ПОЛЕПНАЛА КАМЕННА ПРАХ…
превод: Татяна Любенова
***
Полепнала каменна прах -
утайка от тръгващ си ден -
стремителен дъжд я изпра
от пътя ми и от мен.
В гърма на дъжда проливен,
събрал и земя, и небе,
светкавица дълга изви се,
сякаш мисъл гигантска бе.
Мисълта - смъртоносно силна,
невладеещ себе си бяс,
всичко дето е осветила,
е на слепия случай във власт.
—————————–
***
Река, широка като мисъл,
захвърля на брега вълна,
и зло вещае птичи писък
като във стари времена.
И плаши ни гадател грешен
със първобитните слова.
Звезда над обелиска светещ
печал извиква във нощта.
И шумовете заглушила,
пред буря, в глухата борба,
Земята - пламенна и жива -
се вслушва в себе си сама.
Величествено ще отминат
гърмът и блясъците зли -
а всичко, свито като топка,
заседна в моите гърди.
И сякаш с ярост във простора,
и във живота, и в смъртта
ечи Земята, да отсъдя
какво е щастие, какво тъга.
—————————–
***
В безсилие не свел плещи,
бях доверчив. Приех живота.
Сърцето си не съхраних
от хватка на човешка болка.
Сега съм опитен. Но нека
опитът не ми е бреме:
че щом от болка съм далеко,
загубвам радостта без време.
—————————–
***
Дай светлината с теб да изгасим -
луната само на перваза да мълчи.
И нека в този дом - мой роден, тих,
да върне тя спокойните ми дни.
Лица привдигнали, да чуем как
от полумрака звуци идват пак.
В тях няма ни възторзи, ни печал,
приличат те на полуздрачен шал.
А зад прозореца - такава глъбина,
от музика да дойде може тя.
Пред толкоз странната дълбочина
теб не познах, ти мене не узна.
***
Налет каменеющей пыли -
Осадок пройденного дня -
Дождинки стремительно смыли
С дороги моей и с меня.
И в гуле наклонного ливня,
Сомкнувшего землю и высь,
Сверкнула извилина длинно,
Как будто гигантская мысль.
Та мысль, чья смертельная сила
Уже не владеет собой,
И все, что она осветила,
Дано ей на выбор слепой.
—————————–
***
Река, широкая, как дума,
Кидает на берег волну.
Ненастье птичий крик угрюмый
Пророчит мне, как в старину.
Тревожь, вещун, полетом низким,
По-первобытному пророчь.
Звезда на белом обелиске
Печаль вызванивает в ночь.
Иные шумы заглушая,
В предгрозовой глухой борьбе
Земля - горячая, живая -
Прислушалась к самой себе.
Пройдут величественно-жутко
И гром, и взблески впереди -
И все сожмется комом чутким,
Заколотившимся в груди.
Как будто яростным простором,
Всей бездной жизней и смертей
Земля гудит, чтоб счастье с горем
Я рассудить бы смог на ней.
—————————–
***
В бессилье не сутуля плеч,
Я принял жизнь. Я был доверчив.
И сердце не умел беречь
От хваткой боли человечьей.
Теперь я опытней. Но пусть
Мне опыт мой не будет в тягость:
Когда от боли берегусь,
Я каждый раз теряю радость.
—————————–
***
Давай погасим свет - пускай одна
Лежит на подоконнике луна.
Пускай в родное тихое жильё
Она вернёт спокойствие моё.
И, лица приподняв, услышим мы,
Как звуки к нам идут из полутьмы.
В них нет восторга и печали нет,
Они - как этот тонкий полусвет.
А за окном такая глубина,
Что, может, только музыке дана.
И перед этой странной глубиной
Друг друга мы не узнаём с тобой.
