Николай Дорошенко

превод: Татяна Любенова

На постмодернистите, отхранени с парите на Сорос, Березовски и руските данъкоплатци, така и не им се удаде да подменят със себе си руската литература. Но ако библейският Яков е бил белязан с хромавост от Бог, с който той се е борил, то постмодернистите, отправили ни предизвикателство, бяха принудени да се превърнат в уроди доброволно, от, така да се каже, партиен ентусиазъм.

А в резултат - още по-отчетлива стана границата между “новоруските” модернисти и съвременната руска литература.

На свой ред самите руски писатели от руската държава и отлъчените от “прогресивната световна общественост”, се заеха много по-осъзнато да търсят някакъв принцип за собствена самоидентификация. А щом се сблъскаха с реализма, на много започна да им се струва, че нашата национална литература е твърде разнообразна, за да можеш да я вместиш в границата само на едно, па било то и универсално, художествено пространство. Обобщавайки същината на споровете, изливащи се в последно време, в това число и на страниците на “Руски писател”, можем да сведем всичко да два въпроса: ако ние сме реалисти, то къде да дяваме “Нос” на Гогол или “До трети петли” на Шукшин? Съчетава ли се реализмът с естественото обновяване на художествените похвати?

Противоречиви разсъждения върху това възникват преди всичко, защото сме свикнали да възприемаме реализма като художествен метод, школа и даже направление, в същото време когато това е нравствена задача, постигаща се с помощта на безкрайно много художествени методи и похвати. 

Всъщност художниците правят своя вечен избор между правдата и лъжата, а не между натуралистически и метафорически изобразителни методи, не между тази или друга школа.

Що се отнася до критическия, социалистически и всякакъв друг реализъм, та чак до хиперреализма - то, в крайна сметка, не винаги и тук нравственият избор се оказва ограничен от политическите предпочитания на автора. Да кажем, към апологетите на капиталистическия реализъм нашето литературознание отнася и тези, които откриваха по-рано замаскираните социални противоречия в обществото (казвали са истината), и тези, които с политическа цел съзнателно са сгъстявали краските (тоест, съзнателно са лъгали). А можем ли да се съмняваме в искреността на автора на романа “Как се каляваше стоманата”? Значи, даже и соцреализмът е бил именно нравствена задача, просто реализъм, но - само за тези художници, за които идеята за социално равенство е била жива реалност. А в художествен метод го превръщат не художниците, а печалбарите, които в скоро време се превръщат в автори на “Децата на Арбат”, “Зубър” и тем подобни антисъветски книги.

Непревзетостта, неспособността да бъдат лукави винаги е помагала на художниците да преодоляват ограниченото светоусещане. Така, ние не възприемаме Дон Кихот като сатиричен персонаж. Балзак в своята “Човешка комедия” представя съвсем не тези роялисти, които са го задължавали личните му политически предпочитания. А авторът на “Разораната целина” къде по-широко и задълбочено разбира същността на описваните в романа събития, отколкото това може да си позволи просто комунистът Шолохов. 

Но възниква въпрос: а ако у постмодернистът Сорокин скотщината не е политическа линия, а истинското му лице? Значи, той също е реалист?

Да, реалист е. Но по отношение на самия себе си и себеподобното си малцинство, а не по отношение на мнозинството (впрочем, главен признак на тоталитарното общество е именно личностното доминиране на малцинството над мнозинството. Но не само поради това  вече не на страниците на литературните издания, а в Кремъл трябва да приемат решение: може ли да се позволи садистите, серийните убийци, насилниците, педофилите и прочие морални уроди  - напълно реални! - да запълват нашето културно пространство със своите изповеди, със своите представи за човека. Такова решение е къде по-отговорно от решенията за социалните помощи и икономическите стратегии. Преди всичко, защото в майчината утроба се създава не само бъдещият човешки генотип, а и самото човешко съзнание се формулира именно от тази културна среда, в която човек попада след своето раждане.)   

Училищните учебници продължават да ни внушават, че реализмът се е появил изведнъж, след сантиментализма и романтизма. При все, че Гьотевия Вертер читателите са възприемали като толкова реален свой съвременник, та много от тях даже са решили да споделят трагичната му съдба. И ако “народът е създал Зевс”, а Фидий само го е “въплътил в мрамор”, то древният Фидий вече е бил реалист в най-пълния смисъл на думата. Защото няма реалност, отразена по-обективно от представата на народа за същността и смисъла на неговото битие, добро и зло, красота и грозота.

Що се отнася до Гоголевия “Нос” и подобните на него “нереалистични” произведения, на мен даже ми е неловко именно на писателите да обяснявам разликата между натурализма (литературно направление) и реализма (позиция), да им напомням, че освен изобразителни, метафорите са и смислови, и сюжетни. Независимо от това, че Омир може би е вярвал в сирените, способни да накарат Одисей да забрави за Пенелопа, а Гогол точно толкова не е вярвал в човешките носове, правещи самостоятелна кариера, ние разбираме за какви предизвикателства и страхове тези писатели говорят.

И когато при Гогол единствено рядката птица долита до средата на Днепър, ние разбираме какво иска да ни каже той. И когато у Пушкин дърветата отръскват последните си  листа, ние също се досещаме, че отръскването на последните листа не е като отръскването на кучето от водата. Такава е природата на човека, че той може да види и разбере много повече, отколкото да обясни. А художественото постигане на реалността, за разлика от научното, е адресирано по-скоро към най-дълбокото (във всички времена!) човешко чувство, отколкото към временната (историческа) ограниченост на човешкия ум.  

Няма нужда са се обяснява, че ако днес, като висша похвала за художника, по държавния телевизионен канал “Култура” звучат думите: “Той създава своя реалност”, то тъкмо това подчертава човеконенавистническия характер на официалната идеология на нашата държава.

А от гледна точка на християнската и мюсюлманска идеологии, това може да бъде наречено смело още и сатанинско. В човеконенавистническата идеология това се проявява преди всичко, защото частната правда и правотата се противопоставят на общата, колективната правда и правота, като по-висока и значима. По същество, на художника е предоставена възможност да бъде Хитлер, който - (във времето, когато се навършват 60 години от Великата Победа ние охотно ще напомняме това още и още!) също се е отнасял към човешката маса като към глина, от която можеш безпощадно да моделираш нещо свое, по свой образ и подобие. 

А вярващите хора биха могли да добавят, че на днешния художник в нашата държава му се признава да бъде само двойник на Луцифер, хвърлящ предизвикателство срещу Бога и опитващ се да сътвори своя реалност.

Реалист, според нашето днешно разбиране, е художник, изобразяващ света с такава благоговейна правдивост, с каквато свети Лука е изобразявал Божията майка и нейния Младенец. 

Реалистът, изобразявайки дърво или човек, преди всичко вижда красотата на Божието творение, преди всичко изобразява трагедията на бунтарското (а така също сляпото, невинно) отстъпничество от образа и подобието на Твореца или живописва щастието на миролюбивата хармония между един кратък миг от човешкия живот и вечното време на човешката душа.

А ако реалистът е атеист, то все едно, той няма да може да каже истината за човека, ако не разбира неговата истинска същност и, значи, без да го съпреживява, без да си дава сметка за това, че всеки облак, всяка тревичка, всеки камък - са живи, способни на страдание или покой веднага, щом човекът устреми към тях своя поглед.  Затова картината на Саврасов “Гарваните долетяха” или на Поленов “Московски двор” винаги ще ни се струват не чужди, а пазещи отпечатък и от собствената ни душа.

Реалистът винаги осъзнава своята нищожност пред изобразявания обект (иначе Шолохов щеше да напише не “Разораната целина”, а “Беломорканал”!).

Детективските теми и даже фантастиката могат да бъдат реалистични, ако художникът се подчинява не само на изискванията на жанра, а говори истината за човека.

А човекът никога не е такъв, какъвто може да стане по силата на разни обстоятелства, а е такъв, какъвто иска да застане пред Бога (за атеистите - пред своята съвест или дори пред своите деца).

Затова в пространството между непостоянния, битов човек и вечната му душа са се вместили най-висшите драми и трагедии - от Есхил до Островски. Ако не възприемахме това пространство като реално, нямаше да бъде написано едно от най-хубавите произведения в жанра фентъзи - “Алените платна”. Реализмът - това е преди всичко резултат от осъзнат нравствен избор между битието и небитието, между реалността и бягството от нея в пустотата, между надличностната и самоотвержена истина и користната, себелюбива лъжа.

Реализмът може да бъде суров и утешителен, защото любовта и простотата на възприемане еднакво се проявяват и в тревогата, и в състраданието. Той може да бъде нов точно толкова, колкото текущите събития променят ракурса на нашия поглед върху обкръжаващия ни свят, позволяват ни да видим невидимото досега. Но не защото някой художник изведнъж е обновил цветовете на своята палитра.

Колкото художници, толкова и изобразителни похвати, толкова начини за познание, а реалността, само частица от която е всеки художник, винаги остава в единствено число.