Георги Н. Николов

Гражданският преход у нас, след десетилетия експерименти и демагогия, застина в морна гротеска. Преситено от лозунги и неясни приоритети, обществото иска от своите водачи единствено гаранции за социален мир. Не ги получава. Вместо работа и хляб става свидетел на политически борби, чуждопоклонство, заличаване на националната ценностна система. Понятието „народ” е лишено от реален смисъл, а сивата маса търси физическо оцеляване. Докога? Ще просъществува ли и държавата България? Как ще изглежда в неясното бъдеще? Тези и още въпроси стъписват част от хората на перото. Които се оказват неподготвени да отговорят на мътилката, заливаща ни всеки Божи ден. И бягството от нея в „европейски” и „световни” теми става удобен изход за много от тях. Други просто мълчат, заключени зад стените на ранено его. Но има и светла категория творци - мислещите, какъвто е Георги Ангелов. Откровени в диалог с читателя. Дарени с дълбоко прозрение какво ни носи времето и какво времето очаква от нас. За да отсъдят порицание за страхливите. Или искрица надежда за поколенията, идващи след нас. Открили в изсечени скрижали как мисълта се превръща в копие срещу мрака, нихилизма, апатията, страха. Срещу умората от живота, с който сме дарени. И за който заслужава да се будим всяко здрачно утро. Горди. В очакване на дъгата. С широко отворени очи…
Поетът Георги Ангелов е сред водещите автори на България. И рупор за болните въпроси на съвремието. С овладяно стихотворно майсторство и верен поглед за проблемите на деня. На света и на частицата от него, наречена „родина”. Този тематичен подбор авторът развива и в новата си, засега в електронен вариант книга „Пепелище” (2008-2009). Която е своеобразно надграждане на предхождащата я творба „Епицентър” и продължение на заложените там послания към читателите. Духовният протест ражда свои изповедници. Защото гражданските проблеми, в които неволно участваме, се задълбочават главоломно. Интелектуалната еволюция на ХХІ в. гасне в малката балканска страна. Скелетът на обществото е чудовищно оголен. Лишен от социален оптимизъм и надежда, че нещо може позитивно да се промени. България е място, където светът излива ефекта от своите хуманоидни експерименти. От глобализацията и мултикултуралния обръч на съществуване. Народът прилича на стреснато животинче, което послушно, със защитна апатия посреща новите господари:

Окупираха чукчите целия свят.
Финанси. Изкуство. И право.
Гледната точка на чукчите, брат,
медиите ни отразяват.
Своя си нямаме. Май и не щем.
С гледната точка на чукча
ние се раждаме, дишаме, мрем
в стройна верига кучешка.

                        „Песен за чукчите”

В „Пепелище” радостта от живота не е поканена. Човешкото дърво пък е с попарени клони. Хората са с изтрита историческа памет. Услужливи сънародници от политическия връх правят всичко възможно тя да не получи право на възкресение. За усилията отдавна са наградени с тридесет сребърника, но искат още и още. Под нозете им активният модел на поведение се гърчи със строшен гръбнак. Става ясно, че „нямаме” бурно минало, нито мислещи огнища в сивата тълпа, или пък достойнство. Или личности, които се будят за страшната истина, че страната дреме върху ръба на пропаст. Или водители с кръст и меч, зовящи поход срещу официалните заблуди. Срещу ненаситни „приятели” от другия край на света и местни христопродавци. Защото България на днешния ден е смъртник, настойчиво тикан към отвъдното:

Старица бедна тътри своя ден.
Хартии по стъклата.
Кал.
Забвение.

Наблизо цех. Отдавна разграден.
И надпис:
„Влизането забранено!”

                    „България 21 век”

Защо Георги Ангелов рисува своите натуралистични картини? Наситени с пластично иносказание и предчувствие за Армагедон? Ние и така усещаме монотонния въртоп на дните. В който потъваме, давим се и течението ни изхвърля по брега на забравата. Някаква мрачна наслада ли изпитва от тътена на хаос, безхаберие, явна биологична роботизация? Или съобщава, че българското племе днес е първобитен модел в плътта на космично хилядолетие? Не… Категорично не… Цялото му творчество и досега излъчва обич към човека, към съвременника. „Пепелище” е нейно войнстващо продължение. Но разбира, че народ без памет и национална идентичност, подобно дърво без корен, не може да съществува. Някой трябва да буди хората за историческото минало. Връщат се на престола митологемите на древна вяра и кръвта на Тангра отново свива ръцете в юмрук. Долита дим от огнището на дедите. Приседнали край него след потен жътварски ден. И дребните делнични радости пак добиват смисъл. Заемат местата си в живота и го правят ярък, простичко красив, осезаем. В лъчи изгрява безсмъртният символ „България” - с непрекършен пряпорец и свят амвон за преклонение. Съграден върху безименни кости на люде, нетърсили слава. Единствено правото да завещаят сърпа и същото огнище на децата си в свободен от „приятели” край. Тогава… А днес?

Отидох, както Ти ми заповяда -
на север и на изток, юг и запад.
Соколът ми пищеше пронизително,
когато срещахме човекозмии.
Но кучето ми бе като мангуста.
И духовете на деди ме следваха.
Видях: саван мъртвешки над народа ми.
Видях го: вцепенен, унил, безпаметен.

                                  „Конникът от Мадара”

Какъв е гражданският ефект от стиховете в „Пепелище” ще съзре всеки мислещ, добросърдечен читател. Те са зов за пробуждане на общественото съзнание. И настойчива покана човекът-българин да открие вярното си място в гражданския делник. Да намери сили в опитите за отърсване от духовната инвазия, на която е подложен непрестанно. Да проумее, че страната му е равностойна част от планетата Земя, а не уродлив къс от плътта й. Което значи още, че всички сме равни и отговорни пред света. Пред неговата търсена хармония, вместо в отживелия времето си колониален пароксизъм. Георги Ангелов е апологет на човешкото достойнство по всички континенти. И непримирим противник на опитите за ново завладяване на страни чрез формулите за „напредналост” и „европеизъм”. Пред лика на историята всички страни са еднакви и всички държавници - отговорни. А обикновеният човек, според философията на поета, отговорен ли е? Разбира се. Защото не е отмрял повикът на Хилендарския монах: „Болгарино, знай своя род и язик!” Към него, като ярък факел на истината, трябва да протегнат ръце днешните негови потомци. Защото днес:

Глухо мълчание в „тази страна” ви обгражда,
тъжни предци, отпътували в другия свят…
Вашите плочи надгробни тревата обсажда,
тревата и късата памет за мъртвия брат…

Финалът в „Пепелище”, както въобще подбраните тук стихове, изключват социалния оптимизъм на бъдещето. Той, впрочем, няма свой аналог и в реалността. Книгата е предупреждение за духовното бъдеще на България и за угасването на националния пулс върху гръдта й. Лириката на Ангелов не е политически конюнктурна. Нейното звучене е опит да се предпази Човекът сред нас от фалшиви нравствени ценности. Да му бъде внушена изконната вяра, че над всичко е родното, втъкано в нас с чернозема. Със звъна на бранни оръжия и мирни трудови песни. С реалния пулс на България, от който днес страним. И в „Пепелище”, както в „Епицентър”, творецът ни води в света на кривите огледала. Осеяли Балкана, равнините, светите места с фалшивото злато на чужди ценности. С мляскането на хиляди консуматори, втренчили празен поглед единствено в себе си. Но не дава отговор докога над нас ще тегне страшния облак на бездуховността. Докога ще бъдем роби върху свободна земя. И дали децата ни, литнали в чужди краища, не ще ни укорят с думите на твореца Георги Ангелов:

Но ти не виждаш, че кипи война.
Че няма бъдеще. И въздух няма.
Че ни убиват в пълна тишина
с една
синхронизирана измама.

Не се събуди ти. Не пожела.
А после за въздишки ще е късно.
И ангелите ще сведат чела,
преди праха ни
над света
да пръснат.

              „Покана за диалог”

Този отговор, колективно, трябва да открием ние. Днес. Сега. Незабавно… А може би, отвратени от нашето бездушие, ангелите просто ще ни обърнат гръб. Отлитайки към вселенския хоризонт на светлото безвремие. Без нас, естествено. Кому са потребни роби на духа с оковани мисли?..