КАТО ПЕЧАЛЕН ЗАЛЕЗ
превод: Дафинка Станева
КАТО ПЕЧАЛЕН ЗАЛЕЗ
Като печален залез
тъгата в мене пламва.
и свода тя облива -
алея мълчалива.
И с мирис ароматен
заплува над главата
с омайващи вълни
обидата - пелин.
Почукват пак печално
и бягат пак нахално
минути - цяло ято -
изтичащ пясък в лято.
Във лина на нощта
без сили се теша.
В мен нещичко се скъса,
а филмът се прекъсна.
Но лепне паяжина
в мен - минала картина:
на ъгъла, любими,
щастливи с теб вървим.
С ръце на рамената,
във любовта си свята.
Виж, пак се ражда ден!
Но теб те няма с мен…
ЗЕМЯТА С КЪДРАВИ ЛИСТА…
Земята с къдрави листа
безшумно есента покрива.
И скъпите за нас места
с червена шума ги обшива.
В простора жеравите пак
прощавайки се с нас, отлитат.
С криле чертаят сетен знак
и чезнат в пътя си изпитан.
И локви с огледален лик
пак отразяват тук небето.
Листа, опадали без вик,
сред облаците тихо светят.
Тъгата плува като дух.
А тишината е такава,
че твоето сърце аз чух,
към свода как се възвисява.
Отново шипки ще цъфтят,
През май се чудото повтаря.
В сълзи червени днес блестят
и в своята тъга изгарят.
ВЪЗДУХЪТ СРЕБЪРЕН СЪННО СТРУИ
Въздухът сребърен сънно струи,
бухал избуха и пак се смири.
Сънно в небето сияе луна,
падна звезда на росата в съня.
Езеро спи под смълчана липа.
На песекинята вятър запя:
„Станеш ли моя, навек съм готов
навсякъде да те пазя с любов.
Не ще могат птици при теб да летят,
сочните ти плодове да берат.”
Офиката смело разтвори обятия,
в лошото време тя сви си листата.
Събуди се слънцето, с лъч я докосна -
отминал бе вятърът - бърз вестоносец.
А в горите наблизо подвикват хъшлашки
гладните дроздове ергенаши.
Песекинята горда с клюмнали клони
дъжд съжали я, сълзици зарони…
СТУДЪТ ЕСЕНТА РАЗСЪБЛЕЧЕ
Студът есента разсъблече,
в студ зъзне и нощна мъгла.
Приготви си зимата вече
снежните одеала.
Тревите под тях ще задремят,
блажени до пролетта.
Ще мечтаят за лятното време,
в съня си ще виждат цветя.
Ще се хвалят отново тревите,
че са първи по красота.
Ще жужат неуморно пчелите
в пролетната пъстрота.
Скърби есента от обида.
Дочака и пролет. Дали?
Седмица плаче и вижда:
дъжд вместо сняг все вали.
Шумят ветрове-великани,
чумерят се небеса.
Жалко! Не е във властта ни
тъй да творим чудеса…
ЛУННАТА ПЪТЕКА
Лунната пътека в реката блести,
като флейта нежна въздухът трепти.
Плискат се вълните в пясъка сега,
пяната с езиче ближе пак брега.
Песента за тебе на нощта шепти.
Ала да запееш, все не можеш ти.
Моля аз рекичката:”Нотите сбери
и далеч любимия ти го намери!
В ранно утро стане ли, той при теб да спре,
песента за себе си с шепи да гребе.”
Ще звучи в ръцете му тъжен саксофон,
а дъгата в танц сама ще отрони стон.
Ще звучи в прибоя жив вечният рефрен.
И за миг ще бъдеш ти заедно със мен.
ШОСЕ КРИВОЛИ ПРЕЗ ПОЛЯТА
Шосе криволи през полята.
Ту право като стрелата
сред ливадите бързо се скрива,
ту се по змийски извива.
Встрани, в падината на хълма,
брези стоят си безмълвни.
А вятърът ги задиря,
в зелените къдри се свира.
При срещите си лирични
им шепнех:”Здравейте, брезички!”
За мен шумоляха със листи,
с поклон ме изпращаха нисък.
И сякаш ми бяха роднини,
за тях се тревожех с години.
Мечтаех си пак да ги милвам.
И устните хапех безсилна,
когато в калта под триона,
аз виждах как сълзи те ронят.
Те дълго ме чакаха вече,
по тях аз тъгувах далече.
И всичко разбрах, щом се върнах…
Брезите, умирайки скръбни,
пак искаха да ме достигнат,
Опитваха пак да се вдигнат.
И дълго усещах печална
кората им бяла и хладна…
ПАК ЧУВАМ: НЯКОЙ ДИША ВЪН
Пак чувам: някой диша вън,
а може би е само сън.
Не, аз на страницата бяла
писмо ти пиша закопняла.
Аз чувам твоето дихание
и моля:”Спри! Не заминавай!
Бъди за малко ти със мен
и сгрей ме с поглед вдъхновен.”
Прозорецът отварям днес,
не си бил тук отдавна.”Влез!”
Аз щорите отварям бързо,
усещам как в тъмата плъзва,
как твойта светлина ме грей.
И чувам твоя глас: ” Здравей!”
