ВТОРИЯТ МОСТ
Точно преди 40 години словаците, обичащи поезията, са получили един великолепен дар. Дар книга. Дар песен. Дар откровение.
Получили са го чрез своя любим поет Павол Хоров.Само че в случая той не им е поднесъл свои нови творби, а стихове на една може би непозната за мнозина поетеса от България, които той е превел Пресътворил - Елисавета Багряна.
При това в един впечатляващ брой - 64. Подборът е направен от 5 нейни стихосбирки: „Вечната и святата” - 9, „Звезда на моряка” - 21, „Сърце човешко” - 18, „Мост” - 8, „От бряг до бряг” - 8. Последното стихотворение от последната книга (което е и последно в нея) Хоров е избрал за заглавие на станалия вече техен общ труд - „Пламтящо дърво” - Horiaci strom.
Именно в послеслова към тази книга словашкият литературовед Йозеф Марушяк нарича Багряна „Поетесата на великия копнеж”. Но на мен ми се иска да повторя определението, което спонтанно дойде в ума ми - „откровение”. Защото в своите стихове поетесата е споделила много свои пориви, желания, изрекла е своите признания. Въвела ни е в много свои тежки часове, но без хленч и повик за съчувствие.
Не по-малко са редовете, в които тя ни е направила съпричастни и на искрящата си радост и властно и деликатно ни е накарала да погледнем света с нейния оптимизъм и борбеност. В стиховете на Багряна можем да намерим богатство от теми - философски размисли, гражданска позиция, възхита от природата, майчина обич, обич към родната земя, автобиографичност и любов. Много, много любов. Всякаква. Очаквана, предчувствана, намерена, изгубена. Намерената може да бъде трудна, забранена или спокойна и ликуваща. Изгубената - тя или си отива с любимия, когато „отделно от моето твоето време затече”, или когато „преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня”. Хоров е превел от всичко по малко. Всъщност, както видяхме, не съвсем по малко. Интересно е, че е спазил почти непроменен реда на стихотворенията в стихосбирките на поетесата. А първото, с което започва книгата с преводите, е „Амазонка” - едно от нейните автобиографични стихотворения. И, смея да кажа, едно от най-сполучливо преведените. Като текст. Като вид римуване. Като ритъм.
Ний ще стигнем Хеликон
в изгревния час.
Бързай, мой крилати кон,
Жребият е с нас.
Почти същото може да се каже и за „Потомка” -
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас по вятъра разлян.
Мисля си, че освен чрез поезията й като цяло Хоров е търсил точно такива елементи на автобиографичност. Не му е било трудно, той като те присъстват в много от написаните от нея редове: циклите „Реквием”, „Животът, който имах да бъда поема”, „Пенелопа на ХХ в.”, „Тежък час”. … Чудно ми , че не е превел „Стихии”.
Колко са тежките часове на Багряна? Може би е по-лесно да се отговори - колко са леките. Редове от „Тежък час”: самотникът е единственият буден всред заспалия град и в този час си припомня незавидния свой жребий. Всички вземат от неговото сърце любов, а той е
…смъртно жаден
за топлата лъча на две очи.
(„Животът, който исках да бъде поема”)
Всъщност този глагол в минало свършено време вече подготвя слушателя за някакво признание -
Сама бях, като вятъра в полето … живях като иманяр - издирвах неоткрити скъпоценности … смия се и плача, като помисля какво чаках и какво дочаках.
Като контратеза, като един по-ранен контрапункт идва:
И все пак животът е свиден и примамлив,
Дори тогаз,
Когато като твоя е безкрайно тъжен.
Спокойствието и любовта са се поселили в една „Къща в полето”. В нейния прозорец влиза неуловимият дъх „на ягоди, на мащерка и на сено”.
Душата познава всеки храст и цвят и онова „звено, обгърнало земята, мене, теб и Бога.” В такава къща „Денят е дълъг, тих, неичерпаем // като в гърдите ми към тебе обичта.”
Любовта тук е в пълен унисон със спокойния свят навън. Не е смутена от виновността в „Интериор”, където чувството между двамата просто се движи в две различни посоки.
Ти ме гледаш тъй влюбено, нежно…
но и аз като теб обичам
безнадеждно и смъртно увлечена.
Стъпките на единия предизвикват бягството в почуда на другия. После вече идва разкаянието. Това е единственото „виновно” стихотворение на Багряна от тези, в които е споделила своята любов.
Драмата в „Тихият глас” е друга:
Какво съм за тебе, какво е любов
и измама?
Попътният вятър отвя мисълта ти
за мене…
Не те обвинявам и нямам какво
да прощавам…
Честно и искрено звучат и признанието, и откровението. Мисля, че само веднъж тази безпределно откровена жена изрича една неистина.
Това не е опит за заблуда на другите, а за себеутеха, себезаблуда:
Аз стигнах до онзи велик океан
баснословен -
онуй равнодушие, дето се всичко удавя:
всяко вълнение, всяко страдание ново.
(„Тихият глас”)
Добре, че не е вярно. Че не се е оказало вярно. Защото идва бунтът. Ето я Пенелопа:
Не съм аз древноелинската Пенелопа
спокойно да тъка и разтъкавам
и чакам двадесет години Одисея…
Чудесни са природните картини в „На дача”, „Зовът на морето”, „Слънце над полето”, „Несебърски сън”.
И малкият, стар, полусрутен градец
оживява
във своето древно величие… Ето гемия
с болярска корона към тихия бряг
приближава.
В четирийсет църкви камбаните почват
да бият.
„Болярката-отшелница” е била заточена тук заради обич към мъж друговерец.
А може би всичко е сън и крилатата
Мелница
Крилата на твоите сънища днес
е разперила…
Идвал и е Хоров в България? Влизал ли е в стария Несебър? Или само това стихотворение му е разказало неговата атмосфера и неговата история, и то така, че да може сам да ги преразкаже?
Предполагаемата тук картина се родее с тази от „Потомка:
Може би прабаба тъмноока
в свилени шалвари и тюрбан
е излягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен светъл хан.
Мъдростта на Багряна Хоров е измерил в много, много нейни стихове - в „SOS”, в „Птицата с моторното сърце”, в „Сеизмограф на сърцето” (а вероятно и в много от непреведените). Не е могъл да отмине и „Колело”.
Да няма застой, че застоят е смърт,
а дълго ще бъдем ний мъртви.
Багряна може да бъде наречена и „Поетеса на невероятната (или неизчерпаемата или „незабвенна”)” любов .
Най-тежките, с най-много болка изпълнени стихове за любимия, когато той всъщност е вече само спомен, Хоров е отминал - цикъла „Реквием” роден от огромната болка след загубата. Спрял се е обаче на „Боянският цикъл”, написан повече от 20 години след първия, за другата голяма среща на поетесата, родила друга вълна от любов, но също така завършила с най-страшната раздяла.
Има някаква еднаквост между усещането в „На дача” и в моменти от „Боянският цикъл”. В първия цикъл - спокойната картина - „Пътека не води до новия подслон, звездите са едри, ливадата е окосена, минават косачи, появява прохлада…”, е съпътствана от една въздишка - „сега бих дишала със тебе // дъхът на прясното сено”.
Във втория - пак красива картина, есенна, каквато само природата може да създаде:
Витоша е до полите скрита
в непрозирен сиво-бял воал.
Не искри извитото Копито,
нито се белее Камен дял.
От комините „блика дим”, „Есента се разхожда в сълзи по пътеката”, „Прибързала слана поразява пламтящите гергини” и „сякаш угасва светлина”. А самотният човек слиза по пътеката, за да бъде по-близко до хората („Късна есен”). Мисълта е продължена във „Вечер” (от същия цикъл) - Вечерницата слиза над прага и сякаш всичко е вече сътворено, изживяно, изговорено, за да дойде отново мигът на болката, защото това е „домът, пред който твоите стъпки ме не чакат” и „откъснати от твоите все тегнат ръцете ми като кована мед” („Вечер”).
Мед - символ на сигурност, красота и домашен уют, но и на тежест, може би - измама за злато. Да продължим:
Не те измести никой в тази къща
и стола ти е празен в моя кът,
и в книгите ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.
Внимание заслужават всичките признания на Багряна за „разчупването на ключалките ръждясали” („Зов”), за готовността й да тръгне по „безбройните пътища” и да полети с лека ладия по вълните.
Покривът за летене, признаван толкова много пъти, наднича и от едно съвсем „планинско” стихотворение (пак от „Боянският цикъл”) - „Къща в Бояна”. Къщата е под планината, а „къща” би трябвало да означава уседналост, покой. Тук - не. Това е къща особена, издигната на „чукар”. Тя прилича, или поне така я вижда погледът на човека, жадуващ палети на птици с разтворени стрехи-криле (strechy-kridla) или на кораб с мачти - „островърхите ели”. А човекът там? Той не може да разбере дали тя е „пристан след изминатия в бури път”, или просто го очаква ново летене… Този образ ми напомня една вила в селцето Лимбах в Словакия, или може би в Каменар в България, близо до Поморие…
Внимание искат и стиховете, написани в народен стил и дух.
От тях в превод на П. Хоров имаме само „Пиринска песен”.
Чуйте ме, мери вековни,
чуйте ме бели камъни,
чуй ме ти, Пирин планино.
Нека накрая споменем и „Пламтящо дърво”.
Багряна е отново на път и лети „с четвърта скорост”. Това не й пречи да види едно пламтящо дърво. Или може би тя сама го е превърнала в приказка?
Дърво-сърце, поет на лесовете
да бъда като теб ме научи.
И след молбата - идва признанието:
А за да стигнем бягащото време,
с четвърта скорост нека полетим.
С каква ли скараст лети сега астероид № 4102 някъде между Марс и Юпитер? Нейният? На нейно има нареченият?
„Звезда на моряка” е нарекла Багряна една от своите книги.
„Звезда” я нарекох и аз преди време. Грешка. „Галактика” трябва да кажа. Топла, сияйна, вечна. Видяна и от моята Словакия благодарение на Павол Хоров.
Бел. - Съкратен вариант на изследването беше включен и в доклада на д-р Б. Кошовска, изнесен в рамките на Международна научна конференция на тема „Национални култури и европейска идентичност.” 8 май 2006 г., ЮЗ Университет „Неофит Рилски” - Благоевград.
ноември 2006
