Владимир Личутин

превод: Татяна Любенова

Анатолий Афанасиев на 70 години

Никога няма да забравя особеното, с гъсти бръчици от страстите, благородно лице на Афанасиев, удивително необичайно по своя рисунък, неговият състрадателен, приглушен глас с иронична интонация, ситния му дрезгав смях, навика му да изчезва внезапно, напускайки беседата или общата трапезна песен, като че ли обкръжаващите го хора му бяха в тежест; той постоянно тъгуваше за приятелите си, близки по дух, но и не можеше да остане дълго с тях, като че ли нещо му тежеше, измъчваше го, разкъсваше душата му. Афанасиев живееше през цялото време в състояние на “тръгване”, на “бягство”, и това чувство на постоянно очакване на бъдещето го гнетеше, сломяваше го, внасяше трагизъм в сигурния и общо взето подреден и щастливо сложил се живот; той беше домашар, градски човек, а го мамеха постоянно някакви въображаеми светове. Анатолий не беше ощетен от съдбата нито в житието си, нито в творчеството; успехът рано или късно го навестяваше. Когато той се оплакваше от болежки, го уверявах, че това е несериозно, че е само игра на тънкото художествено подсъзнание, повод за усъвършенстване; казвам му, всичко ще мине и ще се оттече, като гъша вода: само мъртвият нищо не го боли. Дали това беше повод да се отнесем с добра насмешка към неговите капризи? Разбира се, че беше… Баба му, която той обичаше, живяла малко под сто години, и аз кой знае защо бях напълно убеден, че на Афанасиев е писан дълъг живот, със всички радости и неминуеми скърби на старостта. Децата са пораснали, ето и внуците ще дойдат, и той ще се грижи сърдечно за тях, изграждайки свое поколение. И въобще съществува поверие, че човек, който вечно пъшка и охка като старо дърво - живее дълго. А Толя се разкъсваше в непокорното си противостояние, в някакви неистови трудности, сякаш предчувстваше своите предели; той, външно мек, почтителен, оказва се, като всеки горд човек, потаен по същество и самотен, не умееше да се превива и този вятър, който бушуваше над Русия вече десет години, пречупи и него. Той брулеше върховете и сломяваше хората с боледуващи души.
Като всеки съвестен човек Афанасиев бе угнетен от настъпващото “царство на лъжата”; той пристрастно се оглеждаше около себе си и, уви, не намираше нещо, за което да се хване. Подтискаше го, че хората са така отчаяно разединени, че даже писателското общество сякаш изключваше от себе си писателя с голямо дарование и ум, енергичния писател, с талант, близък до пророчеството. И това предизвикваше недоумение и скептицизъм. Не, той не се обиждаше на никой, не се оплакваше, но този недоумяващ въпрос “защо” сякаш висеше във въздуха. И колкото повече Афанасиев изпадаше от съобществото, незабелязан от никого, толкова повече потъваше в себе си, в своята самота и тя вече се превръщаше в предупреждение към всички: живейте, както искате, аз ви напускам завинаги и нито звук на молба няма да чуете от мен.
Има стара истина: не се приближавай твърде близо до властите - ще те възненавидят, но и не се отдалечавай твърде далече - ще те забравят. Гордият руски човек не познава златната среда: ако трябва да се къса, то веднага и с всички, защото самотата също таи в себе си лъжовна сладост.
Руският свят се разцепи на две части, и господата, похитили нашата воля, по господарски се настаниха край държавната трапеза, по свински метнаха върху нея своите копита. Афанасиев би могъл лесно да се впише в новата система - книгите му се разграбваха, но той остана от тази страна на непроходимия овраг сред масата на простичкия руски народ, неизменил му дори в мислите си нито за миг, и никакви кравайчета и кифлички не можеха да вкарат писателя в “царството на лъжата”.
Помня как някога Афанасиев пишеше меланхолични повести за любовта, в тях нямаше нито троха насмешка и блудство, и в тях, струва ми се, имаше нещо много лично, защото тънко заплиташе и разплиташе кадифената паяжина на човешките страсти; той по натура беше грижовен човек, независимо от ироничността, се покланяше на човешката доброта и съвестност, но ето че дивите времена го заставиха не само да промени стила си, но и съдраха от душата му съзерцателната печал, с която бяха създадени предишните му романи и разкази, и я прожулиха до кървяща рана. Той се боеше от сатаната, идването на когото предвиждаше; Афанасиев го виждаше в гъмжащите човешки маси и беше поразен от неговата мерзост. Но не отстъпи в страх, не отвърна поглед, а в подробности описваше портрета му, в цялата му многоликост, лукавите образи на неговите съратници и спътници, без да се бои, че сам ще се изцапа от “не нашите”; той сякаш подготвяше стратегията за бъдещи битки, поставяше руския народ в сякаш измислени, фантастични, гротескни обстоятелства. И изведнъж, четейки романите на Афанасиев, се улавяш в мисълта, че предсказанията му се сбъднаха пред очите ни; те, някога очертани в подсъзнанието ни, сега придобиха плът и вече живеят, като фантоми, властващи над нас, а ние, като покорни щрауси завираме главите си в пясъка, стараейки се да не забелязваме тези промени в Русия, които вече се случиха.
Афанасиев по природа беше надарен с неповторима мекота, ироничност на писането, понякога ужасяващ хумор, от който повърхностният човек се шокираше: така интелигентният човек се плаши от опаката страна на войната. Той владееше тези особености на художествения стил, които правят писателя неповторим. Измъкваше се от всички обръчи и понякога ни заливаше със студа на безчестната земна истина, която не всички искат да знаят.
Афанасиев беше тъжен писател. Писател песимист и трагик (на пръв поглед); но подтискайки унинието пред неизтребимостта на световното зло, той не позволяваше на безизходицата да го победи окончателно.
И затова във всичките му последни романи руският герой си остава победител във всички злощастия. Това е правдата на неговата душа, която не можеше да позволи “времето на лъжата” да обхване родината.
Афанасиев в Русия го четяха милиони, но либералната критика, забила нос в своето корито, се правеше, че няма такъв литератор; а руската критика, по котешки гнусливо отърсвайки лапички, уж да не се изцапа, нарочно зачеркваше това направление, в което има всичко на всичко трима-четирима прекрасни писатели, но затова пък всячески приветства и притиска в обятията си понякога дребни белетристчета, загърнали главите си “в сиви шлифери”.
Афанасиев създаде бунтарска литература, войнстваща, наситена с разкъсаните парчета на времето, предизвикващи в човешката душа чувство за приближаваща опасност, за която трябва стоически да се подготвим.

День литературы, 6 (188), 25.06.2012