ТРЕТИЯТ МОСТ
Не мога да се разделя с Багряна. А и тя като че ли не иска да си отиде от мен, преди да ме е подсетила, че „на живота бързеят ще си тече неспирен”, дори и когато будилникът вече ще звъни, без неговият звън да запали загасените зеници. („Будилник”).
Мисълта за продължението, продължаването на делото, битност, чувство Багряна излага в стихове с най-различна тематика:
А внучката ще носи всичко - името,
Очите, устните , косите на незримата
(„Вечната”)
А напролет ще носи всичко - името,
Но под тях други двама ще минат унесени.
(„Сега зная”)
И малко по-бойкото:
По нови пътища, редици нови
за нови дни ще пеят и вървят.
(„Мост”)
Но не това е темата, с която бих искала да преминем по третия мост. Цитирах тези мисли на Багряна само за да насоча погледа към делото на един друг български поет-преводач, продължил започнатото от нея, превел също като нея стиховете на словашкия поет Ян Смрек, но избрани от всички негови книги, издадени и приживе, и след смъртта му. Подредил ги е в три раздела: „В камбани да ни промениш сърцата”, „Дъждът съм, в себе си вглъбен” и „Без свобода душата ми е болна”, а книгата е озаглавил „Странно е, че си до мен” (цитат от стих на Смрек). И този поет-преводач, този съвременен творец е Димитър Стефанов. В „Бележки на преводача” той съобщава, че „настоящото издание с избрани стихотворения за първи път представя на български цялостното творчество на големия словашки поет на ХХ в. Ян Смрек (Ян Чиетек)… Тези стихове променят представата за Ян Смрек като поет предимно на любовта и виталността, те несъмнено заемат своето достойно място в новата словашка поезия.”
2002 е годината, в която Д. Стефанов издава своите преводи. Между тях и тези на Багряна се простират 31 години. Това е доказателство за един траен интерес към Смрек в България.
Интересно е и това, че и двамата са превели стихотворенията „Старица” („Бабичка”) и „Листа”. Сред преведените от Стефанов общо 62 стихотворения липсват другите три, преведени от Багряна - „Рожден ден”, „Песен” („Девойки, престилки разтворете…”) и „Поход на безработните”.
Познавах, обичах поезията на Смрек. От много отдавна. От времето, в което като всеки млад човек се радвах, когато намирах своите чувства към любимия, изказани от някой поет.
Радостта ми - с тебе тя е,
С теб бедата ми е кратка.
(„Странно е”)
Обичам днес Деня.
Нощта обичах вчера.
(„Обича днес Деня”)
Тежък съм от зърното узряло.
Моето сърце е тежък клас.
(„Като пшенична нива”)
Ти щастие дадеш ли ми, и да боли
Това ще бъде моят дар.
(„Дар”)
Аз искам да съм цвете в теб.
Бъди ми ти земя.
(„Пристигна пролетта”)
Животът кратък е. Лети.
Целувката ни ще е дълга,
а щастието едничко.
(„Песен за добре дошла”)
Обичах тази поезия и затова, защото в нея намирах онези образи и картини, които ми бяха мили и близки. И малката, кална уличка, и мащерката на синора, и пъдпъдъците, долетели да мътят мъничките си яйчица, и омайния мирис на детелина, и славеевата песен. Ами старицата, която храни гълъбите? Виждам я - съвсем осезаемо. Всички стари хора си приличат. За тази прилика граници няма. И накрая - един „одъжден” свят. Напомня за чистота.
А коя жена не би си мечтала да бъде погледната с очи като на този поет? Да бъде тя разцъфтялото момиче, което да бъде погалено и предпазено и на което любимият да разкаже приказка.
Да чуе - „вече друг живот живея”, да я оприличат на „млада вишна”, да й кажат, че я „посрещат с ликуване”, да й признаят, че „тъмнината от светлината на гласа ти ще се разпръсне в мене.”
Обиквах и обичах тази поезия и тогава, когато ми беше нужно упование:
Струва си да се живее.
Земята се върти и светът е чудесен.
(„Изграждане”)
Пази си свойто вдъхновение
От политическата стръв.
(„Политиката”)
Не е животът ни на смъртен одър още.
(„Малкото стихотворение”)
Разбрах, че хората са хора
Взаимно ако се ценят.
(„Политиката”)
Докато има болка, живо е сърцето.
(„Надежда имам още”)
И вечното за всички поети, човеци и времена:
Сърцето ми желае красота.
(„Цветя”)
…
Всички тези думи и мисли, всички чувства и откровения се завърнаха при мен като някакъв странен бумеранг, намерил ме на едно далечно място в един „чужди град, смътно обикнат”. Завърнаха се при мен, но чрез музиката на един нов за мен език - българския.
Мисля си - ако Шекспир трябва да благодари на някой българин за невероятния превод на творбите си, трябва да се обърне към Валери Петров - българския Ян Боор. Ако Смрек дължи благодарност за превода на своите стихове, трябва да я даде на Димитър Стефанов. Заедно с моята. За преживяването на това пресътворяване.
Аз трябва да превеждам - пише Смрек.
Аз трябва да превеждам, а стихът ми
е млякото на печката - то кипнало е там.
Все да избистрям чужди мисли, моите да са смътни.
Да възкресявам мъртвите. Не да живея сам.
И словото си скришом да поставям
на листа. От едната му страна,
от лицевата, аз камбани разлюлявам, за да звънят под чужди знамена.
(„Аз трябва да превеждам”)
И той прави това. Превежда. От руски, от френски, от унгарски автори с целия осъзнат риск на преводача - да остане в сянката на превеждания.
Такава мисъл бе изказала и Багряна (1).
За пръв път се замислям върху думата „превод”. Какво е най-точното й значение. Да преведеш някого, означава в най-конкретния смисъл да му помогнеш да премине през нещо (2) - през път или брод, през непозната нему местност. Да го отведеш от някъде към някъде.
В преносен смисъл означава да го преведеш (3) през случки и събития, през моментни от нечия съдба. А в езикознанието - да намериш ответната дума в друг някой език. И много по-важното, по-значимото - да пренесеш мисли, родени в ума на един човек към умовете на много хора.
Да пренесеш и чувствата, родени в неговото сърце, до техните много сърца. При това - отдалечени от него на безчет километри и времена.
Споделяйки всичко това, не мога да не си спомня чудесните си разговори с моя колега и прекрасен есеист Бохуш Ковач и проф. Емил Кудличка, великолепен познавач на словашката и българската литература.
Ето че изминах и третия поетичен мост на духовно общуване между България и Словакия. Мисля си, че се получи нещо като лирико-документален триптих. Определението не е от значение. По-важно е, че такива мостове има и в други области на изкуството и науката.
(Имала съм удоволствието например да представям български художници в Българския културен център в Братислава.)
Най-първият е изграден през 1143 г. от великите славянски просветители Кирил и Методий, чиято съвместна работа във Велика Моравия продължава 15 години, а след смъртта на брат си Методий остава там още 6 до края на живота си - 6 април 885. През юли тази година предстои честване на Методий в гр. Нитра, където той е работил, изпълнявайки длъжността си на архиепископ на Велика Моравия.
Случи се и още едно важно събитие - България и Словакия сляха крачките си в един общ път - широкия път през и на Европа.
Наред с многото икономически и политически задачи те ще могат по-лесно да продължат изграждането на такива духовни мостове „на ползу роду болгарскому и словашкому.” Да бъде.
Бележки:
1.Из стих. на Багряна.
2. Интервю на Любен Георгиев „Нестинарска съдба” - сб. Спомени за Багряна. Изд. 1965 г.
3. Вести, ведя, ведеши - водя в определена посока (старобългарски).
