ПЕПЕЛИЩЕ
стихове 2008-2009
***
Дали преминах пътя си добре?
Премного вярвах в другите. И тихо
се взирам в неподвижното море.
Къде,
приятели,
се изпокрихте?
И ето, сняг се сипва, дъжд ръми…
А тъжната везна на битието
отмерва точно колко сме сами
по тясното ни
мостче
към небето.
***
Никой не знае
откъде идват думите.
Никой не знае
защо те се сбъдват.
Никой не знае
как да живеем
със сбъдналите се
думи.
***
- Бързай! - казва ручеят.-
Ще видиш:
като река надолу
съм различен.
- Чакай! - казва старецът.-
Не бързай.
Реката е измамна.
И безсмъртна.
И с усмивка
в тихото
нагазва.
***
… И убедих се: всеки паразит
те надвишава в ловкостта със класи.
А ти се люшкаш между сън и мит,
народе, вече бивш, над пропастта си.
УРОК ПО МИРНО СЪВМЕСТНО СЪЖИТЕЛСТВО
Тъкмо четях в интернет
как Дана Якобсон нарича Иисус “шибан”
и си мислех, че Вознесенски я бе изпреварил -
бе Го нарекъл куче,
когато токът спря.
За девети път тази нощ.
Скрит режим?
Обичам те, EVN!
Няма кого да осъдя
за изгорелия си хладилник,
за нервите си стопени,
за пропилените часове.
Паля колата и пристигам при теб, ЕVN!
Искам да ти го кажа лично,
да го напиша върху бялата ти фасада
с червения спрей на любовта,
със синия цвят на човешката толерантност,
с черния цвят на яростната си обич
към всички якобсони, вознесенски и евиени,
които ще останат безпределно
неосведомени
за категоричните ми чувства
поради вродената ми
скромност.
***
Над българската памет пада мрак.
Едно дърво гори във тъмнината,
запалено от общия ни враг,
играл до края не по правилата.
Дърво - тотем. И кръстен знак. И мощ,
която постепенно ни отнеха.
Пращи дървото в тази дълга нощ,
лишена от последната утеха.
***
Стихове…
Защо не си останахте знаци
върху листа?
Защо ме искате целия?
Нали ще бъда забравен
като всеки живял -
безвъзвратно.
Усмихвам се.
Праха ми ще го разпилее вятърът
високо над земята,
над страшната земя,
в която Изборът не съществува
и Истината е следа
от пепел.
***
Исках малко и прости неща.
Жена ми да носи стрък усмивка,
забодена в косата.
Децата да растат спокойни, силни.
Старците в покой да си отиват.
Да мога да извикам и да чуят:
Светът на кривите огледала е жив,
а гробовете на бащите ни пустеят.
Кукловодите
ни номерират като кенгура,
следят като овце
и ни готвят нова скотобойна.
Исках малко и прости неща.
Важни като хляб и хлорофил.
Нито едно
не се сбъдна.
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО
Един масон,
литературен критик,
веднъж ме посъветва:
- Всички трябва да строим храма на Соломон!
И да пишем екзистенциално.
Отговорих му:
- Драги,
поетите на България
никога не са строили друг храм,
освен на Родината,
не им отива да строят кули
за световно господство,
все едно чие.
Тефтерчето на Левски
не позволява!
А той ме изгледа внимателно
и процеди:
- Внимавай!
Започнал си да мразиш!
ПОЕТ
Не ме канонизирайте, защото
това е друга форма на разстрел.
Ще се повтори утре естеството
на моя дух - в различен натюрел.
Вторачени във мене или скрити
зад моя гръб, пропускате така
да видите - разкъртва канарите
далеч от вас кристалната река
на мощното, чистопородно слово…
Затворен във метал или дърво
стихът пресъхва всеки път отново
зад своето привидно тържество.
ПЕСЕН ЗА ЧУКЧИТЕ
Окупираха чукчите целия свят.
Финанси. Изкуство. И право.
Гледната точка на чукчите, брат,
медиите ни отразяват.
Своя си нямаме. Май и не щем.
С гледната точка на чукча
ние се раждаме, дишаме, мрем
в стройна верига кучешка.
Как са успели планетата те
да завладеят - не знаем.
Ако остена им чувствали сте,
въпрос е защо не лаем.
Впрягът се носи по белия свят.
Камшикът се врязва в кости.
Неми гробове остават назад -
на голобради апостоли.
Книги и интернет, тв-екран,
чукчият дух завладял е.
Големът-роб, в своя впряг прикован,
своята ос обикаля.
Чуждият хитър, всесветски триумф
Големът наблюдава,
без да разбира, че с този си ум
своята смърт приближава.
ХИПОТЕЗА
Неприкаян и водовъртежен,
целият на шупли от очи,
само с майчиният гроб съм нежен -
в този град,
от сън
неразличим.
И години крито под небцето
подозираното ми тежа:
локвата не разпозна поета,
на това
живота
си дължа.
ПЕСЕН НА ГОСПОДАРЯ
“стада многоприказващи и тъпи”
Ал. Вутимски
Да ви измамя си оставам цар.
Да, всичко се купува и продава!
Да, цялата вселена е пазар.
А в джоба ми печалбата остава.
А съпротивата е жалък вик
на странни, заблудени идиоти,
които мога да сломя за миг
с безмилостния валяк на живота.
Не ти помага Иисус от Там!
Аллах не ти помага, нито Буда!
Но моят пищен и единствен храм
набъбва като иноземно чудо.
Стада, многоприказващи стада,
не чувате, не виждате от упор -
ще връхлети Голямата вода
в квадратите на вашите хралупи.
Предупредени сте за мойта власт.
Макар, че няма да го разберете:
най-важната война спечелих аз.
Невидимата.
Между световете.
***
Пеперудата нощна,
която ми беше на гости;
мощният ствол на кипариса,
силен и топъл;
светлозеленият лист на лозата,
напомнящ на птица -
какви събеседници имам
в този септември…
А толкова рядко се сещам
за техния шепот…
***
В тревата притаен.
В ръката - брадва.
В главата му тимпани
думкат:
Смърт!
Ще си свари чорбица от убития.
И огън ще си накладе с онази книга,
започваща така:
„Ние, Световното Правителство,
напускаме Земята огорчени
след продължилата безкрайно дълго
война, доказала категорично
жестоката
природа на човека”.
Добре, че скри хартията за огън.
Сега ще трябва да внимава много.
От студа окото му сълзи.
Замръзналата брадва
се изплъзва.
И проехтява зад гърба му вик.
ВАРИАЦИЯ ПО АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
Ти питаш
лесно ли се пишат стихове.
Лесно е,
ако изключим няколко подробности:
будуваш по цели нощи,
късаш стотици чернови,
винаги са като мембрана,
от присмеха се каляваш,
от одобренията не литваш.
Така цял живот.
А как става публикуването,
питаш.
А, там работата
е още по-лесна.
С няколко подробности,
разбира се.
ОПЕРАЦИЯ “Ь”
Отменя се бракът.
Въвеждат се гробища за домашни любимци.
Отменя се военната служба.
Въвеждат се паради на „обратните”.
Вместо Вазов
се въвежда Хелуин.
Отменят се часовете по история.
Въвеждат се правата на човека.
Отменя се граничната бразда.
„Отечество без граници!” ни стига.
Идиотите са доволни,
народът - облъчен,
мъртвите - те нека бдят…
Територията е подготвена за заличаване
в определения срок.
Рапорт - даден!
ПИСМО ОТ БЪЛГАРИЯ
Пишеш,
навсякъде се валяли глави
и кръв шуртяла
по лица и дънери,
полека се полюшвали
тела
навсякъде из къщите,
в дворовете,
ухилените черепи
надничали
из стаи и пролуки
и те търсели.
И в тази палава игра дечицата
били особено активни.
Вярвам ти.
И тук така
се радваме
на Хелуин.
ВИЕ, ГРАЖДАНИ
Странни хора…
Казаха ви, а стоите.
Разотивайте се.
Няма нищо за гледане:
земята не е вече ваша,
горите, домовете, паметта.
Утре ви чака
обичайната работа.
Или се разходете до близката кръчма,
там телевизията ще ви обясни
едно-друго.
Разкарайте се най-сетне!
Смешни сте - скупчени,
свили юмруци
като деца.
Представлението завърши.
Който не е разбрал,
да пита другаря си
по каре.
***
А време няма.
Тътенът приижда.
Не вярвам да го чувам само аз.
Все пак е жалко.
Ефектът на 100-те маймуни
до българина ще достигне
след една космическа година.
И викам във ушите на сърцето си,
и викам с глас
в пустинята: Прогледнах.
Самичък съм, не ме сподири никой.
Освен сърцето на една жена.
Не ме сподири никой друг от тези,
които тътенът ще помете
като парцалени,
лениви кукли
надолу по широката пътека
към кратера,
описан от Йоан.
На своя Патмос жилите на листа
внимателно броя
и се усмихвам
на облаците, дюлята и коса,
понесен в накървеното небе…
***
Но нека да не бъдем голословни.
Ето фотографиите.
Диаграмите.
Пътят на Похода.
Вие не бяхте достоен враг.
Пиукахте забавно. Не воювахте.
Избивахте се взаимно.
По необходимост ви изтребваме.
Поредният настъпен мравуняк.
Върволица от облаци.
Мъртво семе.
Плашила за глиганите.
Когато се наробувате,
ще ви измислим нова каменоломна.
Но едва ли
ще се наложи.
НАДПИС ВЪРХУ ОБЛАК
Хиляди прав беше онзи,
когато изрече:
- Замениха
световната пролетарска революция
с глобален антитероризъм!
Един и същ е коренът!
В Змията.
А вие сте…
И отмина смешният човек.
Не го чу никой. И с право.
Бяхме заети да строим замъци на пясъка.
Да се замерваме с лопатки.
Да спорим за млеконадоя при щурците.
Защо обаче си припомняме за него,
сега когато мълнията светна
и змийската опашка ни опърли
такива умни,
стръвни,
безнадеждни…
АВТОПОРТРЕТ С ЛИСТО
Забравих светлината на деня.
Написах няколко писма до хората
с единствената мисъл:
жертвата да не понася участта си.
Внимателно капана да разтвори.
Да подаде ръка на друга жертва.
Растяха купчините листи.
Накрая
когато стана ясно, че човек
не може листопад да дирижира,
вулкани да тренира,
се завих
със есенната шума
и потеглих
към по-добрия свят.
Да проверя.
***
Напразно чакаш, мравчице човешка,
да се отмести камъка пред тебе.
Извикай милиардите си братя,
за да го превземете отдолу!
За жертвените идоли това е
единственият начин да ги сринат.
За жервените идоли, попили
кръвта на милиарди слепи мравки…
Внимавай как ще ги извикаш, мила.
Защото истуканът също чува
безжичното жужене сред тревите…
И тежка е ръката му от мрамор…
ИСТОРИЯ
Сянка до сянка.
Безшумни.
Бързи.
Стъпка след стъпка.
Във стройна
нишка.
С човешки кожи.
С пестници
свити.
Бързо превземат
тази
планета.
Кой ли ще чуе,
брат ти,
Касандра.
ОБРЪЩЕНИЕ
…Наистина, спестиха ви го писателите.
Премълчаха го
коментаторите, политиците.
Светът ви е отнет.
Мълниите го изпепелиха,
ураганите разсякоха,
дървоядите опустошиха.
Нямате ваш свят.
Ние изпратихме тези мълнии
и ви накарахме да повярвате,
че са природно явление.
Пратихме ви урагани
и вие се съгласихте, че се случва.
Така стана и с дървоядите.
Имате време.
Да продължите с борсата, голфа, тена
на съседката.
Да решите колко була има в текстовете на Хайям.
Да видите дали супата е завряла,
дали шоуто продължава…
В новия свят
няма да има място за вас.
Светът на Кривите огледала си отива.
Идва ясният свят на нашите правила.
Е, съблечете телата си.
Нека душите ви отлетят.
Там, където отивате,
няма да ви потрябват.
А сега е време за реклама!
***
Дали са знаели
разкъсваните на арените
че Змия
земята
ще обвие,
а другите ги чака
хекатомба?
За това ли сочеха небето
и само на Небе
се уповаваха?
Защото по-добрият свят
ги чака Там?
И само в него те ще бъдат
свои?
Не отговаряй,
святкащо Небе!
***
Те ни наричаха тесногръди
плебеи -
с изкривени от злоба очи.
И електрошоковите им палки
ни вцепеняваха.
Наричаха ни селяци,
друг път - користни,
най-често - луди.
Не разбирахме
защо им е всичко това
докато ни яхаха през пустинята
и потта се свечеряваше
върху охлузените ни гърбове,
а далече хоризонтът
потъмняваше
от милиардния човекопоток,
управляван
от тарантули.
КОННИКЪТ ОТ МАДАРА
Отидох, както Ти ми заповяда -
на север и на изток, юг и запад.
Соколът ми пищеше пронизително,
когато срещахме човекозмии.
Но кучето ми бе като мангуста.
И духовете на деди ме следваха.
Видях: саван мъртвешки над народа ми.
Видях го: вцепенен, унил, безпаметен.
Завоевателят бе смлял
България!
Не беше време да се връщам в камъка!
Зад мен строени, мъртвите говореха.
Мълчаха живите, край мен навъсени.
Дано не моля много късно, Тангра,
но страшно дълъг беше махмурлукът ни:
Децата имат правото на бъдеще!
ПРИЯТЕЛ
Александър Сергеевич в бързата снежна карета
лети към финалната права на своя живот.
Вие сте негов приятел. Ах, спрете конете…
Спрете триумфа на мръсния, дяволски род.
Шайка „обратни” ехидничат в ложите братски
как се е хванал проклетият жертвен петел.
Спрете каретата. Вие сте негов приятел…
Този дуел е добре замаскиран разстрел.
Бавно навличате с тежка въздишка сюртука.
Шепне лакеят поредния сив епизод
за някаква стрина, която прогонил от тука,
защото изцапала вече измития под.
Имате време да спрете каретата черна.
Вие масонската гмеж, че убиват поет.
Още е рано за тази прозявка вечерна.
Само веднъж забравете за чая със мед.
Казват, подлецът е с броня, обречен е Пушкин.
Мисля, че Вие съзнавате всичко това…
Дълго ситни и отваря вратата послушно
тежкият, бавен лакей - за гуляй край Нева.
***
“И да отрежат главата ми,
тя пак ще вика: Да живее България!”
Николай Хайтов
Когато отместите поглед
от чашата с джин,
и ви омръзне да описвате
фикуса, паяка, мухите,
враните на Шьонбрун,
Рики Мартин,
тоалетните си изпарения,
начините за приготвяне на кафе,
и Коломбините не ви привличат повече,
а не ви е до подреждане на камъни,
не ви се меси
прах от еленови рога,
а глухарчетата са се разлетели,
подир есенните лебеди зад хълма,
елате, за да поговорим.
На пейката, във село, ще ви чакам.
И ще поговорим за поезия,
която се подписва с кръв,
не синя кръв, а с кръв червено-черна,
докато главата се търкаля
със онзи вечен възглас
за България.
***
Не вярвам Господ в ада да ме прати,
безкрай да спя в студената земя,
когато непробудните ми братя
избива символичната змия.
Тя хиляди години е пълзяла
през вени, през държави и души
и вече, невъзможно е, за жалост
човекът храма й да разруши.
След Третата световна скотобойна
в настъпилата мъртва тишина
ще проехти смразяващ, дълъг воят
на тържествуващият сатана.
Обречени, безкрайни върволици
от потенциални мъртъвци
ще крачат под пороя от плесници,
без мисъл даже и за геноцид.
Дали ще видим моята прогноза?
Не зная, но сънуващият свят
отдавна е напуснал коловоза
и вихрено лети към своя ад.
***
Бротиган
пише, че вижда смъртта
като мъж на автостоп в дъжда
към неизвестен град -
самичък,
нощем.
Но и друго ми се струва вярно:
Едно човечество
под огнения дъжд
поело
на автостоп
в нощта на вековете
към неизвестен край.
Причинителят е всеизвестен,
но за него
не е прието
да говорим,
ако не искате
да ви изтрият с гума
и от вас върху асфалта да остане
едно петно.
ГУАНТАНАМО
Завързани очи.
Електроди под мишниците.
Белезници.
Но това е началото.
Мрачни,
тихи,
пръснати по света
колко лагери чакат
своите обитатели.
Най-ясното е невидимо за очите.
Най-страшното -
неразбираемо
за ума.
***
От кого да се науча на смирение?
Познавах толкова поети -
не го притежаваше никой.
А баща ми си отиде рано.
И се обърнах към природата, но тя
бе мълчалива.
Успях все пак да чуя нечий полъх:
“Внимателно везната балансирай -
в смиреното достойнство
е средата…”
Сега да видим кой ще ми покаже
какво е и
нетрепваща ръка.
***
Един след друг спокоен пръст
ще ни повика.
И няма да вишиме ръст
тогава с никой.
Ще видим като срязан нерв
какво копнеем
и кой е бял, и кой е чер,
и кой сивее.
И ще изплува като кит
от терциера,
като каскет, унил на вид
или галера
препълнена с достойни дни,
а не с досада,
робуване или жени
полуоткраднати
животът ни - свиреп и благ,
нелеп и дивен…
И може би тогава чак
пред негатива
присъдата ще разберем -
незакъсняла,
сравнявайки го, щем - не щем,
с оригинала.
СТАРА ПРИКАЗКА ЗА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД
Пасторалът, ведрият, ширинее мамещо…
Малките прасенца с розов ярък тен.
без да подозират в перспектива драмата
вълк усмихнат срещнали в пролетния ден.
Той ги омагьосал с деликатност ласкава,
колко толерантност вълчата душа
е за тях побрала. Казал: Край със маските!
И побратимени тръгнали пеша.
Безподобно честен, с мъдро благодушие
просветил ги с времето за какво ли не -
за правата свински дълго те го слушали,
кой, кога във времето им ги е отнел…
После им показал някакво стъкло -
друга вълча мутра гледала оттам
и зачуруликала кой е с потекло,
кой звезда е, кой пък си е май за срам.
А за срам безкраен се оказал той -
именно битът им недодялан, жалък…
Нямало насилие, нямало и бой.
Всичко се развило бързо и банално.
За да си отдъхнат, ги снабдил с бутилка.
За да се предпази, дал им Парламент.
В него влязло всяко, щом му се умилква.
Назначил си после даже дисидент.
Чалга, порно, кино, шоута им стъкнал,
за да не измислят някоя беля,
докато работят за вълка - до мръкнало,
в родните, предишните, ласкави поля.
В свинската йерархия класа се завъдила
привилегирована, близка до върха,
своите намразила, своите осъдила,
докато се ровела в собствена леха.
И така със времето нови поколения,
дръзки, необучени сграбчвал вятър зъл.
Ала ги връхлитало черно раздвоение
и дори се питали: Имаше ли вълк?
Вълци, казват, имало - мислели прасетата -,
но пък са изстрадали от човешки гняв.
Що хилядолетия ги гърмят в деретата
хората, проклетите. Да, Вълкът е прав!
После заумували, бедните, наивните,
те, предназначените за месо и мас:
“Нашите виновни са, да ги резнем с бивните..,
Стигали са ни грабили! Да издигнем глас!”
- Тъжна свинска армия, тъжна и обречена… -
мислел си в покоите онзи вълк добър. -
Вълците навлекли пак свински кожи, вече са
откога приготвили стария сатър…
…………………………………………….
Сменят се епохите, вечни са прасетата.
Плавно скотобойната ги коси наред.
Носи се в пространството, скърцайки, планетата
към неописуем Нов световен ред.
ПИСМО В БУТИЛКА
Не хуля никого.
Но не се стърпях и накрая
извиках:
- Познавам те, Левиатан,
погълнал си
мнозина като мен,
но винаги сме си оставали различни -
ти, безликия ковчег,
понесъл сенки
и аз, наказан да се давя
в него…
А рибата изсъска само: - Тихо!
…Не хуля
народа си.
Дълготърпението му
оплаквам.
Йона.
НА РАЗСЪМВАНЕ
Отпускам се на лявата страна
и знам, че няма да заспя: пореден
ден за усмивки, труд и сол, която
ще трябва да се връща
на земята.
Какво да каже
роб
на други роби?
Ти ще потънеш, моя кръв,
в градежа
на пирамидата
от тъмнина…
Едно око върху й ще премига
с безстрастен пламък,
без следа от жал.
Но аз не станах брънка от верига.
И черният ми флаг
не стана
бял.
***
Все едно ми е дали ще пишат
след смъртта ми бил ли съм поет.
Ще е, казвам ви, съвсем излишен
всеки закъснял прочувствен ред.
Тъй като почти незабелязан -
сред реката от печал и грях -
златната си слюда ви показвах
все в неподходящ, изглежда, час.
И не тревожете вековете
за идалгото с леген пробит…
Златото в стиха ми не изтече,
но златотърсачът бе убит.
***
Свършват думите полека.
Сбогом, думи…
И нагоре много леко
и безшумно
се понася във спирала
естеството
на душата отмаляла
с Христо Ботев.
Не Вергилий, а Поетът
на Балкана
съпровожда във небето
всеки странник,
пожелал да се повтори
кръговратът,
в който всичко ни говори
многократно:
Вие имате опора
в необята.
Временно е всеки корен
във земята.
РЕПЛИКА
Аз, крепостния селянин, не знам
какво ни чака още в резервата.
Присъдата е смърт: това и сам
разчитам в погледа на надзирателя.
Поврага Атали и Дерида!
Дискурсите на чинните лесбийки…
И университетската среда,
отхранила езиците им змийски.
Поврага всяка раздвоена реч
на петата - перфидната - колона,
която ни залива със картеч
от синия екран, сред полигона,
наречен бивша българска страна…
Докато във примката без сила
тя гаснеше, аз думичка една
от вас не чух - за край на водевила!
Мълчахте като кърлежи в плътта:
постмодернисти, юди либерали,
мълчахте, синьо-розови ята
от копрофили плюшени, но кални…
Но все едно, ще дойде ден за съд…
Повярвайте ми, този крематориум,
чрез който ни изпращате отвъд,
ще оплоди безсмъртния ни корен.
***
“Децата нямат Отечество”
Георги Господинов
Да мразиш корена си свят
и всичко свое;
до края да изпъваш врат -
кой кой е;
сред мършоядните ята
да бъдеш царят;
лукаво да кривиш уста
във чужди арии;
предците си да предадеш
по указание -
лакей в продажния кортеж
с “богоизбраните”;
да имитираш светски лъв,
с ръка във касата,
докато българската кръв
изтича в пясъка…
Наемниците нямат Дом.
И след разплатата
тях ги забравят мълчешком.
Или с анатема!
ТВ ЕМИСИЯ В ДЖУНГЛАТА
“Не лейте сълзи за бедните негри!”
Юрий Петухов
За бедните негри нима крокодилски сълзи
сега ще проливат онези от синята чума?
Злото отдавна край нашия лагер пълзи
под форми различни, под форми прикрити и умни.
Над огъня гаснещ мълчим с уморени лица.
Бутилката в кръг се върти и отива на свършек.
Какво ни остана? Броим всеки ден стъкълца…
А с истинско злато подкупиха нашите мърши.
В “тази страна” мърши имаше много все пак.
Нарича ги днес олигарси кутията синя.
Уж племенни вождове бяха, а вижте ги как
до крак ни обраха и всеки на Запад замина.
Тромави, тлъсти маймуни във мрака сноват,
обръча сключват, хиени пролайват, чакали…
Осъдени бързо на грозна, мъчителна смърт -
какво ни остава, освен своя враг да подпалим?.
С войни ни убива, с ваксини, далечен, висок.
С демокрация, виждате, вече до край ни помете.
…Фенери тук нямаме, но пък въжета дал Бог.
И толкова много бамбук, избуял под небето…
В ЕФИР
…Заета съм, повтарям, много.
Ще го напише някой друг.
Да съм предател ли? Ей Богу,
не се разбираме до тук.
Да, да. Съгласна съм. Отчасти.
Но трябва да се провери.
Това не ми изглежда ясно,
че уж земята ни гори.
И достоверно не изглежда.
Убива ни? Коя страна?
Подобна теза ни навежда
към отживели времена.
За петата колона също
не мога да Ви разбера.
Не обобщавайте. И всъщност
не е ли някаква игра?
Сега защо сте афектиран?
Не сте се още примирил,
че в нас България умира?
Затвори. Що за простофил?
ПРИТЧА ЗА ЧУКЧА
Чукча - не читатель, чукча - писатель.
стар виц
Чукчата, който не беше читател, разбра:
той е живял на планета от няколко стаи,
пръст е размахвал на тъмната вечна гора -
тази гора, дето някой ден все ще узнаем.
Пускал е лодчици, пляскал е, вдигал е шум …
Свои пространства е населявал доволен,
без да почувства със своя неопитен ум:
чужди ръце заразяват народа му с болест.
Падна в душата на бедния Чукча слана,
в мрачни въпроси кръжи и кръвта му изстива.
Пешка печална в поредна световна война.
която така и не схваща защо я убиват…
***
Към Русия вдигнахме очи,
шепа българи недоубити.
Ала Свята Рус сега мълчи,
с кърлежи във тялото й впити.
Ех, дано като в предишни дни -
да помогне - мислехме - накрая…
Но през построените стени
гледката ни вцепени и смая:
Две до смърт измъчени страни
гробове безропотно копаят.
БЪЛГАРИЯ 21 ВЕК
Старица бедна тътри своя ден.
Хартии по стъклата.
Кал.
Забвение.
Наблизо цех. Отдавна разграден.
И надпис:
“Влизането забранено!”
ПОКАНА ЗА ДИАЛОГ
Пак убиха цигани човек.
Ежедневие.
А от екрана
някой ведър, кротък, лъскав, мек
ни говори пак
за възпитание.
Няма да изключа телевизора,
въпреки лъжите
главоломни.
Искам този бодър и зализан
плъх
добре
и точно да запомня.
Все ще дойде ден да поговорим
дружески,
възпитано,
човешки:
в нашата, най-новата, история
бяхме ли изтребвани до корен
или бе
обикновена
грешка?
***
Не ме учудва “Тайната вечеря”
и тайната на Шекспир, а това
робуване на вечната галера
в очакване на вечната трева.
Робуване, което рядко стига
до най-съдбовния въпрос за мъж:
защо се раждат роби под индиго,
а господарят е един и същ?
***
Учудено ти свиваш рамене.
Ти не разбираш моята поезия.
А изборът е прост:
на колене
да се живее
или със протези.
Какво е моят стих? Прощален вик.
Молитва. И подвижничество. Вопъл.
Последен опит със пробит език
да ти прошепна:
Близо е потопът,
след който няма да ни има тук,
и нищо наше няма да остане…
Ще изметат като изгнил боклук
останките
от българската
памет.
Но ти не виждаш, че кипи война.
Че няма бъдеще. И въздух няма.
Че ни убиват в пълна тишина
с една
синхронизирана
измама.
Не се събуди ти. Не пожела.
А после за въздишки ще е късно.
И ангелите ще сведат чела,
преди праха ни
над света
да пръснат.
***
Сюжетът е познат: тревясал двор
и кученце, което обикаля.
Улуците пробити. Гнил стобор.
И плочникът напукан и окалян.
Преди да висне тежък катинар
старицата зад мръсния прозорец
ще се обеси в стария хамбар,
а кучето ще вземат чужди хора.
И бавно ще обгърне пелена
блатясалата памет на градчето
за толкова ненужната жена,
необходима само на небето…
***
На Димитър Горсов
Глухо мълчание в „тази страна” ви обгражда,
тъжни предци, отпътували в другия свят…
Вашите плочи надгробни тревата обсажда,
тревата и късата памет за мъртвия брат…
Конете ви само все още препускат в небето.
Онези коне на прадревния български Бог.
Те цвилят напразно - зоват Хвърковатата чета.
И техният вик е прощален, печален, висок.
И ние след вас ще изчезнем полека в земята,
и нас ще покрие триметрова остра трева…
Най-много когато минава онази с косата
за миг да се спъне във някоя конска глава.
