Николай Малишевски

превод: Литературен свят

Изразът «промиване на мозъка» е буквален превод от корейското словосъчетание «чистене на мозъка». Това е наименование на специален ритуал, отдавна известен на Изток (американските специалисти се запознали с него по време на корейската война). След нощ на магьоснически операции и заклинания жреците водят посвещавания в специални покои, където отварят черепа му, изваждат мозъка и го почистват, за да му дадат възможност да общува със света на свръхестественото.

В действителност никой не отваря черепа му, но ритуалът е направен така, че малцина биха се усъмнили в реалността му. Човекът се завежда в ритуалното помещение в момента, когато е вече пречупен, доведен до пълно психическо изтощения и е готов да приеме всички идеи, «поставени» в главата му.

Традиционното общество обикновено прибягва в такива случаи до насилие, а понякога до терор. Информационното общество разполага за решаването на аналогичната задача с по-ефективни и рафинирани информационни технологии. Да видим как това се прави по отношение на цял един народ.

Още през 1992 г. американският журналист Питър Брок обработил 1500 статии от вестници и списания, публикувани от различни новинарски агенции на Запад и стигнал до извода, че съотношението на публикациите срещу сърбите и в тяхна полза е 40:1. По-късно тази диспропорция само стремително и катастрофално ще расте. Но нас ни интересува не количеството, а съдържанието на материалите, чрез които «промиват мозъците» на световната общественост, и методологията, завесата над която повдигнал някога в западната преса директорът на американската компания Ruder Finns Global Public Affairs Джеймс Харф. Тази компания в продължение на достатъчно дълго време сътрудничила с екстремисти от Хърватия, Босна и Косово, помагайки им в борбата срещу «сръбския агресор». Д. Харф не само разказал, че са им платили за «модификацията» на картината на гражданската война в Югославия, т.е. изопачаването на истинската картина на конфликта, но и се похвалил, че е успял да внедри в общественото съзнание Запада редица щампи, такива като «концлагер», «геноцид», «масови изнасилвания». Ето само няколко примера как се е правело това.

Още в началото на 2006 г. в масова медия се появи информация, че «немският журналист Томас Дейчман е разкрил истинската история, скрита зад снимката на изтощения мюсюлманин зад сръбската бодлива тел, сниман от британски телевизионен журналист», който се «превърна в символ на босненската война». Тази фотография от «сръбския лагер на смъртта», обиколила в началото на 1990-те целия свят - кадърът беше пуснат в ефир от английски журналисти от телевизионната компания Independent Television Network, - се оказа фалшификат, струващ живота на хиляди и хиляди хора. Правдоподобност й придаваше изтощеното лице зад бодливата тел, принадлежащо на босненския мюсюлманин Ф. Алич, разговарящ с журналисти, протягащ им ръце през бодливата тел. Телевизионният кадър беше обсъждан дори в Конгреса на САЩ и станал формално оправдание Вашингтон да заеме антисръбска позиция по време на войната в Босна, включвайки и явно вмешателство.

Още през февруари 1997 г. в едно от британските списания се появи статия, излагаща обстоятелствата при получаването на този кадър. Изобразен на него не е «лагер на смъртта», а сборен пункт на бежанци, разположен в училищна сграда. Ограда от бодлива тел отделял училищния двор от шосето и била поставена преди войната, за да не тичат децата на пътя. Бежанците никой не е морил с глад, а много слаби хора (както и твърде пълни) могат при желание да се срещнат във всяка страна.

Интересно е, че въпреки подобни разобличения и постоянните скандали около затворите и лагерите на САЩ на територията на Европа, в последното десетилетие думата «концлагер», благодарение на масираното «промиване на мозъци», трайно се асоциира в западноевропейските граждани със сърбите. (Заради справедливостта трябва да се каже, че концлагери на територията на бивша Югославия действително е имало. Но не сръбски, а за сърби).

Друг «босненски» пример е съдбата на бившия офицер от Армията на Република Сръбска Бобан Симшич, подозиран от босненския съд в извършването на военни престъпления, за които офицерът беше заплашен до 20 г. затвор. В началото на 2007 г. защитниците на Симшич, подложили свидетелите на обвинението на кръстосан разпит, доказаха, че предоставените на прокурора данни, меко казано, приличат на анекдот. Така например, жителката на Вели Луг Алмаша Ахметспахич, отначало заявяваща, че е видяла как Симшич разстрелял нейните майка и брат, призна, че в този момент се е намирала в друг населен пункт! А някой си Алмир Алич (дали не е роднина на гореспоменатия «герой» от фотографията - «затворник на концлагер»?), по-рано заявил, че е присъствал през юли 1992 г. при екзекуцията на подразделение на Симшич на мирни жители на населения пункт Вели Луг, внезапно съобщи, че «само е чувал за този инцидент от познати» и че «в разговора се споменало името Бобан»…

Както е известно, формален повод за бомбардировката на Югославия през 1999 г. станаха «етническите чистки», довели до появата на бежанци-косовари. Но за това, че «първата кръв» в Косово, сложила началото на ескалацията на противопоставянето, е била кръв на сръбски полицаи, убити от албански терористи, е известно на малцина. А нали само при разпада на Югославия през 1990-те г. от новообразуваните държави бяха изгонени повече от два милиона сърби. При това Западът не само не настоя за наказване на виновните, но, обратно, обвини в провеждане на «чистка» пострадалата страна. Уолтър Роклер, бивш държавен обвинител от САЩ на Нюрнбергския процес, отбеляза поразителната прилика на цялата кампания по «промиването на мозъци», описваща «сръбските зверства» в Косово, с онази, която провеждат нацистите през 1939 г. преди нападението на Полша.

Например, истинската причина за 78-дневните натовски бомбардировки на Югославия (станала известна благодарение на проведеното през 1999 г. по поръчение на ЕС разследване на обстоятелствата около гибелта на 15 януари същата година на 42 уж жители на албанското село Рачак в Косово) е скандална не по-малко от завземането на радиостанцията в Глайвиц, станало формален повод за нападението на нацистите на Полша.

В интервю за вестник «Berliner Zeitung» Хелена Ранта (финландски експерт по съдебна медицина, ръководеща международната комисия по разследването на случилото се) заявил, че албанците, които бяха представяни като мирни жители, разстреляни от югославската полиция, в действителност са загинали в бой. Т. е. това са били не мирни селяни, а членове на терористични формирования, нападащи не само югославската армия и полиция, но и своите сънародници - албанци, сътрудничещи с властите. Заявлението на Х. Ранта бе потвърдено от официалния отчет на финландските учени, заявили, че сърбите не са извършвали никакво клане в село Рачак. Оглеждайки труповете, финландците потвърдиха, че мъртъвците били преместени от други места в селото на албанците. Спектакълът с труповете е бил необходим, за да се нападне Югославия.

Стана известно също така онова, което западната преса и политиците напълно премълчаваха по-рано: в Рачак на 15 януари 1999 г. са загинали и немалко войници от югославската армия. Всъщност това беше известно и по-рано. Журналистите на една от френските телевизионни компании били в онзи ден в село Рачак. Според видяното от тях и свидетелства на редови сътрудници от мисията на ОБСЕ, около селото се е водел тежък бой с използване на едрокалибрени картечници. Ни за каквото и да «клане» нито журналистите, нито сътрудниците от мисията на ОБСЕ, нито местните жители не споменаваха. Още повече, че в онези дни в Косово подобни сблъсъци са били предостатъчно, тъй като югославската армия и полиция сериозно се е заела с ликвидирането на бандитските формирования.

Но тук се намеси ръководителят на мисията на ОБСЕ американецът Уилям Уокър. Именно този човек, обвиняван във връзки с американските спецслужби и в сътрудничество с «ескадроните на смъртта» в Никарагуа, успя да натрапи на световната общност натовската версия за «разстрела на мирното население». Благодарение на пълния контрол на световните медии, в хода на гигантската по мащаба си кампания по «промиването на мозъци» беше създаден образът на сърбите - безмилостни убийци. След това хуманната западна общественост радостно приветства ракетно-бомбените удари по училища, болници и детски домове в Югославия.

Хелена Ранта директно обвини Международния трибунал за бивша Югославия (който «съди» до смърт С. Милошевич и цяла редица сръбски лидери), че е приел на вяра версията на събитията, наложени от Уокър, и игнорира данните на финландските експерти. Според нея, «заявлението на У.Уокър за клането в Рачак няма никакво юридическо основание. Наблюдателите на ОБСЕ не взеха необходимите мерки за обективното разследване на инцидента». Х. Ранта заявява, че «група от правителството беше заинтересувана от версията на събитията в Рачак, която възлага вината само на сръбската страна». (Трибуналът и досега предявява снимките от Рачак, направени от мисията на ОБСЕ, но отказва да използва фотографиите, направени от финландците).

Още няколко интересни примера. През януари 2000 г., когато германският вестник «Frankfurter Rundschau» съобщи, че видеолента на НАТО, показана година по-рано по телевизията с цел оправдаването на убийства на най-малко 14 цивилни лица в Косове, в действителност е била изфабрикувана. Загиналите хора се намирали във влак, унищожен през април 1999 г. от самолети на НАТО, докато бомбардирали моста на река Южна Морава. Самите представители на блока в оправдание на убийствата на мирни жители тогава заявиха, че влакът се « движел прекалено бързо» и било невъзможно да се промени траекториите на пуснатите от самолети ракети. За «документално потвърждение» бяха показани видеолентите, снимани с телевизионни камери, поставени в бойните глави на двете ракети, унищожили моста и влака. В действителност същите видеоленти бяха показани със скорост, 3 пъти превишаваща реалната. Представители на командването на НАТО в Брюксел бяха принудени да признаят този факт, обяснявайки станалото с «технически проблем». А най-пикантното в този «технически проблем» се оказа това, че броячът на хронометъра, постоянно «щракащ» в кадъра на видеолентите, показвал, че не е на утроена, а на обикновена скорост!

Разбираемо е, че никой от военните не пожела да се задълбочава в подробности по какъв начин с видеолентите могат да се случват такива удивителни метаморфози. Ясно е, че подмяната на брояча е задача елементарна. Това бляскаво доказа по време на агресията срещу Югославия пропагандата на НАТО, работеща с невероятна интензивност, зашеметявайки зрителите с полуистина, постановъчни сцени и директна лъжа. Например, журналистите от BBC направиха репортаж, в който беше показан кракът на жена, стърчащ изпод развалините на бомбардирания телевизионен център в Белград, а уважаемото списание «Тайм» помести снимка на войник в хърватска униформа, насочил дулото на автомата си към пленник, с надпис, че сръбски боец след няколко секунди ще убие жертвата си…

През март 2004 г., когато започна поредното клане в Косово, като оправдание за етническата «чистка» беше огласена историята, че злите сърби са удавили в река Ибар три албански деца. Миротворците кой знае защо не успяха да спрат клането. И дори особено не се помъчиха да намерят повече или по-малко подходящо оправдание. Тъй да се каже, «вълнуващите се» просто нямало как да бъдат пръснати - миротворците нямали сълзлив газ! Да стрелят по албанци не започнали, тъй като се «бояли от реакциите» (!) на бившите бойци от Армията за освобождение на Косово, които самите те пък назначили за полицаи.

По-късно белградската телевизия успя да получи конфиденциален отчет на «миротворческите сили» на ООН за истинските причини за смъртта на децата, според който няма никакви доказателства, че сърбите по някакъв начин са отговорни за смъртта им. Но това се случи много късно и вече с нищо не можеше да помогне на десетките убити и стотиците ранени по време на поредното клане на сърби…

Фонд стратегической культуры, 29.06 2012 г.