хвърлей-камък, пак - на яве,
Като на съне: слънце, песни, смях,
И маха конник, дигнал облак прах.
ОСЛЕПЕНИЯТ ИСТУКАН
I.
Жреците се оттеглят. Мудно в храма
Заглъхват тежките им стъпки. Вън
Вратите са подлостени. Задряма
Весталката край Вечния огън.
Смрачава се. Ей зашумя гората
Свещенна, де се тули старий храм.
Повлякоха се сенки в небесата,
И тежка, душна нощ нависна там.
Люлеят се маслинените клони
В прозорците замрежени. Нощта
Наднича вътре, вмъква се и гони
Сънливий шепот на безброй листа.
Потухва жертвеника. Ала свети
На идола окото, и чевръст
И чуден бляск трепти по сводовете
И по колоните околовръст.
II
Във сянката на стълп далечен - черна
И тайнствена - шавна призрак лек,
И скри се, и по-близо пак се мерна…
Весталката бе доближил човек.
И лъсна нож. Десница се издигна -
И дигната оста . . . Задъхан, бляд,
Стои убийца - сила ли не стигна,
Ръка ли някой улови отзад?
Тя спеше. Гъстото й покривало
Не криеше от никого сега
Лице, човешки поглед не видяло,
Милувки - млада девствена снага.
Под блясъка, що пръскаше окото
На идола, тоз смъртен беше пръв,
Кой видя красоти, на божеството
Обречени … И пламна млада кръв.
Очите са разтворени широко,
Той гледа я и в огън цял гори…
Що стана? Що въздъхна той дълбоко
И ножа под одеждата си скри?
„Живей, - той шепне и се доближава,
„Цъфти, макар за тоя камен бог!…”
И от вълшебен възел той й дава
Да дъхне . . . И заспа тя сън дълбок.
Тогава - сам като унесен - стана
И се огледа… Полумрак, покой…
Пред него ням стоеше истукана,
И сякаш нещо спомняше му той.
ІІІ
Припомни си. И идола погледна -
Тъй непристъпен е, като стена! -
Но впи се той и подир миг възседна
Спокойно връх гранитни рамена.
Богат бе той - стада му мор измита,
Сеитбите засипа ураган;
Обичаше - девойката е скрита
Във храма на бездушен истукан.
И да се не заслуша, как бунтува
Несретници размирник-мъченик?
„Тоз бог е камък, - казва той - не чува
Ни нашите молби, ни наший вик!
Кой, кой от нас му не пренесе в жъртва
Бозайниче, ръка ил пръст? Уви…
„Окото - то е всичко… Скала мъртва
Е другото!” - размирника мълви.
„Блазе му, кой тоз камък скъп извади:
Той ще се наслаждава като цар,
И ще отгатват хубавелки млади
Прищевките на своя господар!
На, нека като гвозд в земя ме вбие -
Мен богохулника!… Защо търпи?” -
Реши несретник: нея ще убие,
Бездушний истукан ще ослепи…
И скръцна там острило във окото
На идола - и като тежък чук
Заблъска бързо-бързо по длетото
Ръка желязна, свита на юмрук.
IV
Потрепна жрицата и се събуди -
Сън грозен сякаш й се присъни -
И дигна тя очите си и почуди
Към страшний идол, и се вкамени.
Позна го - и като че гръм я трясна,
Позна го тя - и схваната от страх
Почака миг десницата ужасна
Да стрие нечестивеца на прах.
Но истукана дръзкий не отблъсна
Със тежката си каменна ръка!…
След малко светотата се откъсна
От идола и падна на крака.
Озърна се - и като звяр отскочи
От нея и, сам сякаш изумен,
С пламтящий камен във ръка посочи
На истукана жалък, ослепен.
V
С глух трясък се раззинаха вратите
На храма. Съмна. Рика гладен лев.
Ей идат в стройни редове жреците.
Треперят сводове от див напев.
Пристъпиха - и слепий бог съзряха,
И секна в миг тържествения химн. -
Пристъпиха - и в ужас се запряха
Пред жертвеника, останал без дим.
Безмълвие. Маслиновите грани
Помахват в прозорци, като ръце.
Стоят жреците, като истукани.
На слепий бог пред страшното лице.
ПЕПЕРУДА
Над непознати пролетни цветя
Вие се пъстрокрила пеперуда,
И сякаш сили се да кацне тя,
А трепка все, като че във почуда.
Най-после упоена от листца
На цвят, полюшван на стълбце тъй стройно,
Докосна се; но трепетни крилца
Подигнаха я мигом неспокойно.
ОСТАВЕНА
Във мрежа връхари петната на рой
Притихнали врани.
Тъй бавно в алеи със шума постлани
Изгуби се той.
Над нея листец закъснял се отрони,
Невиден, нечут -
И сякаш припада безпаметен студ
От голите клони.
СМЪРТТА НА ОРЕЛА
Пред смъртен час при своята орлица
Тъй стар орел унел се бе в зори!
В миг трепна, пляснаха криле широки,
И в модра вис като стрела се скри.
И, сякаш камък нейде от звездите
Запратен, мерна се и падна там. -
О, хвъркнал беше той, душа си царска
В небето да издъхне - волен, сам!
БУРЯ
Пепеляво припламват води; непознати.
Излетели за първи път птици крещят и червен
Целий свят е -
Сякаш тъне във своите кърви разпнатий
Над забравата на безпределности ден.
И огледва се образа строг на небето.
И не смей се, нито се усмихнува той,
А потъва дълбоко, дълбоко в морето
И внимателно гледа из хладний покой:
Тук издигат се, слагат се морски градини,
Де във сплетен и черни треви водни рози цъфтят,
Там във сини
Глъбини лесове от корали горят.
Отведнъж безпределно мълчане замръзна
На люления сребърни. Като мечта,
Ненадейно събудена, сякаш предръзна
Плаха зарница нейде, на край на света,
И с все сила морето се вгъна
И извика със своите пропасти. Слънце не бе
Наполвина залязло, а свива криле вечерта и потъна
Във най-горното, цяло във пламък небе.
И полазиха всички нощи по водата
Като паяци черни с безбройни крака.
И наокол и по-надалеч тишината
Със псалома на ужаса пълни мрака.
Тъмно в капката движене
В буря тайнствено расте,
Към безкрайността стремлене
Всеки атом провърте.
И за миг пак като че изхълмват се двери
В синина,
И морето зачудено погледи впери
В небесата със всякоя своя вълна.
Диаманти, смарагди, сапфири,
И сред тях не един
Набелязува в бездните дири
Тъмнокървав рубин.
И вселенната Божия като че стене,
И като че дошъпва там хорът разбит
На тъмите: „В ония нощи и във сенките им без менене
Във безкрайното вечно въртене
На съзвездята беше той, ужаса, скрит.”
И настръхнало цяло, издига морето
Безпределни води,
И измерва то химната на битието
Със дихане из пълни гърди.
ЗАПУСТЯЛИ ГНЕЗДА
Размятала скути, ранилата есен
По орляка орляк подгони;
И осиротяха гнездата от песен
На показ по голите клони.
Подхвъркват, в рой палави снежни звездички,
Последни листа из гората,
И свият, и погнат се те като птички,
И сирото гледат гнездата.
НА ВРЪХ ТОПОЛАТА
Кацнала е пъстрокрила птичка
На тополата на гол вършец,
Кацнала е и от ранно утро
Пее, кърши сребърен гласец.
Слушата я тополата печално
И листце да пошуми не смей;
Гол вършец се само кротко свежда
И певеца тихичко люлей.
ОКОТО НА ПЛАНИНАТА
О, езеро, око на планината,
В теб свети тъмна нощ дори. Блести,
Безкрай пустините на небесата
Огледало във свойта мисъл ти.
Преминат утрин тежко по водите
Керваните на бисерни мъгли,
И пак през целий ден във глъбините
Вият се само царствени орли.
РУСАЛКА
І.
Момче, не кърши ни плетищата криви -
Не става то тъй крадишком;
Жени се - що чакаш? Нивята ти ниви,
Дал Господ воловце и дом.
Не чуе, заряза я! Цяла година
По нея се влече, а на,
До сватба допря ли - подсвирна, отмина:
„Не съм, кай, аз ощ за жена!…”
Зер еня го? Камо да беше честита
Да има тя татко, я брат?
А то - стара майчица само. Подрита
Сирачето целия свят.
Кой смятка за пакости дири му? Е’ я -
Хе, смятката: Дунава… Дръж,
Дави се… - И струпаха всичко на нея…
Той - нищо му: все си е мъж.
II.
Проврял се е месец през облак, огрява
Далеко пустинни води.
Спят хижи рибарски. Среднощ превалява;
Девойка край Дунав седи.
Тя гледа, как бърза вълна по вълната,
Прехласнато гледа ги тя,
И сладостен шемет й люшка главата,
Накичена с росни цветя.
Тя гледа: девойки, големи и малки, -
Изкачат, разплитат коси,
И погват вълните рой мили русалки,
И песен нощта огласи:
„Щом месец се в облак затули,
Не чакай, девойко, дойди
Във нашите бисерни кули,
Сестрица ни мила бъди.
„Ний пеем весден в глъбините.
И чудни играем игри,
А зайде ли слънце - с вълните
Подгоним се, та до зори.”
Те спират на устници с блага усмивка
И нежно простират ръце;
Водата изплиска… И найде почивка
Измъчено младо сърдце.
ІІІ.
Умисли се пакостник. Дето се смяха
Преди на момата - все тез
Отритват пак него сега; че видяха.
Кой крив е, кой прав е те - днес…
Ех! - Мисли, не свърта го клетника. Ходи
Край Дунава… - „Я ще се мре,
Я… зная ли… Нож ми в сърдцето забоде -
И Влашко да ме не сбере.” -
Реши се: що имаше свое - продаде,
И конче купува си той,
И тръгна по тъмно - да се не обади
Нито на съсед, ни на свой.
Я дека е Влашко, завчас ще прецапа,
Огре ще го слънце отвъд. -
Нахлупи на вежди той рунтава капа
И литна му кон от брегът.
Притихва реката - едвам се вълнува;
Възспира се месеца, грей.
Попръхва си Дорчо и весело плува.
Брежище отсреща белей.
Но стигнал срединята, пусна се конят
Надолу… Кога е тъй бърз
Бил Дунава!… Лудо вълните се гонят,
Налитат и блъскат отвръст.
Напразно махмузите дупчат корема
На кончето: сили се то,
Но бързей повел го… спасение нема:
Влече го той като листо.
В миг конника сети, че някой го дръпна,
Че сплете му нещо нозе -
Потегли се сепнато той и изтръпна,
И мраз го до кости обзе.
Краката им беше коса омотала -
И коню, и нему! - Във миг
Под него заплакна се бездната цяла,
И кикот зачу се и вик.
Той гледа безумен: подаде се малка
Ръчица и се улови
За гривата конска… Той гледа: русалка
Засмяна се там появи.
Надига се, трепкат й страстно гърдите.
Усмихват се мили уста,
И дивно блаженство й свети в очите,
И кротко запитва го тя:
„Къде ми си тръгнал? Сега ли е доба
За път?” - тя му шепне едвам
И гледа го нежно - ни укор, ни злоба -
И шепне по-близо: „Аз знам…
Ти бягаш: ти памет от мъка загуби…
Та що ми си тъй наскърбен?
На, утре влахинка ще теб да залюби…
Забрави щеш, душо, за мен!”
„Не давам те!” - викна му тя, и увисна
На шия юнашка завчас.
И лудо на млади гърди го притисна -
Безумна от ревност и страст.
Вълните се втурнаха, плиснаха, свиха -
Оглежда се шеметен той:
Изкочиха и за ръце се словиха
Русалките - палавки рой.
И с песни, със смяхове, с шеметен крясък
Понесоха те напокон
Из бездни, със златен помътени пясък,
Русалка, и конник, и кон.
IV.
Спря месец на залез, насбрал парцаливи
По себе си облаци, грей
Замислено. - Трепкат вълни като живи,
И Дунава цял се люлей.
***
Петлите пеят; зарана
На рамни двори белее;
Пустни ме, Митро, да стана
Слънце да ме не огрее.
- Поспи, юначе, поспи ми -
Петлите друмник задяват.
Те ни са в село за име -
Когато искат пропяват.
***
Болен легна млад войвода:
Вит куршум в сърдце го парна.
Три дни дълъг друм не гони
Негова дружина вярна.
Че им трябва луд гидия
Низ хайдушко пустогоре:
На зло място за припомощ,
На добро за разговори.
***
Първа рана - от пушка бойлия.
Втора рана - от сабя френгия,
Трета рана - от момини зуби.
Първа рана - гори ще угасне,
Втора рана - боли ще зарастне,
Трета рана - юнак ще погуби.
***
Гуслар ми гусли по си мегдани:
„Кой има нови премяни -
Да носи,
Да носи да се наноси!”
Гуслар ми гусли по си мегдани:
„Кой коня добраго рани,
Да яха,
Да яха да се наяха!”
Гуслар ми гусли по си мегдани:
„Кой има либе, акрани,
Да либи,
Да либи да се налиби!”
Гуслар ми гусли по си мегдани:
„Жалба да ви не остане, -
Свят гине:
Размирни идат години!”
***
Снощи си, мале, поминах
Под село покрай Росица,
Конче ми да се напие
Оная ладна водица.
Тамо си, мале, заварих
Девойка тънка-висока,
Нозе си бели да мие,
Да гази вода дълбока.
Я иди, мале, попитай,
Ще ли я майка годява?
По-скоро да се завърнеш -
Дава я или не дава.
Конче ми чака край порти,
Нозе ми трепкат в зенгии,
Очи ми гледат през Дунав
Към каравлашки пустии.
МИНИАТЮРИ
I
Едничък поглед твой - и Божието слънце
С мистериите си духа ми озари:
Аз виждам, о жена, във мъничкото зрънце
Цвят огненочервен като гори.
ІІ
Бе хубава жена: жена могъща -
Чрез песента си на поета. -
В алмаз се росна капчица превръща -
От слънчев лъч огрета.
ІІІ
Душата ми е тъжен храм със двери
Зазидани, на гроб превърнат храм.
Жена, аз тебе - бог на всички вери -
В безмълве пламенно погребах там.
ІV.
По който път да тръгна - нощ в единий,
Ти в другий край - ден денем и ноще!
Лъчи са мойте пътища пустинни,
Лъчи са от едничко слънце те.
V.
Приличаш ти на безпределността:
На вси страни небе… О, няма там
Ни вис, ни бездна… Падам и летя…
И падам ли, или летя - не знам.
НАЗДРАВИЦА
Другари по съдба, да дигнем пълни чаши -
Да пийм за род призван в добро да израсте!
Да пийм за внуците на враговете наши:
Нас, огорчените, ще спомнят с гордост те!
О, иде времето спокойно и честито,
Озърна-щат се вси очудено назад,
И паметниците на горда скръб, които
Въздигнали сме ний, тепърва ще дивят.
Ще бъде късно ли, че няма да сме живи?
Че съдено е нам живот и смърт в беда?
Та ние ще умрем спокойни, горделиви,
За жертвите, кои сме дали на труда!
Награда? Стига нам дълбока вяра, с време
Че ще се чудят те, потомците ни, как
Посред несгодите, в кои живейм и мреме,
И туй немного ний създали сме все пак.
