Николай Вранчев

Предговор към книгата „Сонети за Лаура” (1934)

Петрарка, знаменит италиански поет, е у нас комай непознат. Името му знаят негли малцина от трите сонета, преведени някога от К. Величков, сроден нему по нежност и чувствителност, и поместени в старите христоматии. А той е един от ония безсмъртни поети, които са прекрачили тесните предели на своята родина и са станали достояние на цялото човечество.
Петрарка не е от знатен род - баща му е бил скромен нотариус. Не е притежавал ленни владения, нито пък е заемал някоя постоянна служба, която да му дава голяма власт. За да има средства за съществуване, непосредно след като напуснал университета, подир смъртта на баща си, той приел в Авиньон свещенически сан, който впрочем по онова време не бил свързан с особени задължения, и благодарение на неговия приятел и покровител епископ Колона му били дадени няколко синекурни длъжности. И това му е стигало.
Ала е бил тачен от всички князе на земята тогава, и тяхната слава е била нищо в сравнение с неговата. Само за своята поетическа дарба и творчество. Нему поверявали важни мисии Царе, високопоставени личности смятат за голяма чест да го имат при себе си като гост или приятел. Увенчан бил с поетически венец в Рим. Осем години прекарал в Милано при двора на Висконти. С още по-големи почести го обсипвали след това във Венеция, дето прекарал шест години. Папите Беноа 12 и Клеман 6 му предлагат най-високата служба - апостолически секретар. Но той не желае да си изгубва свободата и да носи окови.
Ала всичкия тоя блясък не изпълня душата му със суета и го не отвръща от неговия дълбок вътрешен живот, от неговите поетически блянове и от неговото творчество.
Две големи страсти обсебили душата му още от рано: любов към стария Рим и неговата литература, което е равносилно за него с любов към Италия, и любовта към Лаура. Първата се проявила у него, още когато бил студент в Монпелие и Болоня, дето обикнал Вергилия и Цицерона. И тя го направила учен хуманист, който пръв пристъпил да изучава древния свят като безпристрастен изследовател и успял да смъкне от него онова було, с което го беше покрило средновековието. Тя го направила и автор на редица богословско-философски, полемични, па дори и поетични (поемата „Сципион Африкански”) съчинения, които определят и неговото отношение към съвременната нему църква, която той бичува, и към средновековната схоластика, която отрича.
Другата страст го намира в Авиньон, града, в който започва своето поприще на младини. Там видял Лаура, която вземала негласно участие в неговата слава и живее заедно с него в неговото безсмъртие.
Било е велики петък, 6 април 1327 г. Петрарка се черкувал в черквата „Св. Клара” и там, молейки се, видял наблизо до себе си млада жена с извънредна хубост. Нямало нищо по-мило от образа й, по-скромно от държанието й, по-трогателно от гласа й. А в погледа й имало нещо радостно и благо, ала и толкова чисто и целомъдро. Петрарка бил поразен като от гръм пред това живо видение, което изпълнило душата му за цял живот.
Попитал за нея след службата. Казали, че е дъщеря на рицаря Одибер де Нов и че, уви! била омъжена от две години за благородника Юго де Сад. И оттогава, пише Ламартин, душата му станала химн, възхищение, желание, любов и скръб, посветени на това видение. Сонетите му, в които едва прикрива името Лаура, пълнят с неговата любов обществото в Авиньон, във Флоренция и в Рим. И тая любов тогава се смятала за слава, не за срам.
Знае се, че чувството, което внушила Лаура Петрарку, е било твърде действително и твърде дълбоко заседнало в неговото сърце. Но макар че и Лаура е била засегната от него, тя никога не извършила нещо противно на своя дълг. Оттам и тая непрекъсната драма, която раздира сърцето на поета, който е принуден да се бори със своята страст.
Тая любов расте с всеки нов ден. Където и да иде, тя го изпълня цял, и всичко му чертае образа на възлюблената. Той смесва тая любов с любовта си към поетическа слава, името Лаура му напомня лавъра, който е емблема на тая слава.
Лаура го избягва отначало. Той я вижда случайно в женско общество, в събрания, на разходка. И винаги тя засеня другарките си със своята хубост. Хората забелязват, че той я търси. Лаура се мисли още повече длъжна да бъде сдържана, дори строга. Петрарка се мъчи да намери забрава в чести и понякога дълги пътувания. Или се отстранява в своето уединено жилище във Воклюз, самотна и пуста долина, успокоява вълненията на своята душа, като ги излива в стихове.
Направил е едно дълго пътуване до Париж, Фландрия, Нидерландия и Чехия, без да престане да съжалява за Италия, и се върнал след осем месеца през Арденската гора. Ала не се излекувал. Безполезно дири утеха във философията. Опитва се да я намери в религията. В Париж се запознал с един монах Денис де Робертис, учен мъж, поет и философ, и нему разкрива сърцето си. В писма от Авиньон му иска съвети за своята тъга и отчаяние. Получава добри напътствия и взема най-добри решения. Ала един поглед на Лаура разпръсва всичко.
Обсипват го с благоволение и милости. Но душата му си е пак същата. Зароди ли се у него някаква надежда, Лаура му я отнема с нова строгост. И когато мисли, че скоро ще надвие своята страст, една среща, една благосклонна думица, го прави влюбен като никога.
Лаура го обича, без да си признава може би, и не желае да го изгуби. Тя си служи с всички ония невинни хитрости, които са присъщи на нейния пол, за да го отклонява от малки пътувания и да го държи при себе си.
Минава време. Нови пътувания, нови почести. Петрарка се връща отново в Авиньон и пак вижда Лаура. Времето, постоянството, славата, която е придобил, я правят по-благосклонна към него. Тя го не избягва, а той търси само нея в общество, бленува само за нея в самота. Има си един довереник, флорентийския поет Сенуцио дел Бене, който има възможност да се вижда по-често с Лаура. Но няма какво друго да му повери, освен мъки, желания и слаби надежди. И вместо да отслабне неговата страст, повече се услива. А той обича вече от петнадесет или шестнадесет години…
Ала той има и друг довереник: цялата публика, цялото общество, между което неговите стихове бяха направили знаменита хубостта на Лаура и неговата нежна и постоянна любов. Времето, животът, многото раждания са наложили вече своя отпечатък на нейната външност, ала в неговите очи тя си е пак тъй хубава, както във времето на първото виждане.
Той взема решение да напусне Авиньон. Ала когато се сбогува с нея, тя побледнява. И той е разколебан. Отива в Парма и Верона. Но приятелите му го викат назад, като му съобщават, че Лаура тъжи за него. И той се връща.
Втори път решава да напусне Авиньон. Вижда я в кръг жени, тъжна и замислена. Лицето й е много по-печално, отколкото при първото му пътуване. Развълнуван до сълзи, той се оттегля, без нищо да каже, като се мъчи да скрие сълзите си. Лаура го последва с един поглед, толкова проницателен и толкова нежен, че се запечатва завинаги в неговата памет и в неговото сърце. Тъжни предчувствия сякаш му говорят, че няма да се видят вече.
В първите месеци на 1348 год. Петрарка се намира във Верона. Върлува чума, която е засегнала и Авиньон. Гнетят го предчувствия, страхове при мисълта, че е оставил там най-скъпото си. Но за нещастие, сношенията са прекъснати, куриери пристигат все по-рядко и по-рядко. Заобиколена от роднини, които я обичали толкова много, че не се бояли от страшната зараза, Лаура била умряла в същия ден и час, когато се видели за пръв път с Петрарка. А той нищо не знаел. Куриер му донесъл тая вест четиридесет дни след смъртта й.
Животът на Петрарка е прекършен вече. Само скръб, мисъл и спомен за нея ще пълнят неговата душа отсега нататък. С Лаура поетът е изгубил последната си връзка със света и още повече възлюбил самотата.
В стиховете, които пише сега, се чуват нов тонове. Иначе, историята на тая любов би станала може би еднообразна. Сега се втъкава нов вътък в старата основа. Възлюблената на поета не е вече ни горда, ни строга. След като е умряла, тя е станала нова Лаура, не само по-хубава, но и по-човешка. По-малко богиня, а повече жена, тя присяда на края на леглото и му изтрива сълзите. Борбата, която разкъсваше сърцето на поета, се е свършила най-сетне. Няма вече противоречие между чувство и разум, между плът и дух.
Нека добавим, че сърцето на Петрарка не се е затворило егоистично само в своята любов. Родината, разпокъсана, унизена, кръстосвана и опустошавана от наемни банди, обществения живот, податливостта на Авиньонския двор, покварата на времето са го тъй също дълбоко засягали. Той е пламенен патриот, и на своята любов към Италия е посветил три от най-хубавите си сонета. И посред окръжаващия го бурен живот, той е бил способен на съкровени религиозни чувства, което се вижда от превъзходния му сонет „Дево прекрасна”, в който моли Св. Богородица да се застъпи за неговите грехове пред Бога.
Смъртта на Петрарка е била красив завършек на красив живот. На 18 юли 1374 г. го намерили склонил безжизнена глава на своя любим том от Виргилий, дето си бил отбелязал и първата среща с Лаура, и нейната смърт.
„Каква смърт и каква възглавница!” - пише Ламартин. - Между поета, когото най-много обичал и жената, която възлюбил над всичко и която несъмнено мислил да достигне в селенията на Бога.”

*
Петрарка смятал, че ще живее със своите латински творения, а се прославил преди всичко с тия, които писал на народен език и в които отразил земни чувства, със стиховете, които били за него една почивка или средства за утеха и са събрани в неговата книга „Il Canzoniere” (Песнарка).
В що се състои оригиналността на тия сонети, канцони и мадригали, които са упражнили такова дълбоко влияние на цялата лирическа поезия на следните два века?
Преди всичко в това, че те са съвършено интимна поезия, в която Петрарка излива непринудено своето сърце, без да се грижи за художествени условности. Противно на лирическите стихове на Данте, които съдържат голяма метафизика и схоластика, та трябва да бъдеш учен, за да ги разбереш, Петрарка е свободен от всякаква грижа за школа. Никога той не хвърля върху своята мисъл, както в латинските си съчинения, булото на алегорията или символа. Наистина, възлюблената е, както у Данте, па дори и у трубадурите, от които заема голяма част от своя поетически речник, образец на всяка хубост и съвършенство. Ала у Данте тя беше винаги път към небето, символ на философия и богословие. У Петрарка, наопаки, жената е обожавана за самата нея. Хубостта не е само излъчване на добродетел, тя си има свое собствено съществуване и сама е в състояние да възбуди любов.
Де Санктис, именит историк на италианската литература, казва: „Това, което се е смятало назадък, е всъщност напредък. Любовта, освободена от всички чужди елементи, не е вече идея или символ, а чувство и влюбеният ни дава историята на своята душа. В тая работа на психологически анализ действителността се явява най-сетне в кръгозора чиста и ясна, очистена от всички облаци. Ние сме излезли от мита и символиката и сме влезли в храма на съзнанието, осветлено от една нова светлина. Нищо вече занапред не ще застане между човека и нас: сфинксът е разгадан и човекът е намерен.”
Прилежното общуване на Петрарка със старите му е открило вероятно древната идея за красота, която му е помогнала да освободи духа си от странични абстракции. Ако той си остава верующ християнин , и оттам тая борба, която възниква у него, между неговите човешки страсти и неговата вяра. Оттам и това раздвоение, което обагря с тъга повечето от неговите творения.
Ала тая борба не е трагична: тя му оставя спокойствие на духа, и литературните размишления и творчеството го помиряват. При своите вълнения той запазва толкова присъствие на духа, колкото да не изгуби способност да наблюдава, анализува и да изразява всички отсенки на своите чувства.
А като прибавим и чувството за външна хубост, за мярка и ритъм, лесно ще разберем защо Петрарка ни е оставил едно твърде изтънчено изкуство.