Иван Джебаров

Преди години, като младо редакторче, бях допуснат до заседанието на Бюрото на един партиен комитет. Обсъждаше се отдавна тревожното състояние на „едно нещо”. Повикан да отговаря, тоя, дето ръководеше това „нещо”, започна да обяснява какво и как трябва да се направи, за да тръгне към добро работата. Дяволът ме подведе и се обадих не питан, че като е знаел какво да стори, защо не го е направил, ами… След което любезно ме изгониха без право на повторно посещение.
Спомних си за този незначителен епизод, когато разбрах за публикувания в едно западноевропейско списание анекдот с българско участие. Всъщност участието ни бе само в умозаключението, което гласеше: „Да ти имам българския ум, който ти идва отпосле.” С една дума, казано да те ядоса на национална основа. Но и да те накара да се замислиш. Защото ти става ясно при внимателно поглеждане, че поговорката „По-добре късно, отколкото никога”, си е май български патент. Нещо като успокоение за душите ни - ето на, това го пропиляхме, ама поне ни дойде ума…отпосле. Цялата ни история е изтъкана от това - дойде ни ума за станалото, ама когато го загубихме. Плюс факта, че никога нищо не сме правили дружно за да попречим на повторението на сполетели ни вече събития.
В живота на днешна България умозаключението на анекдота минава през три условно определени етапа. Сътворени и подпомагани от народопсихологията ни. Първият е свързан със смятаните от манталитета ни маловажни в ежедневието ни неща. Него ден, когато научих за анекдота, едно такова маловажно нещо едва не ме скара с двама работника от озеленяването. Цяло лято тези хора, заедно с колегите си, садиха по Оперативна програма „Регионално развитие” трева около блоковите пространства, дръвчета, изградиха тротоари, поставиха пейки. Е, тревата взе че порасна на купчинки, високи и сега e към 20 сантиметра. Купчинка до купчинка, после метър празно място, пак купчинка до купчинка… Та попитах тия озеленители защо е така, а не както сме гледали по филмите…
- Защото - отсякоха те - трябваше тревата да се коси редовно!
- Че като сте знаели, защо не го правихте?
Озеленителите ме изгледаха пренебрежително и заключиха, че заради ей такива умници държавата ни е на такова дередже…
Следващите неща, заради които викаме „язък”, когато ги загубим, са от графата „значими”. Не знам колко подписа събраха артистите от Капанския ансамбъл в Разград, за да им се увеличи социалната помощ, определяна от някого като „заплата”, но даваме ли си сметка какво е ползотворното значение на този ансамбъл за Лудогорието. А значението на останалите артисти, актьори, художници, музиканти и т.н. за бъдещето на родината ни? Точно затова, защото не си даваме сметка /или я правим от популизъм/, чалгата възтържествува във всички сфери на живота ни. Оставена да прави каквито си ще глупости, политическата чалга е на път напълно да обезсмисли и унищожи всичко родно и българско. Ако така безотговорно и безхаберно продължаваме да се отнасяме към истинските културни ценности, ще дойде време, когато ще речем по спомена и за нашия Капански ансамбъл „Тю” и „Да ти имам българския ум…”
Третата страна на казаното в анекдота, или от нашата пословица, е свързана с „кошмарното”. То, кошмарното, продължава да живее вече две десетилетия в съдбите ни и май не му се вижда края. Което и публицистично предаване, по която и да е телевизия, да включите, ще видите за събеседник някой от довчерашните ни, или онзиднешни, управници. И дава тоя човек съвет подир съвет как трябва да се управлява, че да е щастлив тоя народ и всичко да е в „полза роду”. Водещият предаването го гледа с отворени уста и все не успява да го попита: ами като си знаел как, защо не го стори, когато беше на власт? Няма и да го попита поради различни корпоративни интереси, най-много следващия път да ти предложи „сълзите” на друг довчерашен властник, политик или евродепутат. Ще плаче тоя ми човек по неволите на народа, ще му обещава и от вол мляко, само и само тоя народ да го вкара с гласа си отново в кацата с мед. С една дума - театро „сега ми дойде българския ум…”
Съберете сега изгубеното „маловажно” и изгубеното „значимо”, опитайте се да оживеете като душевност от „кошмарното” и ще видите как уж сборувате, а получавате една „нула”. Затова нека не се сърдим на умозаключението от анекдота. Това е само едно написано изречение. Чието съдържание ние можем да променим. За да спасим поне онова, което чалгата и нихилизмът все още не са ни взели. За да не дочакаме връщането на бумеранга….