С Димитър Светлин разговаря Димитър Костадинов

- Кога и къде сте роден и в каква среда израснахте?

- Роден съм на 7 ноември 1925 година в село Ботево, Врачанско, бивша Оряховска околия. Това е в хлебородната Дунавска равнина. Основното си образование завърших в родното си село и в с. Гложене. А гимназия завърших в гр. Враца в класически отдел. Под влияние на учителя ми по литература - писателя Тодор Харманджиев - участвах в нелегалния РМС на гимназията. След 9.ІХ.1944 година се записах да следвам руска филология в Софийския университет… Ясно е, че детството ми преминава в селска среда. В почти всички мои книги за деца и юноши (а нерядко и в книгите ми за възрастни) се открояват мотиви и отделни случки, свързани с детските ми години. Но най-характерното за детството ми ще срещнете в стиховете, поместени в книгите ми “Детство мое неотминало”(1981) и “Облачета на игрите” (1982).

- А кога написахте или пък кога отпечатахте първото си стихотворение?

- Първите си стихотворни опити правих още като ученик в отделенията - така нареченото сега начално училище. Но те са били наистина само опити, защото тях ги четях на най-близките си приятели. А те разправяха, че това са били някакви закачки, а не стихотворения, които четем от учебниците. По-късно, когато бях ученик във врачанската мъжка гимназия, се престраших да прочета според мен вече сериозни стихотворни “заявки” пред моя класен ръководител. А той не беше кой да е, а издалият през 1926 година стихотворната книга “Белият конник” Тодор Харманджиев. Разбира се, искам да уточня, че това е стихотворен сборник, съвместно издаден с творби и на Емил Коралов. Но Тодор Харманджиев по-късно написа и издаде интересни стихотворни книги, а също така повести и романи за деца и за възрастни…

В гимназията се сприятелихме с Цветан Ангелов и оттогава до зряла възраст често си четяхме стиховете помежду си, като се съберем само двамата. Цветан е родом от Враца и още оттогава - от гимназиалните класове - станахме повече от приятели. Той е по-голям от мене 3 години и по-рано успя “да пробие” в печатането на стихове… За първи път отпечатах стихотворението си “Гроздоберска утрин”. То излезе през 1942 г. в тогавашното списание “Българска реч”. Това списание беше предназначено за учениците от средните училища.

- Спомняте ли си какво се печаташе в това списание?

- Минали са много години оттогава. Не всичко човек може да си спомни… Спомням си, че редактор (сега длъжността я наричаме “главен редактор”) на сп. “Българска реч” беше литературният историк и критик Малчо Николов. Той е творил усилено най-вече между Първата и Втората световна война. Пише очерци, статии, студии и цели изследователски трудове - като ги издава и в отделни книги - за почти всички наши вечни поети и писатели - като Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Теодор Траянов, та до Никола Вапцаров… Списание “Българска реч” изпълняваше някои подобни задачи за средношколците, както днешното списание “Родна реч”. В него се поместваха от изтъкнати наши и чуждестранни писатели художествени произведения. Там съм чел отделни творби на Константин Петканов, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Йордан Стубел, Йордан Йовков, Никола Ракитин… Поместваха се и много литературни статии, свързани с изучаваните автори в училище. На страниците на това списание срещах статии например от Константин Гълъбов, Цветан Минков, Петър Динеков, Малчо Николов, Боян Пенев, Васил Пундев, Георги Цанев… В това списание за първи път съм виждал и репродукции на картини и карикатури от нашите големи художници Александър Божинов, Иван Мърквичка, Дечко Узунов, Борис Ангелушев, Стоян Венев и други… Може би чрез статии, поместени в това списание, се запознавах за първи път с произведения на Омир, Еврипид, Аристотел, Данте, Сервантес, Гьоте, Молиер, Достоевски… И после съм търсил техните произведения. То, доколкото си спомням, прекрати своето излизане през 1944 година.

- Още в началото на издаването на свои книги се насочвате към литературата за деца и юноши. Нямахте ли готовност най-напред да издадете стихотворна книга за възрастни, а след това да започнете да издавате и книги за деца?

- Аз ви казах, че още с първите си стихотворни опити в отделенията имах нагласата да включвам типично детски закачки и преживявания на село от позицията на децата. Но по-късно - в гимназиалния период - сериозно се насочих да сътворявам поезия за възрастни. И никога не съм си мислил, че ще започна да пиша сериозно за деца и ще издам толкова много книги в живота си за деца и юноши. Но когато през 1953 година бях вече в казармата, имах достатъчната готовност и издадох първата си книга, адресирана към децата - “Братска помощ”. Това всъщност беше една поема за деца. По-късно написах и издадох много поеми за децата и юношите… Нагласата ми, когато пиша за подрастващите, е такава: да разказвам нещо сюжетно в стихотворна форма и в тази разказвателна авантюра да очертавам сблъсъци на случки и характери, да насочвам читателите - малки и големи - към весели и смешни интриги и добродетелни поуки.

- Как приехте издаването на първата си книга?

- Аз бях новобранец в казармата. Затова за първи път не я видях на витрина в книжарница. Беше ми изпратена в казармата. И аз като новобранец - несвикнал още със суровите и бедни казармени дни и седмици - се почувствах като на “деветото небе”. Повече от отдушник ми беше тази моя първа издадена книга.

- Е, в такъв случай с какво си обяснявате, че толкова години пишете за деца?

- Най-напред що-годе стойностните ми стихотворения бяха адресирани към възрастните. И никога не съм си мислил, че до днес - 30 юни 1987 година - ще издам повече от двайсет книги за деца и юноши… Щом Джонатан Суифт казва, че “Книгите са деца на разума”, защо пък книгите, адресирани към децата, да не бъдат разумния и добродетелен път на земното ни живеене?!

И все пак аз споделям и мнението, че творецът за деца, пък защо не и творецът изобщо, носи в своето сърце и в своята душа нещо типично детско, нещо съвсем естествено, спонтанно и искрено, характерно за детското ежедневно поведение, за детската психика по принцип… Моят учител Атанас Далчев винаги е твърдял, че един творец е истински само тогава, когато неговото творческо амплоа е “изникнало из едно просто, невинно и детско отношение към света и нещата.” Щом пиша толкова време за деца, сигурно съм запазил детската си чистота от дете през младежките си години, та и досега.

- От позицията на днешното време как сам оценявате първите си творби?

- Е, разстоянието от годините, когато съм ги писал, пък и после, когато съм ги издавал, малко или повече се отразява на творческия ми вкус, на професионалното ми око и оценъчност. Доста съм критичен към първите си творби. Харесват ми, но не като цяло, но все пак голяма част от съдържанието на книгите ми “От сутрин до вечер” (1978), “Детство мое неотминало” (1981), “Облачета на игрите” (1982), “Вече сърцето разбира” (1983), “Винаги с приятели” (1985) и “Ти гониш!” (1987), която излезе от печат тази година в края на месец април в издателство “Български писател”. Редактор на тази моя последна засега книга е твоят съгражданин и приятел Кръстьо Станишев. Той е бил редактор и на други мои книги. Прекрасен редактор и още по-прекрасен поет за деца и за възрастни. От европейска величина. А да не говорим пък за преводаческата му работа - там е на световно равнище.

Ей, адаш, приятелю мой, не така лесно се превежда не кой да е, а Гьоте - и то гениалното му произведение “Фауст”. А за чест не само на Кръстьо Станишев, а и на българската ни висока култура, най-блестящият превод на “Фауст”, твърдят познавачи, е направен на български език, и то от един превъзходен виртуоз на поезията и богонадарен мислител, какъвто е Кръстьо Станишев… Аз зная, че ти си го поздравявал не веднъж и два пъти за разнородното му и невероятно творчество. И аз съм го сторвал това. Но щом го видя, пак ще го поздравя специално от тебе… А сега ще ти подаря книгите си “От сутрин до вечер” и “Ти гониш!” (След като надписа книгите, Светлин ги прочете на глас и после ми ги подаде. В книгата “От сутрин до вечер” беше написал: На адаша Митко Костадинов - от сутрин до вечер - приятелство и поезия! После следваше подписа му под текста, а вляво - датата 30 юни 87, София. На книгата “Ти гониш!” беше написал: На адаша Митко Костадинов - за нашето приятелство, за детската поезия - от сърце: следваше пак подписа и отляво пак датата - 30 юни 87, София. - бел. авт.: Д. К.)

- Имате издадени над 15 поеми, някои от които най-напред са поместени в поредицата библиотека “Славейче”, която библиотека всъщност представлява една малка по формат и обем илюстрована книжка, притурка към всеки брой на сп. “Славейче”. Доколкото си спомням, сп. “Славейче” започва да излиза през 1957 г. като издание на Съюза на българските писатели и на Министерството на народната просвета. А тази своеобразна “библиотека” започва да излиза от 1958 г. Какво Ви е мнението за тази “библиотека” и за вашите книжки, излезли там?

- Да, наистина така е. Списание “Славейче” започна да излиза през 1957 година - 10 книжки годишно. Пръв главен редактор на списанието беше Лъчезар Станчев. Той десет години изпълняваше тази длъжност. И още в първата година му е хрумнало да създаде библиотека “Славейче” към самото списание. Към всеки брой от списанието излизаше и по един брой от книжките в поредицата на тази библиотека. Разбира се, по една поема или по една приказка, или по един разказ, или по няколко стихотворения във всяка отделна книжка от един и същ автор. Много по-късно и много рядко се прибягваше до сборни книжки със стихотворения от няколко автори. Освен това приложение, по-късно към списанието излизаше като приложение и вестниче със заглавие “Весело Славейче”… А аз още като студент - от 1948 г. - започнах да работя в литературния и в детския отдел на Радио София. Там работих чак до 1964 г. Изявявах се не само в радиото, но и в печатни издания като творец за деца. В нашия “творчески бранш” вече ме знаеха като име. И затова вероятно Лъчезар Станчев ме покани още на втората година от излизането на поредицата библиотека “Славейче” - 1959 - да участвам с една книжка. Книжката беше четвърта поред. В нея поместих веселата поема “Училище на двора”. Всъщност всички книжки в тази поредица заедно със заглавните корици бяха с една и съща хартия и по обем само една кола, т.е. осем листи и 16 страници заедно с външните листи, без да се отбелязват страниците… В тази поредица, доколкото си спомням, съм отпечатал седем книжки досега - все с по една поема. Ще се помъча да ги кажа последователно по годините на издаване… Да, както казах, първата беше “Училище на двора” през 1959 г. Чак след десет години - през 1969 - излезе поемата ми “Весел двор”. Точно нея година главен редактор на сп. “Славейче” беше станал Михаил Лъкатник. И аз започнах работа като редактор в сп. “Славейче” през същата година - 1969. Лично той ме покани на тази работа, а и да взема участие в поредицата. Както вече казах, в тази поредица излизаха по десет броя книжки за всяка година - в колкото броя излизаше и списанието. Вече и списанието, и поредицата бяха се утвърдили със сериозни “творчески точки” от малките слушатели и читатели, от техните учители и родители. Защото си спомням, че нея година - дванайсета поред - списанието, а значи и тази поредица, излизаше в 110 000 тираж. Като се има предвид, че през 1959 година пък книжката ми “Училище на двора” излезе в тираж 120 000. През 1972 година излезе книжката ми “Гълъбите пеят”. Главен редактор на сп. “Славейче” беше още Михаил Лъкатник. Той остана като такъв до 1974 г. включително. Някои критици определиха, че поместеното в тази моя книжка е разказ в стихове. Тяхна си работа. Но аз - като автор на не една и две поеми за деца - твърдя, че това също е поема. А поемата “Приятелче на детската градина” поместих през 1975 г. Тъй като тогава моята книжка беше десета поред, затова си спомням, че през нея година в същата поредица публикуваха свои произведения и Леда Милева, Антон Антонов - Тонич, Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Методи Бежански, Миле Марковски, Михаил Лъкатник, Салис Таджер и Стоян Ц. Даскалов. През същата година - 1975 - за една година само беше станал главен редактор на сп. “Славейче” Георги Струмски. Той беше в периода 1973 - 1976 година и секретар на Съюза на българските писатели - точно секретарят, който отговаряше за международните връзки в писателския ни съюз. За кратко време след това: през 1976 - 1977 г. длъжността “главен редактор” на сп. “Славейче” заемаше много добродушния човек и достоен литературен творец Николай Соколов. Някои подмазвачи и мошеници из писателските и други властимащи среди го оклеветиха несправедливо, че искал да убива Тодор Живков. А той, човечецът, живееше в една тясна стаичка със семейството си. Нямаше къде да живее по-нашироко заедно с домочадието си и да твори точно тогава, когато някои писатели имаха не само големи апартаменти, но и вили колкото прогимназии… И какво решава Николай - да чака няколко сутрини подред пред резиденцията на Тодор Живков. И когато той излиза с охраната си, да вдигне ръка към тях, да ги помоли да спрат и лично да разговаря с Тодор Живков за жилищния си проблем. Вдигал ръка няколко сутрини - но кой ти обръща внимание. Ала един ден част от охраната, вече усъмнила се в този “няколко сутрешен човек”, предварително го хваща, и без много да го пита и разпитва, го сритва яко, поваля го на земята. От там го карат на разпит в “своите си места”. Никой не му повярвал, че е писател. Пак го посбиват яко. От това нещо Николай се поболя, даже в психото лежа…

Ей, адашче, това ти го разправям да го знаеш, защото ти си млад човек и може да му дойде времето, когато ние изчезнем от тази земя, да го разкажеш. Но сега никъде не го разправяй, защото времената са опасни… Дай боже да дойдат по-свободни времена не само за писателското слово, но и за всяко друго изкуство… (Не трябва да се забравя обаче, че същевременно в посочения период 1976-1977 г. Николай Соколов издава поредните си 5 книги - „Кой как расте” (1976); „Чудесата на хората” (1976, ІІ изд. - 1988), „Алени и сини” (избрани стихотворения и поеми за деца, 1977), „Къщурка - смехурка” (1977), „Руската бреза”  (1977), а веднага на следващата година и книгата с разкази „Рада българка” (1978). Всички книги на Соколов са издадени именно в годините на социализма - от 1952 до 1988 и са повече от 40. Самият поет от 1960 до 1976 г. е заместник-главен редактор на „Славейче”, а през 1976-1977 г. - и главен редактор на известното списание за деца. бел. ред. „Литературен свят)

Аз май се отплеснах в друга посока. Докъде бяхме стигнали? А, с книжките ми от поредицата в сп. “Славейче”. Поемата “Прозорче с приказки” издадох през 1978 г., поемата “Малкият художник” - през 1981 г., а поемата “Десислава в първи клас” - през 1985 г. Тези три поеми издадох все по времето, когато Георги Струмски беше главен редактор.

- Все пак кой точно Ви “тласна” да сътворявате художествени произведения - и най-вече поезия за деца?

- Сякаш съвсем неочаквано и непринудено започнах да пиша за деца. А всъщност не е било вероятно точна така, а може би ми е помогнало назначаването ми още като студент през 1948 година да работя в Радио София - най-напред в литературната редакция за възрастни, а после в детската редакция. Там работих до 1964 г. Започнах да правя сутринни детски предавания. Като “шапка” или рубрики на тези предавания бяха следните заглавия: “Добро утро, мили деца!”, “Зайо Байо добродушни и Меченцето послушно”, “Вълшебникът и огледалцето” и др. Разбира се, в тези години писателите имаха право да работят на половин ден - само по четири часа. В различен период от дейността ми в детската редакция на Радио София съм бил в повечето случаи съмишленик и пряк изпълнител на задълженията си съвместно с такива творци за деца като Дафина Попова, Катя Воденичарова, Снежина Кралева, Таня Касабова, Димитър Спасов, Димитър Точев, Камен Русев, Петър Ненов, Тоно Лазаров и др. Точно в Радио София ми беше голямата школовка за сътворяване на поезия за деца - понякога дори и по поръчка.

След това 5 години - от 1964 до 1969 година - работих като редактор на детски предавания в Българската национална телевизия… Леда Милева много ме уважаваше. И не само мене, а и много други писатели. Тя беше в телевизията от 1960 г. През 1966 - 1967 г. беше заместник-директор, а през 1967 - 1970 директор на Българската национална телевизия. Сега нали знаеш, че вече ги наричат генерални директори най-големите началници на телевизията и на радиото. Освен пак с Камен Русев и Тоно Лазаров, в телевизията имахме близка като насоченост работа и с Атанас Ценев и Методи Христов. Известно време като главен редактор на Главна редакция за децата, младежта и армията беше Никола Инджов - чудесен човек и творец.

- Когато сядате да пишете, към кого Ви са повече предпочитанията - към малките деца от детската градина и от началното училище или към юношите?

- Еднакво ми е приятно да пиша и за малките деца, и за юношите. Повечето книги ми са за по-малките - за децата от детските градини и от началните училища. Може би защото точно в периода 1969 до 1985 година работих и като редактор, и като творец в сп. “Славейче” точно в тази насока. Прибягвам често до сътворяването на хумористични стихотворения. А за юноши пиша може би защото често се връщам към юношеските ми преживявания на село и в града. А най-вероятно, защото и често се влюбвах в този период от живота ми. Затова и много ми лежи на сърцето книгата ми “Вече сърцето разбира”, излязла от печат в издателство “Български писател” през 1983 г. като редактор ми е пак Кръстьо Станишев. Той всъщност работи от дълго време в издателство “Български писател”. Струва ми се, че още от 1965 година. Не съм сигурен дали още оттогава, но засега съм сигурен, че е завеждащ детско-юношеската редакция в това издателство…

А с тази ми книга - “Вече сърцето разбира” - имам един куриоз. Най-напред я занесох не на Кръстьо, а на моя приятел Иван Давидков. А той изпълняваше отговорната длъжност - главен редактор на издателство “Български писател”. Да ти призная - доста се поизплаши. Защото за първи път получаваше стихове за първата юношеска любов. Казва ми хем шеговито, хем тревожно: “Митко, не ми се сърди, но ще се посъветвам с педагози. Да не би да ни обвинят, че “напомпваме” подрастващите с еротична поезия”. Доста я задържа. Свали от нея над десетина стихотворения - като например за първата целувка в живота на влюбените юноши. И чак тогава нареди на Кръстьо и той да я подпише за печат.

- Споделете нещо за Вашите учители. Те спомогнаха ли за насочването ви към създаване на поезия за деца?

- Повечето ми спомени за учителите са добри, а съвсем малко са недобри. Всъщност повечето мои учители не бяха мъже, а жени - значи учителки…

В прогимназията в село Гложене, Оряховско, имах една учителка, която ми преподаваше по български език и литература, но и по пеене. От целия клас най-много обичаше мене, защото бях най-силният ученик по-литература и защото вече правих опити да пиша. Сигурно заради това ме караше по пеене все аз да пея. А пък аз тогава нямах дарба за пеене, нямах глас като другите и не исках да пея. Разбира се, в часовете по пеене ни преподаваше и за нотите. Хич не харесвах и нотите. Но се заинатих да ги науча и да започна не само да пея, но и да мога да пея по-хубаво от другите. Тя ни караше да разпознаваме нотите, но затрудняващо - като ги пееше само с “ла-ла-ла…”. А аз започнах да записвам на учебниците под нотите техните названия с думи: например “до, ре, ми, фа…” И вече в гимназията във Враца, вече в класическия отдел, научавах солфежа по слух, а по петолинието нотите си ги пишех с думи. Това точно стана причина вече тогавашният учител да ме прати на поправителен изпит. И на поправителния нотите ги написах с думи лекичко с моливче под самите тях. Изкарах изпита, но продължавах да не различавам нотите при пеене.

А иначе вече в гимназията бях оформил хубав глас и умеех да пея народни песни що-годе според мене. И сега приятели ми казват, че съм пеел почти хубаво. А аз им казвам хем недоверчиво, хем шеговито: “Само че след няколко чашки…”

Та повече учителки имах в училищния си живот, та заради това и повечето хубави спомени са свързани с учителките. Разбира се, аз вече ви казах, прекрасни спомени ми останаха от учителя ми Тодор Харманджиев.

- Имате и стихотворение, посветено на учителка. Под заглавието на стихотворението ви “В подножието на Пирина” четем: На детската учителка. Имате ли предвид конкретна учителка на деца или някакъв обобщен образ?

- Точно за това стихотворение ме вдъхнови една моя приятелка-учителка. Запознах се с нея, когато ходих в командировка из Пирина. Но няма да ви кажа нейното конкретно име. Изобщо, аз не само се влюбвам в учителки, а още от детските си години ги обожавам. Може би защото, както ви казах, в повечето ученически години са ми преподавали все хубави, обаятелни, добродушни и мъдри учителки.

- Какво най Ви увлича да четете?

- Обичам много поезията. Спомням си, че още като дете, а и като гимназист четях всичко, което беше свързано със стихотворна форма. Дори научавах наизуст много стихотворения - особено през ваканциите. През една лятна ваканция бях запаметил над стотина стихотворения… Разбира се, сега обичам и чета и проза, и есета, и публицистика, която ми допада… В юношеските си и младежки години четенето на наши и чуждестранни класици много ми помогна при оформянето ми на творец. Но и до днес следя същевременно всичко, което излиза от български млади литературни творци… И все пак трябва да ви кажа, че особено много съм научил за литературното творчество и за личностната творческа нагласа от Атанас Далчев. Той бе мой приятел и моят критик и подкрепа. На него дължа своя развой и растеж. Неслучайно той ми посвети стихотворението си “Мълчание”. За първи път това стихотворение беше поместено в книжка първа на списание “Септември” от 1964 г. След това бе поместено във “възкресяващата” го книга “Стихотворения” на издателство “Български писател” от 1965 г. на страница 130. После това стихотворение отново беше поместено в книгите му “Балкон” през 1972 г., “Стихотворения. Фрагменти” през 1974 г., “Стихотворения. Фрагменти. Мисли и впечатления” през 1978 г. и в първи том на събраните му съчинения в два тома през 1984 г.

А аз посветих на Атанас Далчев две стихотворения - “Спомен за дома” и “Повест”. И двете са поместени в стихотворната ми книга с избрани произведения за възрастни “Хлябът наш”. Тази книга излезе в издателство “Български писател” през 1985 година… Адашче, струваме се, че като идвах през март месец в Бургас, аз ти я подарих тази книга.

(Наистина през месец март 1987 г. Димитър Светлин гостува за два-три дни в Бургас и окръга в различни училища. Аз го придружавах и го представях. На друго място ще споделя за тогавашните ни разговори. А на книгата “Хлябът наш” той ми беше написал: “На Митето - по адашки, за хляба наш! Останалото е кураж!” След това следваше подписът му и отляво на него датата - 12.III.87, Бургас: бел. авт. - Д. К.)

- Кои от българските поети бихте посочили като Ваши учители?

- Отдавна се уча  от всички талантливи поети - класици, съвременни и млади, български, руски и световни. Така че особени предпочитания нямам. Обичам хубавите стихове и талантливите автори. Особено съм благодарен също така и на Александър Муратов, който като редактор на сп. “Пламъче” ми е помагал много и по-късно ми стана приятел. И на Муратов съм посветил стихотворение, поместено в книгата “Хлябът наш”. То се казва “Голямата картина”.

Вече ви казах, че също тъй приятел и мой учител още от Враца бе и поетът Тодор Харманджиев. Като мой класен наставник той ме е спасявал дори и от изключвания, защото като ученик бях малко вироглав. Мои приятели бяха също и Славчо Красински, Иван Давидков, Иван Пейчев. И на Давидков имам посветено стихотворение - казва се “Лятно утро”.

- Прибягвате ли да поправяте веднъж написаното вече?

- Случва се понякога да поправям. Особено когато виждам, че нещо не е доизкусурено или пък когато ми идва нов образ или мисъл в главата.

- Сигурно ще споделите нещо интересно за предисторията на някоя от Вашите творби?

- Издаването на моите книги винаги е ставало по следния начин: след като пиша две-три години, аз “прецеждам” стиховете и ги подреждам в книга. После непременно ги давах да ги видят Далчев (докато беше жив) и Муратов. Съобразявах се с техните бележки и чак после ги давах да се печатат.

По време на писането съм “дълбоко” в себе си, но и още по-дълбоко самокритичен. Това ми е дошло от Далчев, който дълго се съпротивяваше на моите написани текстове и особено на собствените си… Искам да подчертая и нещо друго - Атанас Далчев беше написал специален отзив за мене през 1963 г., с който ме представяше да стана член на Съюза на българските писатели. В този отзив синтезирано анализираше моята дотогавашна поезия за възрастни и цитираше откъси от отделни стихотворения. Само двустрофното четиристишно стихотворение “Повест” беше цитирано изцяло. Затова и аз после му го посветих… Далчев много рядко ставаше препоръчител на млади поети да станат членове на СБП. Заедно с моята препоръка беше направил и такава за Надя Кехлибарева. А през 1967 г. той направи отзиви-препоръки и за Благой Димитров и Иван Тренев.

- Как узряват творбите Ви - постепенно или спонтанно? Какво чувствате по време на писането?

- Пиша само тогава, когато стихотворението узрее в мене. Дълго го нося и преживявам в себе си. Почти винаги ми хрумва най-напред идеята, образът, основната мисъл и чак тогава сядам да го сътворя. Особено съм привързан към природата, към нейните невероятни магии през четирите сезона. Много често извиквам у себе си детски изживявания сред природата и след това ми е лесно да ги пресътворя и запиша на белия лист. Разбира се, миналото, спомените непременно обвързвам с настоящи виждания и въображения… А за децата може да се пише всичко, само че талантливо, оригинално.

- Имате ли свободно време и за какво го използвате?

- Свободното си време използвам за четене и за срещи и разговори с приятели и приятелки, с близки и познати, които ценя. Не обичам мнозина от критиците, които пишат за детските автори. Мисля, че не ги разбират или ги слагат в свое “прокрустово легло” да ги окастрят. А Далчев казва, че критикът трябва да открива у автора онова, което си е негово, лично и оригинално и тогава да го насочва и да му помага.

- Какво мислите за съвременните деца?

- Съвременните деца са и различни и имат нещо общо с моето детство. Така че аз дружа и имам много деца приятели, с които си сверявам часовника. Ходя на срещи с ученици, когато ме поканят някъде. Това ме освежава и вдъхновява. Така добивам и самочувствие на автор.

- Когато пишете за деца, кое преобладава - споменът или превъплъщението?

- Трябва да изживея, да изстрадам нещо, да стане то моя съдба и вълнение, че дори и мисъл и образ, и тогава мога да напиша стихотворението. Само веднъж спрях по средата едно стихотворение, то е “Баладично” от книгата ми за възрастни “Дихание”, просто чувствах, че не мога да го довърша, явно не беше доузряло у мене. Чак след няколко месеца то само си дойде и го довърших, като че ли не бях го спирал.

- Какво най-напред идва във Вашето съзнание и подсъзнание - думи или мисъл, или едно настроение?

- Винаги ми е необходимо специфично за мен вълнение, дошло от поривно или осъществено чувство. И след това идва някаква синтезирана мисъл или пък многоцветен образ. Мисълта обикновено е начало на стихотворението ми и след това словото тръгва, като не зная завършека на самото стихотворение. А образът обикновено си играе като дете пред мене и в мене, понякога цъфти, пораства и зрее като плод за секунди или минути. И аз бързам всичко това да го отразя чрез най-подходящи думи в съответното стихотворение.

- Ако имате верую, можете ли да го споделите?

- Моето верую е:

Честно и чисто живея,
нямам към никого грях,
верен на свойта идея,
верен на себе си бях.

- Самият вие как оценявате творчеството си? Има ли нещо, за което съжалявате. Ще продължавате ли да пишете за деца?

- Може би от самокритичност, но винаги съм дълбоко недоволен от себе си. Все си мисля, че това, което съм написал, не е най-хубавото, че то трябва да е още по-извисено. Дано да поживея, за да мога да се развия докрай и без остатък. Но за бъдещето можеш да имаш желание, а гаранция - никога. Всичко останало, което ви интересува, е в моите стихове…

Адаш, аз съм сигурен, че ти добре ми познаваш творчеството и за децата, и за възрастните. От многото ни разговори на бургаска и столична територия добре си опознал и характера ми. И се надявам рано или късно да ме анализираш истински, а и да придадеш в някаква форма разговорите ни. Дано да стане по-скоро това. Надявам се, надявам се…

30 юни 1987 г.

гр. София

—————————–

* Забележка: Тази част от литературна анкета с Димитър СВЕТЛИН е поместена в книгата ми „ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА. Теория, анализи и интерпретации - книга втора”, Бургас, 2005, с. 244, Издателство и печат: Университет „Проф. д-р Асен Златаров - Бургас, като: Приложение № 8 с условно заглавие Из „ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА С ДИМИТЪР СВЕТЛИН”.