Румяна Пенчева

Българската литературна история е посветила много страници за живота и делото на поети, белетристи, критици, на изследването на литературни явления и процеси, на междуособни отношения и мистификации. Не заемащи подобаващо място са тези, които дават път на книгите и чийто литературен вкус в известна степен е предопределящ за формирането на читателските предпочитания и търсения. А това е гилдията на книгоиздателите. Някак между другото, без специално внимание и зачитане на реалната им заслуга, се споменават имената на Христо Г. Данов. Тодор Чипев, Иван Игнатов, Христо Олчев, Христо Хаджиев, Александър Паскалев и още много други. Макар и да се правят спорадични опити за попълване на знанието за тях и, за да не чувстваме вина за забравата им, трябва да бъдат продължени опитите за написване и на тази страница от културната ни история. Защото издателите са пример за пиететно отношение към книгата, за просветителски принос и българолюбие.

И ако днес ние реконструираме някаква, макар и частична, представа за мащабите на тяхното дело. Полезно и интригуващо би било да надникнем в оценките на съвременниците им. Не бива да мислим, че те безкритично и без претенции са приемали издателските достижения - без съмнение собствениците на издателства са следвали своя политика на подбор на българските и преводните заглавия. Защото литературните анализатори са осъзнавали, че развитието на българската литература зависи твърде много от културата, вкуса и даже от материалните възможности на книгоиздателите. За вниманието на читателската публика в първото и второто десетилетие па XX век основно са претендирали пловдивчанката София Юрукова с нейната библиотека „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Стоян Атанасов - „Библиотека за самообразование”, Александър Паскалев с „Всемирна библиотека” и Георги Бакалов с „Нова библиотека”. Общо е желанието им да предлагат на публиката най-доброто от българската и световната литература, но твърде много са и разликите помежду им. Анализ на споменатите книжни поредици прави Христо Борина в два поредни броя (4 и 5) на сп. „Демократически преглед” през 1912 г. Няколко думи за автора. Борина е следвал славянска филология в Софийския университет, завършва френска литература и философия в Швейцария, пише поезия и дори през 1914 г. БАН награждава дебютната му стихосбирката „За родния край”. Би могло да обобщим, че той е един интелигентен и образован човек, който има поглед върху европейските практики по отношение на издателски поредици. Ценното в неговата статия „Две думи за преводните литературни библиотеки у нас” е, че Борина изтъква достойнствата и недостатъците на книгоиздателите, без да ги обезкуражава, защото добре разбира и подчертава, че Вазовата школа вече не е толкова авторитетна, естетико-литературната група около сп. „Мисъл” е отслабила влиянието си, а признати автори като Кирил Христов, Трифон Кунев, Ст. Михайловски са поели по самостоятелни пътища. Авторът съжалява, че тези литературни жалони вече не играят ролята, за която са били призвани, че литературата ни е в безпътица. И се опитва да предупреди и опази читателите от случайни влияния, от несигурни литературни вкусове. Особено силно е възмущението му от тези. които днес наричаме „графомани” и напълно справедливи са опасенията му, че те биха могли да влияят върху подрастващите читатели, дори върху начинаещите писатели. Примери за осъдително чуждо влияние Борина дава със списанията „Художник” и „Наш живот”. От наша гледна точка е доста странна тази позиция, понеже първото списание днес определяме като изключително естетско, популяризиращо високите образци на всички видове изкуства в световен мащаб, както и място за изява на талантливите ни пера - Сирак Скитник, Александър Балабанов, Йордан Йовков, Яворов и мн. др. А за второто ще споменем единствено, че негов редактор е безспорният днес Антон Страшимиров.

Но от позицията на Борина, отварянето към широкия свят е равно на отстъпление от родното, на измяна на националните идеали, на преклонение пред декадентски образци. Напълно разбираемо е, тъй като това е времето на изстрадана и извоювана национална независимост, на преданост към родолюбиви каузи, време, когато интелектуалният елит е търсел самостоятелност и идентитет. Като един вид противоотрова на тези „упадъчни” издания и влияния авторът посочва именно издателската политика на Александър Паскалев. Не може да се отрече, че той е преди всичко добър мениджър. Че всички елементи, които съпътстват създаването на една книга, са добре промислени и умело приложени. И действително във времето на оскъдица - икономическа, морална и интелектуална - той единствен се престрашава да издава, и то в твърде луксозни томове, произведенията на Христо Ботев, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Иван Вазов, Кирил Христов, П. К. Яворов. При това поредицата от български заглавия е онасловена „Изящна литература”. Така той засвидетелства уважението си към творците и най-важното - не взима страна в техните естетически противоборства, което пък дава възможност на читателите да добият впечатления от целия пъстър калейдоскоп на литературния живот у нас. Не бива да се пренебрегва заслугата му, че проявява пълна безпристрастност при подбора на автори и заглавия от родната литература.

Мениджърът Паскалев добре преценява, че поощряването на родна литература няма нищо общо с добрите финансови резултати - че по-скоро е жест на меценатство, а същинските печалби трябва да дойдат от друго място. Находчивият издател създава първото в страната ни командитно дружество за разпространение на печатни издания „Куриер” - също през 1908 г. Така Паскалев става единственият сред конкурентите си, чиито издания - книги и вестници - бързо и безпроблемно стигат до читателите и в най-отдалечените кътчета на страната. За жалост, излиза наредба, която повелява, че издателите и разпространителите трябва да разделят функциите си. Разбира се, дори в малките градчета вече добре познават евтините му, компактни (те са с размери 10/15 см) и стойностни издания и, въпреки че не контактуват пряко с книгоиздателя, те продължават да бъдат търсени, тъй като във всяка вестникарска будка вече са намерили място.

Паскалев привлича най-известните български поети и белетристи за преводачи, като им дава свободата те сами да подбират заглавията. Николай Лилиев, преводач и редактор в издателството, казва, че преводът е особен род художествена литература, на която трябва да посветиш живота си. Имената на Пенчо Славейков, Димитър Подвързачов. Рачо Стоянов, Димчо Дебелянов, Александър Балабанов и още много други сами по себе си говорят за отговорно отношение към преводаческия труд. Достатъчно е и да споменем усилията им за преводите на Оскар Уайлд (Яворов), Шекспир (Славейков и Яворов), Гогол (Подвързачов), Толстой, Хайне… Доверявайки се на вкуса им. Паскалев прави достояние на читателите най-високите образци от руската, европейската, американската и античната литература. Христо Борина отчита това като сериозно преимущество пред другите издателства.

Друга е издателската практика на София Юрукова - жена с висока култура и ерудиция, племенница на Константин Величков, живяла и учила в Париж и няколко години е превеждала за издателството на Стоян Атанасов. Споменавам тези факти от биографията ?, защото те говорят за опита, който е натрупала, за това, че начинанието й е напълно обмислено и че е разбрала къде могат да бъдат препъникамъните в това дело. Г-ца Юрукова подхожда концептуално към издателската дейност - главното й пристрастие и интерес е френската литература от последните две десетилетия на XIX в. и началото на XX -  тогавашната съвременна литература - Анатол Франс, Алфонс Доде, Пиер Лоти. Рене Базен, Марсел Прево. Самата тя отбелязва, че си поставя задачата да следи развитието на съвременната литература и да дава на страниците си най-добрите произведения на най-бележитите европейски и всесветски писатели. Може да служи на учащата младеж като помагало при изучаване на чуждите литератури. София Юрукова сама подбира и в повечето случаи самата тя превежда. Борина отбелязва, че тя притежава силна способност и умение да прониква в тайните на френския език и особена лекота да ги открива чрез премяната на българския. Борина отрежда първенството на дамата в преводите от френски език. От третата годишнина на библиотека „Мозайка” тя започва да издава и романи от немската и италианската литература. Тук очакванията на критика са да не се стигне до безсистемиа шарения, а със същото усърдие и прецизност да се подбират и превеждат творбите, Доказателство, че София Юрукова е притежавала нюх към доброто четиво и че преводът й е на добър български език, е фактът, че преди десетина години беше преиздаден романът на Анатол Франс „Престъплението на Силвестър Бонар” без всякаква редакторска намеса.

Според автора на цитираната статия поверяването на преводите на изявени творци възпитават усет и вкус към добрия език, особено във времето, когато 80% от литературата на книжния пазар е преводна, а оригиналната българска литература все още е твърде слаба. Освен това: …Ползата от тяхната работа (на писателите преводачи, б. а.) задружна работа в превода е дояка. От една страна - те, които най-добре познават и всекидневно творят родния ни език, ако продължават все така, ще обогатят съкровищницата на родната ни литература още с десетки и стотини, може би, добри и художествени преводи из чуждите литератури. От друга страна, вместо да се отдават на пресилено оригинално творчество, - което може само да бъде в тяхна вреда - дава им се възможност по-правилно да изразходват духовната си енергия, като в същото време дисциплинирам тази енергия.

Има и област, в която първенството на Паскалев е отречено - редакторската работа. Вероятно тази слабост идва от известно предоверяване от страна на Паскалев, че щом преводачът е утвърдено име и преводът е добър, то няма голяма необходимост от редакторска намеса. Пристрастията на Христо Борина са разбираеми, понеже самият той е преводач в поредицата „Мозайка”.

Борина е строго критичен към стопанина на „Библиотека за самообразование” Атанасов - ... много случаен, съвсем разхвърлян и зле превеждан матерял май не задоволяваше сериозните читатели, както и днес не ги задоволява и още Тази библиотека представлява странен конгломерат от брошури статии и съобщения из всички области на науките и изкуствата. Стоян Атанасов е обвинен и в излишно многообразие и недисциплинираност. Макар че самото наименование на библиотеката би трябвало да говори на съвременниците, че самообразованитето е във всички области на човешкото познание, критикът го укорява, че не са ясни целите на поредицата, не е точно определена читателската аудитория - редом с брошурите „Неизвестните чувства на животните”, „Ледовитият период иде” и „Апарат за измерване на умствените способности”, излизат и преводи на Тургенев, Русо, Флобер. Като цяло Борина внушава, че макар и след шестгодишното съществуване на предприятието му, изданията на Атанасов минават незабележимо за сериозните читатели. Не са му спестени и критики, че преводите са поверени на доморасли преводачи, обикновено скрити зад инициали. Вън от оценките на Борина ще споменем само, че Стоян Атанасов има запазено достойно място в книжовната ни история - той е издателят на „Българска енциклопедия” на братя Данчови и е първият издател на музикални творби.

За успеха на една книга се разчита и на рекламата. Паскалев е добър мениджър и знае, че след духоморния труд на преводачите, следва пътят на книгите към читателите да бъде максимално улеснен. Неговата реклама е умна, провокативна и премерена. И също е поверена на професионалисти - литературните критици. Става дума за кратък анализ на произведението, постиженията на автора до момента и за преразказ на произведението в няколко изречения - толкова, колкото да се породи интересът на публиката. За преводните произведения се обръща и специално внимание на труда на преводачите.

Читателският интерес се завоюва и задържа и по друг начин - София Юрукова прави подписки за 10-те книги, които предстои да излязат през календарната година, което говори за плановост и ритмичност на работатаи като премия изпраща на читателите си и още едно, 11-то заглавие. При Паскалев темповете на издаване са по - ускорени - месечно по две заглавия или 24 на година.

Последният етап, преди книгите да попаднат в ръцете на книголюбците, е най-тежък и като че ли не му се обръща достатъчно внимание, тъй като е много далеч от творческата част на начинанието - книготьрговията. „Всемирна библиотека” се характеризира с качества, каквито нито „Мозайка”, нито пък другите ни преводни библиотеки имат. Неоспорим е талантът на г-н Паскалев в книжната търговия. Той съумя да използва намерените преди него форма и цена на брошурите на една библиотека, които са по вкуса и а 1а portеe на нашия читаещ свят, който сега се формира. Това той стори като вложи съдържание зад външността, зад формата, която другите бяха доловили и реализирали преди него. Първо, той погледна на работата си чисто спекулативно: той си казва: и в България има читаеща публика, която може да плаща за книги, но тя е разсеяна и трябва да се дисциплинира; това последното ще стане, като се ангажира нейното внимание и, след туй, като се поддържа съсредоточено и като се задоволява това внимание… Без нужния капитал, без организирана продажба и без широка, но разумна реклама, в която най-добре се изразява енергията на един издател и вярата му в предприятието, - без всичко това, какво солидно издателство може да има? Христо Борина отделя специално внимание и на заплащането на авторския и преводаческия труд от издателството на Паскалев.

Интересна е позицията на Христо Борина за „Нова библиотека” на Георги Бакалов. Единствено тук той не прибягва до крайни и емоционални оценки, а е сдържан и се стреми към обективност. Признава, че преводачите на Бакаловото издателство са сред най-добрите - Димчо Дебелянов. Гео Милев, Страшимир Кринчев, Кирил Христов, самият Бакалов, но отбелязва, че те се пренасочват към Паскалевото издателство, като отдава това на по-добрите финансови условия при него. Същевременно показва своя респект от богатия репертоар на Бакалов, който включва Шекспир, Метерлинк, Херман Хесе. Молиер. Бомарше и др. и много книги на философска тематика, превеждани за първи път - Маркс. Енгелс, Плеханов, Иполит Тен.

За съжаление, в издателската практика от онова време не е имало изискване да се посочват художниците, които така изящно оформят изданията на Паскалев. Христо Борина съшо не отрежда място на техния труд. И въобще това, което днес наричаме издателско каре, не е съществувало, поне в първите години. Като че ли печатницата е била по-важното звено и винаги е била отбелязвана, а работата на художниците оформители е стояла незабелязана. Известно ни е, че художник на корицата на „Всемирна библиотека” е този, когото днес наричаме баща на българската карикатура - Александър Божинов. Другото име, прокраднало се на обложката на изящните томове с творби на Пенчо Славейков, е на Никола Петров. Вероятно тази тема би заинтригувала изкуствоведите.

Интересно е да се отбележи, че съвременните изследователи проф. Ани Гергова от СУ „Св. Климент Охридски” и доц. Стефан Коларов от Великотърновския университет стоят много близо или съвпадат в оценките си до Христо Борина. Разбира се, дистанцията на времето им дава предимството на цялостен поглед върху издателската дейност на визираните четири издателски библиотеки. Но принципно наблюденията на Христо Борина са съвсем верни и като че ли предвиждали бъдещото им развитие.

Вече споменахме, че един от начините за печелене на средства за книгоиздателската дейност на Александър Паскалев е неговото дружество „Куриер”. Не мисля, че ще се отклоня от темата, ако направя аналогия напр. с днешното издателство „Аргус”. Собственикът Емануел Икономов издава единствено български автори - фантасти, автори на криминални романи, а напоследък и документалистика в течение на 16 години. Обикновено авторите са млади, неутвърдени, без средства. Икономов финансира техните книги със средства от своето „Транспортно издателство” - специализирана периодика за автомобили и камиони. Предполагам, че този модел е бил открит още от Александър Паскалев. Но той издава учебници (един сигурен пазар), детските списания „Светулка”, „Картинна галерия” и др., библиотека „Балкански въпроси”, излизаща на пет езика. Именно тези издания със сигурен пласмент са помогнали на Паскалев да издава и първият в Европа литературен лист „Развигор”, в чиято редакционна колегия за известно време присъства и самият той. Към споменатите до тук имена и заглавия, обект на издателския интерес на Александър Паскалев, трябва да прибавим и издаденият през 1925 г. сборник „Пет години”.

Тук той отново остава верен на политиката на издателството - да предлага на читателите най-доброто от българската литература. Но този път от младото поколение на модернистите. Съставители са Владимир Полянов и Йордан Стубел, също начеващи и многообещаващи автори. Идеята им е да представят следвоенната литература (1919-1924). 13 автори, които днес наричаме класици, са намерили място с на й-характерното от своето творчество. Съставителите пишат: Даден ли е техният многолик образ (на изминалите пет години, б.а.) в творчеството на нашите най-млади поети и прозаици? Един образ, облъхнат от кротките вопли на Багряна, окървавен от юмрука на Фурнаджиевите песни, начупен през призмата на Чавдар Мутафов и обрадван от младостта на Ан. Каралийчев; странния калейдоскоп от светове и светлини на най-противоположни натури като Стратиев и Разцветников, Пантелеев и Смирненски, Светослав Минков и Панчо Михайлов, може ли да бъде образа на казаните години?… Мнозина ще го намерят. Други не. Върху новата пролет на родната литература остарели умове сипят хули: много луда била, не мислела за дом, нехаела грижи и това що е на земята. Хвърчала. Сънувала.

Днес, след почти 90 г. от появата на този литературен факт, убедено можем да твърдим, че и съставителите, и стопанинът на издателството са били добри пророци за бъдещето на младите творци. Автор на корицата и портретите или, както самият художник ги нарича, маските, е Дечко Узунов.

Ако трябва да обобщим приносите на Александър Паскалев за българското книгоиздаване, ще трябва да споменем многото първи неща, които той е сторил. Но най-важното е, че отваря нова страница в книгата на културната ни история, в която записва името си на скромен и работлив труженик редом с най-светлите имена в българския духовен живот.