Анита Коларова

С болгарского Леонарда Кондрашенко

СЕКСАГИНТА ПРИСТА

Гудок сирены корабельной,
вот и окончен долгий Путь.
Река и Берег спор смертельный
ведут, сжимая болью грудь…
Что выбирать из двух салаге?
Как подойти, как посмотреть?
Нужна мне капелька отваги-
или спастись, иль умереть!
Они правы попеременно:
и вышина, и глубина.
Они вовек благословенны,
где в них Невинность, где Вина?
Меж скал, по мелям, перекатам
плывет корабль с Рекою слит.
Но неизменный Берег рядом
за каждый камушек болит…

—————————–

***

           В Трявна хранится пороховница, напоминающая
           по форме сердце…

Она темна, как сгусток крови,
как сердце мертвого бойца,
когда смертельный дождь по кровле
все барабанит без конца…

Она светла как луч небесный,
как пиринских вершин - роса.
Она сродни бунтарской песне,
как оброненная слеза…

В былые дни пороховница
бывала в деле и в огне.
О, сколько мудрости хранится
в тебе, давая силу мне!

Над черной пропастью могилы
тяжелый труд, проклятый труд!
Любви так руки те просили,
что сберегали порох тут!

Как прошлое с такою силой
врывается сегодня к нам.
Мою надежду превратила
в музее Трявна в светлый храм.

Перекрестилась оробело,
живи, реликвия, живи!
Моя Болгария, будь целой
пороховницею Любви!

—————————–

РАЗДЕЛ

           „Напред сега с чувства и мисли
            последната делба да делим”
                                     Христо Ботев

Обычай предков кажется суровым.
Водила в битвы их Любовь и Месть.
Их воскреси, они опять готовы
делить невзгоды, защищая честь.
Они на жизнь смотрели слишком строго
и, смерть поправ, кидались грудь - на грудь,
и презирали дьявола и бога,
вослед за ветром отправляясь в путь.
Довольны предназначенной судьбою,
они решали, что другого - нет,
и поровну делили меж собою
порывы бурь и солнца добрый свет.
Делились на корню своим здоровьем
и, заряжая ружья не спеша,
делили луч рассвете над горою,
и шум ручья, и шелест шалаша.
Делили высоту большого неба,
огонь костра и ношу на горбу,
делили крошки высохшего хлеба,
свинец ипорох, меткую стрельбу.
Дороги, что усеян, костями,
и свечи, что рассеять могут мрак,
и право то- притронуться губами
поцеловать борьбы священный флаг.
их тени по темнице неустанно
витали и обшаривали твердь-
делили окровавленные раны,
делили предназназенную смерть…
Не думайте, что ясно все на свете,
и, вызывая прошлое из тьмы,
я вижу вновь, как спрашивают дети
суровых предков: „Что же делим мы!”

СЕКСАГИНТА ПРИСТА*

Далечни корабни сирени.
Завръщане и дълъг Път…
И все така до смърт у мене
болят Реката и Брегът.
А между тях, кое от двете
могла бих аз да избера?
Как нужна ми е малко лудост
да се Спася или Умра!
И безнадеждно се докосват
невинност с чувство за вина,
Река и Бряг благословени,
дълбочина и висина…
и тръгва по Реката кораб
срещу подмоли и скали,
ала Брегът е тук, където
за всяко камъче боли…

—————————–

* Сексагинта приста - римското название на българския град Русе

—————————–

***

            В Трявна пазят барутник с форма на сърце…

Тъй тъмен като кръв пролята,
като сърце на мъртъв мъж,
като очите на земята,
дълбана от отровен дъжд…

Тъй светъл като лъч небесен
и като пиринска роса.
Като бунтовническа песен,
като отронена сълза.

От обич дръзка и от вяра
дълбоко вътре обгорял.
Но мъдрост на легенда стара
и сила във обков събрал.

Пред зейналия ров на гроба -
самотен труд, окаян труд!
Как бяха стенали за обич
ръцете, крили тук барут!

Дете сегашно с вид посърнал
и в джоба със защитен спрей,
надеждата ми в храм превърна
на Трявна малкия музей.

И аз прекръстих пребледняла
антиката със здрав обков -
България да бъде цяла
един барутник от Любов!

—————————–

ДЕЛБА

           „Напред сега с чувства и мисли
            последната делба да делим”
                                    Христо Ботев

Делбата на дедите ни сурови,
обречени на Обич и на Мъст,
започнала с опушени пищови,
кръстосани над сабя и над кръст.
Дедите ни - навъсени и строги -
заплювали куршумената смърт,
зачерквали и дявола, и бога,
и срещу вятър тръгвали на път.
Дълбали с безпощадните си нокти
себичността на своите сърца
и после си поделяли по равно
и бурите, и бъдните слънца.
На корена делили здравината,
товара - на куршумения зной.
Делили виделика на зората,
на нощите- коварния покой.
Делили висината на небето,
трохите - на сухарната торба,
делили те топора и въжето,
мишените на точната стрелба.
Пътеките, от кости побелели,
делили като свещници във мрак,
и правото си устни овлажнели
да сложат върху левския байрак.
а сенките им в глухите зандани,
витаещи сред хладната им твърд,
делили най-кървящите си рани,
делили най-прекрасната си смърт.
Не мислели, че гладни до пресита,
ний всинца в страшен пъкъл ще горим,
когато нощем в упор ни разпитват -
ний, техните деца,
к а к в о д е л и м!