Николай Малишевски

превод: Стефка Тотева

Преди двадесет години в нощта на 8 декември 1991 г. в Беловежката гора президентът на Русия Борис Елцин, президентът на Украйна Леонид Кравчук и председателят на Върховния съвет на Беларус Станислав Шушкевич подписаха тъй нареченото Беловежско съглашение. Този акт, фиксирал разпадането на Съветския съюз и досега предизвиква много въпроси. Работата е там, че още на 17 март същата година по време на проведения референдум с въпрос „да го бъде или не СССР” преобладаващото мнозинство от населението/повече от 80 процента/ гласува за запазването на Съюза.

Трябва да отбележим, че начинът на задаването на въпроса за необходимостта от Съюза имаше чисто провокационен характер. Разрушителите на държавата и без това знаеха, че мнозинството от населението еднозначно ще се изкаже в поддръжка на съществуването на СССР. Затова на тях им беше необходимо поне да обозначат, че „подобен проблем съществува”. По този начин общественото мнение се насочваше в необходимото русло, за което способстваше и тоталното „промиване на мозъци” чрез средствата за масова информация /СМИ/.

Но освен, че мнението на народа беше напълно игнорирано, беше нарушен и конституционния ред за излизане от Съюза. В съответствие със законодателството се изискваше провеждането на референдум като заявка за изход, в рамките на пет години да се проведат преговори за границата, разделяне на имуществото, армията и т. н., в случай, че изходът от преговорите е приемлив за двете страни - тогава да се проведе втори референдум. Подписалите съглашението в специално заявление потвърждаваха,че „имат право” да разпуснат Съюза, тъй като РСФСР, УССР и БССР са основатели на съюза и са подписали договор за това през 1922 г. Обаче основатели са и Задкавказката федерация, включваща тогава Грузия, Армения и Азербайджан. Следователно поне заради привидната им легитимност трябваше да бъдат поканени и представители на тези републики.

По такъв начин, предложената от един от тогавашните руски политици формулировка „гражданинът С.С. Шушкевич в съучастие с гражданите Б.Н. Елцин и Л.М. Кравчук в нощта на 8 декември 1991 г.във Вискули /в Беловежката гора на Белоруска СССР/ потъпкаха волята на народа, изказана на 17 март 1991 г.на Всерусийския референдум за запазването на СССР, грубо нарушиха Конституцията и законите на Съюза на Съветските Социалистически републики, съгласувайки крачките си с Джордж Буш, президент на САЩ, превишиха своите пълномощия: разтрогнаха Договора от 1922 г. и обявиха разпускането на СССР, предадоха пълномощията на Съюза на управляващата върхушка на Руската федерация” - тази формулировка не е далече от това, което се случи в действителност.

Веднага след Вискулевските седенки, съпроводени от обилни почерпки, топлата компания заяви в Минск, че „Съветският съюз вече не съществува” и че „са създали Дружество на Независимите държави”, а Михаил Горбачов обяви прекратяването си на функцията на президент на СССР и подписа указ за снемането на пълномощията му на Върховен главнокомандващ. Американският журналист /след няколко години той ще стане един от заместниците на държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт/ Строуб Талбот в книгата си „Задкулисната история за финала на „студената война” от най-високо ниво” ще напише: „Между американските официални лица се разнесе слух, че когато Елцин се завърнал в Москва /от Минск/ денонощие след подписването на съглашението за Дружеството, той бил толкова пиян, че се е наложило да бъде изнесен от самолета, а телохранителите били принудени да приложат груба сила, за да не позволят на фотографите да го снимат”.

На 12 декември 1991 г. Върховният съвет на РСФСР ратифицира Беловежкото съглашение/ „за” - 285 депутати, „против” - 5, „въздържали се” - 6/, прие постановление за денонсиране на Договора за създаването на СССР, утвърден от първия конгрес на Съвета на СССР, проведен на 30 декември 1922 г. и постановление за излизане от състава на СССР /„за” 161 депутати, „против” - 3,”въздържали се” - 9 от всички присъстващи 247 депутати/.

Успоредно с гибелта на СССР, разпадащ се на парчета в резултат на целенасочените действия отвътре и отвън, се водеше процесът на формиране /разбира се за „борба със системата”/ и на „демократичните сили” в новите независими държави. Завладели властта в центъра „демократите” гледаха със снизходителна усмивка на случващото се, поощрявайки го и превръщайки се от стълбове в системата на „борци” срещу нея. Психолозите отдавна са отбелязали, че човекът, възпитан в стереотипите и в „културалните труизми” е доста уязвим: когато попадне в полето на дисонираща информация, стереотипът носи тенденцията да не се разрушава, а да се преобръща, тоест той се запазва, сменяйки само валентността си /емоционалният знак/, безусловно доброто се превръща в безусловно зло и обратно. Този националистически и откровено фашистки подход за новопоявилите се „демократи” беше само от полза.

За да се домогнат до властта тези „принципни” хора бяха готови на всичко. Съюзът все още съществуваше, но в околностите му вече се ширеше истерия, раздухвана от всевъзможни „национални” лидери, които размахвайки ръце, крещяха от балкони и стъпала на партийни комитети и Върховни съвети на бившите съюзни републики за „свобода” и „демокрация”. Ненапразно преди пет столетия Макиавели отбелязва, че „думата „свобода” винаги е предпоставка за въстания”,затова разбира се, никой от тези свободолюбци даже не си спомняше, че за свобода не говори дори и църквата, тъй като тя не съществува „в чист вид”. За такава „свобода”/ „равенство” и „братство”/ говорят само революционно настроените демагози и психичноболните.

Отхранени по линията на Академията на обществените науки и преминали през отдела по история на Академията на науките на СССР и други подобни структури, под бащинския надзор на идеолога на ЦК на КПСС и едновременно с това и „производителя на перестройката” А. Яковлев, националистическите „глашатаи на свободата”, все още до вчера до блясък облизващи седалищата на представителите на Центъра, който ги е научил да четат и пишат и им е заменил мулетата с космодруми и Академия на науките, внезапно се изживяха като носители на някаква „демократична мисия”.

Но след много кратко време всички те, едва опитали да осъществят на практика принципите и постулатите, издигани от демокрацията, веднага ги отхвърлиха и оставиха само названието „демокрация”. Работата е в това,че даже хората, които въвлякоха в кървави конфликти своята република като Звиад Гамсахурдия /тогавашният Сакаашвили/ в края на краищата разбраха, че истинската демокрация е възможна само там, където икономиката е способна да замени политиката и по този начин да обезпечи на народа нормален, спокоен и сит живот. А за да осъществят това на практика, стремящите се към властта фашизирани „демократи” нямаха нито необходимите знания и умения, нито възможности.

За да запълни идеологическия вакуум, възникнал след бързото разлагане на ултранационалната идея, по-скоро заради това някои новообразувани „суверенни държави” да не започнат на свой ред да се делят на още десетки и стотици „по-суверенни”, а така също и за да се задържат във властта, на самозваните „демократи” беше необходима мигновено действаща идеология. А единствено такава идеология беше и си остава национализмът. Неговите прояви в СССР всячески се поощряваха от Запада, тъй като всеки национализъм вътре във държавата отслабва суперетническите и цивилизационни връзки.

Идеята на национализма е много проста. За консолидацията на обществото и последващото го обединение около лидера е необходим да съществува враг. Именно наличието на врага позволява да съществува и да удържа властта група, експлоатираща националната идея. Най-големият националист „на всички времена и народи” Адолф Хитлер пише в книгата си „Моята борба”: „Широките народни маси са съставени не от професори и дипломати. Малкото количество абстрактни знания,които имат, тласка техните сантименти по скоро към областта на чувствата. Във всички времена движещата сила на най-важните промени в този свят не е произтичала от научните идеи, внезапно овладели масите, а винаги е била свързана с доминиращия фанатизъм и с истерията, която движи напред тези маси…”

И така, за да се задържат във властта, на национал-шовинистите им беше необходим действителен враг. И практически навсякъде този „враг” беше намерен. Освен „колонизатора”- руснак, враг стана и досегашния съсед: арменецът за азербайджанеца, абхазецът за грузинеца и т.н. Покрай това бяха нужни и емоции, прословутият „фанатизъм”,за който пише Хитлер, емоции, способни да отвлекат вниманието на хората от катастрофалното падане на стандарта на живот. Не можеха и не бяха в състояние да ги дадат започналите повсеместно „възраждания”„на културите”, на „националните езици”, в това число и такива, които никога не са съществували, постепенно умиращи или незабележимо вече отмрели. Само кръв, много кръв можеше да предизвика много по-силни емоции. И тази кръв се проля, потече като ручеи. Карабах, Осетия, Молдавия, Кавказ….- струйки и поточета започнаха да се стичат в една голяма река към момента на разпада на Съветския Съюз.

А през това време, на 25 декември 1991 г., Русия бе преименувана на Руска Федерация. Вечерта на същия ден Горбачов позвънил на президента на САЩ Джордж Буш-старши и в телефонен разговор го уверил: „Можете спокойно да празнувате Рождество, СССР повече не съществува.”

На следващия ден СР на Върховния съвет на СССР прие декларация за прекратяването на съществуването на СССР като държава и обект на международното право. Бяха приети постановления за освобождаването от длъжност на съдиите на Върховния и Висшите арбитражни съдилища и членовете на колегията на прокуратурата на СССР, а също така постановление за освобождаването от длъжност на председателя на Държавната банка и неговия първи заместник.

След това по радиото и телевизията на САЩ се появи президентът Буш, който обяви, че в резултат на „студената война” СССР е разгромен, а Джеймс Бейкър, тогавашният държавен секретар на САЩ открито заяви: „За последните четиридесет години ние изхарчихме трилиони долари, за да удържим победа в „студената война” срещу СССР. Главното е, че се намериха предатели.”

Западна Русия, 08.12.2011