(В защита на Гео Милев)

Александър Гочев

Рецензията е  на стихосбирката на Ясен Василев «Сляп виси безкрая» (http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=457&WorkID=16647&Level=1)  от Виктория Кирилова, Хоноруван преподавател по Теория на литературата в СУ «Св. Климент Охридски».

Бележка: Направените извадки (в удебелен шрифт) едва ли създават различно мнение за рецензията, в което можем да се уверим ако прочетем предварително целия оригинален текст. Последното е във всички случаи  препоръчително. (http://litclub.bg/library/kritika/viktoria/prisustvia2.htm)

«Думите често са двойно отрицаващи и едновременно с това двойно утвърждаващи: където всичко не съществува/ и нищото е.»

Това изречение може да илюстрира преценката на Кирилова, че изказът на поета е експериментален. Ако разменим местата на изразите на отрицанието и утвърждаването ще получим «Нищото е където всичко не съществува», което си е едно, добро или лошо, определение на нищото. Експерименталният характер тука се изчерпва с размяна на местата на двете половини на едно изречение.

Обикновено всяко определение започва с утвърждаване :  «А е…», а втората част, която обяснява какво е А, може да бъде както утвърждаваща така и отрицаваща. Отрицаващата компонента в случая с «нищото» може спокойно да се замени с утвърждаваща, например така:  «Нищото е където пространството е запълнено с вакуум.» Това второ определение на нищото е взаимствувано от класна работа по физика на мой съученик от гимназията. Не е особено логично, но има силно експериментален характер (с непредвидени за него последствия)  и, най-важното, светкавично постига  целта си: нищото се изправя пред нас в пълния си блясък.

«Актуализирано е отправеното от Гео Милев пророчество за онова, което ще бъде, познато ни от поемата Септември. Грях е раят /земята ще бъде/ рай е грехът. Това е идеята за онзи свят, който трябва да бъде повален след като бъде свален на земята. Но падението се идентифицира със сразяването на илюзиите, а разрушението - със зараждането на поезията.»

Поредицата от думи Грях е раят /земята ще бъде/ рай е грехът може да се представи малко схематично с цел ясност:  Х е Y / земята ще бъде/ Y е Х. По тази малка формула веднага се вижда, че няма значение дали земята ще е Y (по Гео Милев) или ще е Х, тъй като експерименталният изказ поначало се гради на твърдението, че раят е само в грехопадението, което за много хора си е много привлекателна истина, която най-масово и от векове се проверява експериментално.  Светът, който трябва първо да е свален (най-вероятно по формулата Х = Y) после трябва и да се повали. Не се казва как точно се поваля сваления свят, но се казва, че става някакво разрушение, което се идентифицира със зараждането на поезията. Поради тъждеството Х = Y, обаче, не става много ясно точно какво се сваля, но пък тука може да се спекулира малко и то напълно експериментално.

Всички знаем за една разпространена религия, която гарантира (при доста лесно изпълними и масово изпълнявани условия)  чист разврат в рая (с около двадесетина девственици). Ясно е, че за много, не само за  поетите, става много привлекателно да се свали този харем на земята колкото се може по-скоро и после, без да се губи никакво време,  да се повали на земята най-безжалостно.  За съжаление този пример има малко скосен характер поради факта, че  поетесите се изключват, но това си е от самия  пример и то само за пример, въпреки, че една печена феминистка и в този труден случай  може да изкрънка това-онова.

Остава да се разбере какво се разрушава, защото, по рецензията, разрушението се идентифицира със зараждането на поезията, а това е фундаментално важен момент. Тъй като поезията е навсякъде и може да се види във всичко, а не може и да има никакво ограничение на темите след богатия на непозволени експерименти постмодерен период, ние можем с чиста съвест  да продължим с двадесетината девственици. Тука вече става неизбежно да се използува малко поетическа фантазия. Ясно е преди всичко, че става сразяване на  илюзиятата ни да мислим,  че има някаква и най-малка разлика между грях и рай (илюзията, че Х  е различно от  Y). Сразяването става изключително  просто и със замах  - използваме знака  =. След това започва фазата на разрушаването, но не е ясно какво точно се разрушава поради условието грях = рай. Решение не може да се намери нито експериментално, нито теоретически, нито поетически, като за последното има известно извинение,защото поезията току-що е започнала да се заражда. Сега, за да сме наясно, трябва да се подчертае, че абсолютно не може да се пипа знака =, камо ли да се разрушава - и при най-малък опит  автоматически  се връщаме в рая, илюзията се възстановява, двадесетте девственици изчезват яко дим, а поезията си остава на земята и то неродена. Тука се получи малко нещо  проблемче, как така ще остане на земята нещо неродено, но това са си дребни кахъри на фона на успешно извършената фундаментална операция  Х = Y. После, знае се от всеки,  че от  девственици всичко може да се очаква, особено след свалянето им на земята.

«Светът, според идеята на Ясен Василев, по яворовски съществува в кръгообрата на истината и лъжата. Затова и думите от „Сляп виси безкрая” са на ръба на двусмислеността, на пресечната точка на двузначността и двойствеността.»

 «Кръгообрата на истината и лъжата»  явно почива на  поетичната разлика между двусмисленост, двузначност и двойственост.

 «Така думите от „Сляп виси безкрая” са думи за безкрая и думи без край и начало.»

Много проницателно!  Най-куриозното е, че може и да е вярно.(Виж оригинала на Василев).

«Гео-Милевата модернистична алюзия, онази, която у Гео не наподобява свят от илюзии, а сама изгражда светове, е преосмислена през осъзнаването на делюзията, на измамността.»

 Мисълта  залага на тънката разлика между илюзия и делюзия (измамно, погрешно вярване или мнение; Delusion: a false belief or opinion).

«Заблудата бива разрушена, за да настъпи повторното раждане на света. И тогава се възражда homo noeticus.»

 А, най-вероятно, от реброто на homo noeticus  се поражда поетесата?

«Този неологизъм се вглежда в идеята за слепотата на вселената, за невъзможността разумът да даде смисъл на света. Затова и поезията трябва да бъде без начало и край. Тя не е рационална, а ирационална, интуитивна, хипнотична, хирургична, екстатична, фрагментарна.»

«Безкраят виси в нищото. Той не е положен никъде. Вселената е сляпа заради отнетото зрение на пророка, а този пророк е Гео Милев. И тук интересното е, че всевиждащият пророк е сляп, защото всъщност е вгледан в нищото.»

Само един пророк може да гледа в нищото с положителен резултат. Това, разбира се, не важи за простосмъртните. Опитайте се и ще се убедите, че като гледате в нищото винаги виждате нещо. Поетът обаче може. И така и онака.

«Тогава текстовете от „Сляп виси безкрая” на свой ред се вписват в текстове на Гео Милев. Фрагментите от тази митопоетическа вселена са:
         като текст без край
         като всевиждащо око - стъклено око на поет,
         което гледа в черно - бяло и вижда вчера утре и днес,
         но по-добре се вижда без очи
         Най-добре се взира в нещата стъкленото око на поета.»

Избира се точно стъкленото око на поета, защото изборът на другото пречи на основната идея на рецензията. Има обаче малко противоречие: все пак стъкленото око на поета «гледа в черно-бяло» като се подчертава, че то вижда най-добре. От предходния цитат следва, че когато пророка гледа в нищото той вижда «вчера утре и днес» в черно-бяло. Оттук можем веднага да си извадим очевидното заключение, че Гео не е българин, защото азбучна истина е, че българинът е черноглед. Т.е., в рамките на горното, той  е пророк и половина, ликвидирал вече  «бялото» в стремежа да види нищо в  нищото. Това е толкова силен стремеж, че когато гледа даже реалния свят или  каквото там му показват,  първата му работа е да каже  «Ааа.. това е нищо, ти да видиш …». Всички социологични проучвания доказват, че ако българинът се откаже от черногледството си ще стане човек. Поне на Европа. И пъленоправен пророк тъй като засега е само черноглед такъв.

«Самият Гео е провидян като пророкът, прозрял слепотата на разума.»

Този израз трябва малко да се уточни, значи, за да се избегне случайно объркване. Трябва да се подчертае, че Гео е прозрял слепотата на разума  със стъкленото си  око. Трябва непременно да се добави още, че слепотата на разума е в черно и бяло. Което си е вярно: бяло-черно, както се знае,  стъклоочевидно символизира вярно-невярно, което си е и слепотата на разума. Той, разума де,  нищо друго освен верно и неверно и не признава и,  съответно, като частен случай, не признава и  поетите. Които пък, за да си отмъстят,  обвиняват разума, че не може да даде смисъл на света.  Е, тука май се получи едно дребно противоречие де, че Гео не признава себе си като поет. Което не е без последствие, обаче, ако си припомним, че пророк може да бъде само един поет. Т.е. излезе, че пророкът Гео не се признава за пророк. Което можеше и да се очаква, след като продължително се вглежда в нищото. Добре, че е използвал само стъкленото си око, че то иначе…

«Homo sapiens трябва да умре. Вече няма две природи, няма пещери и сенки, нито Аз през света или светът през Аз. Поетът вече не се нуждае от разум, за да създава свят, за да бъде свят, за да се вгледа в хаоса на самия себе си. Нищото предстои да се самосъздаде. Всичко се свежда към едно вселенско сливане на поема, поет и поезия. Това ще положи едно сътворение, без край и начало, но и без жестокостта на пръстена без изход.»

Това, че «поетът вече не се нуждае от разум» го подозирахме, но за да сме напълно наясно не е зле да проверим дали пишещата рецензията не е случайно поетеса. Нашето спонтанно предположение е, че не е.  Макар, че не сме 150% сигурни. Има съмнения, обаче, че разумът ще бъде оставен като чуждо тяло извън «вселенското сливане на поема, поет и поезия». Което води до  малко усложнения. Както се знае, разумът много лесно може да създаде както ред така и пълен хаос, в който хаос какво е разум и какво е поезия няма да може да се разпознае нито теоретически,  нито поетически. От което се вижда, че разумът просто не може да се изключи от горното вселенско сливане по простата причина, че разумът най-естествено създава  хаоса , в който се вглежда поетът, за да създава своята поезия. По-точно   той се вглежда (безразумно!) « в хаоса на самия себе си»,  или, в частен случай,  в хаоса създаден от самия него си, и даже от неговия собствен  разум. Логически резултат, който не е за учудване.

«Думите разбъркват различните пластове на митологичното, историческото, гносеологическото, библейското. Слепотата, нищото и бъдещото сътворение са тематизирани до една нулева степен на почерка. Това е моментът на възсъздаването от нищото, проявата и възникването като пред-начало. Пред-начало на една поезия без начало и без край за безкрая.»

 Този пасаж показва, че рецензентката най-умело създава хаос (първото изречение) чрез най-елементарно разбъркване на пластове и то чрез думи плюс една  доста поетична конструкция «нулева степен на почерка». Без съмнение това е и  «Пред-начало на една поезия без начало и без край за безкрая.»  При това положение  и без стъклено око можем да прозрем, че самата рецензентка е една изключително многообещаваща поетеса.