Александър Молотков

превод: Стефка Тотева

Изострянето на православните дискусии за „отношението към съветското минало” през двадесетата година на „постсъветизма” само по себе си е учудващо и симптоматично. Изглежда е дошло време да се замислим за Съветската епоха по-принципно - не в духа на дисидентския популизъм на либералната революция, а от позицията на реалната отговорност пред националната история.

Така самата национална история все по-настойчиво изисква ясна представа за бъдещето, което, като мираж, постоянно се топи на хоризонта, въпреки  старателната имитация на властта на държавното възраждане и вдъхновените призиви „Напред!” Бъдещето, като потенциално жизнено пространство на руския народ и руската цивилизация, по най-неудържим начин намалява и с всяка измината година според отдалечаването от миналото на съветското величие, става все по-малко и малко. Дори и да изчисляваш това пространство в показателите на демографската катастрофа, даже чрез хектарите орна земя, обрасли с гори, дори в мащабите на изоставяния от китайците Сибир.

Това означава, че бъдеще в избраната посока просто няма! Разбирането на това обстоятелство все по често ни кара да обръщаме поглед към съветската епоха, за да възстановим изгубения смисъл на историята.Тоест въпросът за „съветизма” съвсем не се ограничава с духовната оценка на съветския строй или с проблема за позиционирането на националното съзнание по отношение на личността на Сталин и Власов, а носи във себе си нещо значително по-голямо. Зад това отношение е скрит проблемът за Бъдещето.

Осъзнаването на съветския опит е преди всичко цивилизационен въпрос, който националното съзнание и най-вече неговото православно ядро трябва да разреши на границата на днешния исторически избор. Този избор, въпреки видимата активнсот на кремълските реформатори все още не е направен. Осъществяваният от тях западно-либерален „избор на Русия” и по форма, и по същество е фиктивен, тъй като избягва общественото съзнание. Никакво мирогледно осмисляне и още повече някакъв стратегически  избор на либерално-пазарната парадигма на нивото на националното съзнание нямаше! Операцията е проведена под наркозата на средствата за масова информация /СМИ/ по метода на „шоковата терапия” и пациентът просто не е успя да разбере какво става. Затова новото обръщане към съветската епоха не е просто носталгия по миналото, а потребност от адекватно разбиране на настоящето. Защото главен проблем на нашето време, разбира се, не е Власов или Сталин а острата криза на национално-историческата идентичност като неспособност на обществото /в това число и на православното съобщество/ да гледа право в очите на бъдещето.

Ние принципно не можем да решим този проблем извън съветската епоха, извеждайки я в скоби извън руската история, като нещо досадно, лъжливо и безполезно. Отричайки се от нея като от най-близка опора на историята, ние се оказваме в това странно извънисторическо пространство на днешната „Единна Русия”, където настоящето секва катастрофално и бъдеще не съществува! Това е пространство на историческата пустош и безтегловност. Тук вече е неуместна закъснялата рефлексия на антикомунизма, а възниква задачата за практическото национално историческото оцеляване. На фона на разрушителната деградация на държавността, икономиката и обществото опитът на съветския строй се явява като най-близка в исторически, икономически и политически смисъл социално-мирогледна алтернатива на днешната ситуация. И този фактор става определящ днес.

Както и преди нищо по-позитивно не се появява - нито в теорията, нито в практиката. За двадесет години реформи същата тази „православна опозиция” не можа да предложи никакъв малко или много реален социално-държавен проект за изход от историческата криза. Всичко се ограничава в отвлечени мечти за „идеала на православната монархия”- неясно какъв образец, с безволевото признание на диктата на пазарно-капиталистическите отношения във всички сфери на обществото - като друг образец не се сочи. А самият въпрос за национално-държавното възраждане изчезва в мъглявата перспектива на „постепенното вцърквяване” на обществото, народа и властта. Крайно идеализирани очаквания.

Трябва накрая да признаем,че за предметния строеж на съвременната православна историософия не достига едно историческо звено и то е съветският социализъм! Едва тогава всичко ще дойде на мястото си и ще можем да помислим за реалната стратегия на възраждането. Именно праволинейният и повърхностен антисъветизъм, владеещ православното съзнание през всичките постперестроечни години ни прави исторически слепи. Не случайно антисъветизмът беше и си остава главният принцип на информационно-идеологическата политика на днешния режим. Нас явно ни държат на иглата  на антисъветизма,за да не можем никога да се приобщим към своята реална история!

Това,че разгърнатата дискусия отново разкри болезнени моменти от ХХ век, така че някои даже подозират изкуствен умисъл в разпалването на вътрешно националната вражда, не трябва да ни смущава. Това е естествено потвърждение на незавършеността и недоизказаността на руската история, ехо от гражданската война, което няма как да отмениш само с едно добро пожелание. Тя ще присъства в националното самосъзнание, докато не достигне до пълното изкупление на братоубийствената трагедия на нашата история при новото съединение на частите й - съветска и руска. С проста декларация за „народното единство” нищо няма да промениш. Именно тази задача си остава сега главна и ние до тогава ще заставаме „в упор”, докато не се случи новото съединение - мирогледно, историческо и политическо.

Можем да кажем,че този процес вече е започнал. Колкото и да е странно, неговото начало е горещата дискусия за генерал Власов, разтърсила не на шега църковното съобщество и която ни накара да се замислим до край за някои парадокси и противоречия на съвременния православен патриотизъм. Рафинираният „бял патриотизъм” достига тук до своя предел, до своята противоположност, до оправдаването на предателството. Феноменът Власов, така праволинейно и прямодушно провъзгласен от протоирей Георгий Митрофанов за герой на Русия стана  парещ катализатор на обществената дискусия, който до край разкри всички досега трупани „забранени теми” в дълбоката кутия на православно-патриотичното самосъзнание.

Симптоматично е, че църковното съобщество в голямото си мнозинство категорично се възпротиви на опита за реабилитация  на генерал Власов като „патриот” на Русия. Това е линията, зад която става невъзможно да отстъпваш под натиска на бесния либерален антисъветизъм. Самият инстинкт на националния дух, самата народна памет и правда, като гласовете на прадедите, се надигна срещу този въпиющ абсурд. Именно от тази точка започва обратното броене на времето - отстъплението на антисъветизма и възстановяването на единното отношение към съветския ХХ век.

Историята на ХХ век е единна история. Опитите да се разделя на руска и съветска са безсмислени и спекулативни. Напротив, колкото по-пълно и дълбоко осъзнаваме съветското като руско, толкова по-бързо ще застанем на пътя на националното възраждане. Това е въпрос за принципните координати на историята. Затова буксува националното самосъзнание, защото този въпрос изисква пълноценни, а не половинчати решения, съзнателен цивилизационен избор, а не лекомислено ровене  в мръсното бельо на историята.

Антисъветизмът тук се явява главна пречка. В неговата самоуверена природа изпъква „просташко”  самоотричане от Отечеството, неизбежно водещо до загуба правото на бъдеще. Зад фалша на антисъветските щампи се губи смисълът на историята. Грандиозното значение на епохата се смалява до прословутата „лопатка за боклук”, символ на съюза без никаква стойност. Подвигът на народа, с пот и кръв създал великата Съветска цивилизация се превръща в прах. Но именно това не е възможно. Подвигът на народа е вечен - това е самата същност на историята. Не случайно общественото съзнание е категорично против унижаването на символите на Великата победа - последният бастион на съветската епоха - и не позволява на всякакви „гробокопачи” да отричат святата правда на пролятата за Родината кръв. Това казва нашата съвест, не позволяваща окончателно да се отхвърли съветското време като абсурд. Този инстинкт за самосъхранение на народа отстоява единството на своята история.

Историята е винаги абсолютно права само за това, че е единствената история. Някакви „ако” тук са неуместни. За това ние можем само кардинално  да приемем или отхвърлим тази история - да останем в нея или да я излезем от нея. И по своему е прав прот. Г.Митрофанов, когато отъждествявайки себе си с „белия патриотизъм” на несъстоялата се Русия, издига Власов в ранг на неин патриот. И самият той се оказва патриот на тази „не бивша” Русия, както и многото други убедени привърженици на белия патриотизъм, на духа непонасящ „съюза”. Грешката е само в това, че фактическата Русия на ХХ век беше не „бяла”, а съветска. И именно спрямо нея се определя истинският патриотизъм, не илюзорен и рафиниран, а реален и автентичен. Мълчаливият труд на множеството от известни и неизвестни „привърженици на благочестието” по изграждането на могъществото на реалната Русия и нейния народ, се оказва несъизмеримо по-истинско от всякакви псевдопатриотични измишльотини.

Може би е оправдан антикомунизмът като несъгласие с марксистката идеология, но не може да бъде оправдан антисъветизмът, като непризнаване на общонародния съветски избор, станал ново историческо въплъщение на руската цивилизация, олицетворение на Родината и Отечеството. Тук всеки антисъветизъм се оказва предателство - политическо и  либерално, задгранично и национално. Като че ли се предава самата национална история, нейната Реалност, отрича се Божият промисъл, който я определя.

Либерално-православните вдъхновители на антисъветизма огледално повтарят грешката на болшевиките, опитващи се да разкъсат отношенията с националния /дореволюционен/ изминат път чрез изключително негативната му интерпретация. Но ако тогава зад този опит стоеше откровен волунтаризъм, то днешната либерална революция е надеждно прикрита с апелации към миналото. В този двусмислен либерално-национален тандем е скрита цялата днешна лъжа на епохата: чрез антисъветизма либералите прикриват извършената от тях разруха, а православните приемат това за „православно възраждане”, като придават на процеса видима легитимност. Именно инерцията на антисъветизма, зададена от либералите и активно поддържана от православното множество, вкарва руската история в безизходността на небитието, в тази координатна истема, откъдето излизане няма! Парадоксално: бившият изостанал Китай, мъдро съхранил „във времената на промените” своето „съветско” минало, уверено се развива като световен лидер, а до неотдавна могъщата Русия, която упорито се отрича от него, умира и се изражда. Какъв по-нагледен пример от този?!

Антисъветизмът беше актуален /и отчасти даже позитивен/ в контекста на критиката на съществуващия съветски строй, като необходимо вътрешно условие за неговото развитие. Но днес е пределно актуален друг контекст - изход от национално-историческата безизходица и преодоляване на либералната разруха. И в този контекст антисъветизмът става принципно деструктивен фактор. Като не носи вече никакъв позитивен смисъл относно  бъдещето, той изцяло е насочен към по-нататъшното унищожаване на миналото,безмислено разрушавайки всички мостове, свързващи обществото, историята и културата. През всички постперестроечни години именно антисъветизмът си остана главен ентропиен фактор, непрекъснато умножаващ хаоса на общественото съзнание, като не му позволява да възстанови стабилния вектор на национално-историческото развитие. Отказът от антисъветизма е първото принципно условие за възраждане!

“Завтра”, № 5 (846), 3.02. 2010 г.