ЕЗИЧНИКЪТ
превод: Красимир Георгиев
ЕЗИЧНИКЪТ
1.
На село кравите пасе.
Лекува с билки.
В кръвта покой ще донесе
с брътвежи мили.
Шепти, издига палец крив -
и здрав си после!
Народът му благодари:
добър магьосник.
Изви се буря. Падна град.
От страх присви се.
Удари мълния разряд
до него близо.
От тъмна сила ли бе знак,
от дух неясен?
Издигна го и смъкна пак
на ново място.
Той осъзна се: здрав и жив,
до него крави
пасат - седемдесет глави
с опашки здрави.
Наблизо неговият кон
треви подритва,
потръсква грива с конски стон,
пръхти сърдито.
И даже старият му пес
(порода жалка)
скимти и нюха с нос злочест,
уплашен малко.
Къде съдбата го отвя?
В край чужд го пъхна!
В гори безмълвни и в поля
с ливади глухи.
Огледа местност, отрази
простор с досада
и към далечен хълм с брези
насочи стадо.
И пак - към следващ хълм зелен
с надежда ясна…
Сгъсти се мракът в туй съвсем
незнайно място.
Покрай пореден храсталак
ги нощ докосна.
Той крави издои по мрак
в тревата росна.
Ръката му изтръпна, яд
сърцето брули,
а локвите с млеко димят -
бял млечен ужас…
Отново в път. Зора дойде…
И зад предела
достигнаха до село те,
но чуждо село.
От хорицата там открил
координати.
В далечна област всъщност бил
домът му бащин.
И побелял като платно,
узнал човекът,
че предна седмица било,
предишен петък.
„Добре, че пак си в този свят!” -
му рекли всички.
И кравите да издоят
били добрички.
„За седмица ще си у вас!
Върви на изток!”
Храна му дали в този час
и дрехи чисти.
Отново стадото поде
към цел блажена…
На село върнаха се те
след седем дена.
Покрай реката - къщи, брод,
цъфти морава!
Като сирена в параход
мучаха крави.
Край дворовете умилен
вървял и плакал.
Но с радост никой в този ден
не го очаквал.
„Къде, човече, бе, къде?” -
не чул да шушнат,
като че стадо е повел
през тази сутрин.
Погледна към небето с жал -
да го подсети.
Но Господ или си мълчал,
или зает бил.
От връх планински гледал той
житейска драма -
там авторът героя свой
да жали няма.
2.
Край дива езерна скала
високо горе
стърчи разцепена ела
с изсъхнал корен.
От мълния сразено там
дърво огромно -
от гръм и тишина облян
скърбящ отломък…
Прозря пастирът своя дял
пред черни скърби,
затуй издяла черно-бял
свой образ дървен.
С топор лицето очерта
и торса смъкнат.
В простора здрач се вля в нощта,
тревата млъкна.
Цветя неразцъфтяли в миг
очи откриха.
Езически огньове с вик
слова отпиха.
Въздъхна тъмната гора
тревожно тиха,
с очите на цветя съзря
злодея идол.
Пастирът мрачното лице
със злост оплита.
Намаза устните с млекце
и с кръв очите.
Повика звънко грак и мрак
от тъмна доба -
и припълзяха людски страх,
пороци, злоба.
Стълпи се мръсна гнусна сган
с муцуни хищни,
зъби и люспи святкат там
опашки змийски.
Вампири, таласъми с вой
и твари блатни,
фантоми, вещици безброй
и върколаци.
Разляха свойта гъста смрад
и гнусен облик
в поклон пред странния събрат
и идол двойник.
Помръдна поглед истукан
и черна лапа.
Мъгла се свлече млечна там
край езерата.
Пастирът крясна: „Накажи!”,
и истуканът
размята мълнии с очи,
размаха длани.
В едно се сляха гняв и страх
на гад жестока!
Листа се сипеха над тях,
води дойдоха.
И гръмна злото - в прах и дим!
Под звън железен
пред идола неукротим
откри се бездна.
И хвърли в нея канара -
затисна злото.
В гората славей долетя,
водата кротна.
Роса. Планинските цветя
очи присвиха.
Мъглата храстите заля
с поточе тихо.
Пастирът яхна своя кон,
в беди обръгнал,
прелистил приказен закон,
към хора тръгна…
3.
От лабиринт зелен пленен
в лъчи и клони,
възпява славей жарък ден
и чака повей.
Уханен ореол с тъга
див люляк сбира.
Към църквата върви сега
смирен пастирът.
Света разглежда, вдишва зной
той с чувства нови.
Зад него стеле се покой,
израства слово.
Над него пее и цъфти
високо пладне.
Героя авторът следи
съвсем отпаднал.
И слънце в този ясен ден
прегръща къщи!
Кротува облаче над мен
и семки лющи…
—————————–
ЯЗЫЧНИК
1.
Живёт в селе. Пасёт коров.
Травою лечит.
И заговаривает кровь
невнятной речью.
Пошепчет, пальцем проведёт -
уйдут болезни!
Благодарит его народ:
колдун полезный.
…Была гроза. Посыпал град.
Струхнул немного.
Ударил молнии разряд
пред ним в дорогу.
То ль происк неких тёмных сил,
то ль дух небесный? -
Вознёс и плавно опустил
на новом месте.
Пришёл в себя он: жив, здоров,
а за спиною -
всё стадо в семьдесят голов,
хвосты - трубою!
И рядом конь его - живой!
Нисколь не битый,
тряс беспокойно головой
и ржал сердито.
И даже верный старый пёс
(без родословной)
скулил и в травы прятал нос,
боялся словно.
Куда его забросил рок,
в края какие? -
Глухие дали и лесок,
луга глухие.
Обшарил взглядом окоём,
вздохнул с досадой.
На дальний холм с березняком
направил стадо.
Затем на следующий холм
брели с надеждой…
Сгустились сумерки в глухом
краю нездешнем.
Остановились у кустов
на ночевую.
Он молоко сдоил с коров
в траву сырую.
Устала сдаивать рука,
а в сердце стужа -
дымилась лужа молока,
как белый ужас…
И снова в путь, лишь рассвело…
И за горою
внезапно вышли на село,
село чужое.
Спросил у жителей села
координаты.
В соседней области была
родная хата.
И побледнел пастух, как снег,
узнав, что брошен
в далёкий край, назад в четверг
недели прошлой.
„Спасибо, что не в глубь веков” -
так отозвались.
И подоить его коров
не отказались.
„Ступай, - сказали, - на восток.
Дойдёшь в неделю”.
Еды насыпали в мешок
и дали денег.
И снова стадо мирно шло
к желанной цели…
Вернулись странники в село
спустя неделю.
Родные избы вдоль реки
и палисады!
Как паровозные гудки
взревело стадо!
Он шёл и плакал вдоль дворов
от умиленья.
Хозяйки встретили коров
без удивленья.
Никто - где был? - не вопросил.
Казалось, будто
своё он стадо проводил
сегодня утром!..
Он взор свой к небу обращал -
поведать знаний.
Но Тот, Кто ведал иль молчал,
иль делом занят.
Потом за Лысою горой
смотрел на поле,
где правит автором герой
помимо воли.
2.
На выпасах, у Диких скал,
в краю озёрном
обломок дерева торчал
сухой и чёрный.
Сражённый молнией шальной -
сосны огромной -
застыл обломок тишиной
судьбы и грома…
Стоял пастух и прозревал
пред чёрной скорбью.
Затем из древа вырубал
своё подобье.
Он топором лицо исторг
и торс корявый.
Упали сумерки в простор
и смолкли травы.
Нераспустившихся цветов
глаза открылись.
Костры языческих веков
словам приснились.
Вздохнул тревожно тёмный лес
и снова замер.
Взглянул на идола Велес
цветов глазами.
Потух лицом пастух. Потом
исчадью ночи
помазал губы молоком
и кровью - очи.
Окликнул зычно мрак земли
и гор отроги -
людские страхи приползли
и их пороки.
Столпилась нечисть темноты:
с клыками рожи,
лоснились шеи и хвосты
змеиной кожей.
Полудницы, нетопыри,
хмыри клоаки,
фантомы, ведьмы, упыри
и вурдалаки.
Со смрадным запахом густым,
с лицом поганым
склонилось навье перед ним
и истуканом.
Повёл очами истукан
и дланью чёрной.
Молочный плотный пал туман
на край озёрный.
„Карай!” - вскричал пастух. Приказ
исполнил идол.
Метнулись молнии из глаз,
как огнь Аида!
Слились в одно: и страх, и гнев,
и вой уродов!
Листва посыпалась с дерев
и встали воды.
Сгорело навье - прах и дым!..
Под лязг железный
пред истуканом грозовым
разверзлась бездна.
И камнем канул идол в ней!..
Земля сомкнулась.
В лесу заплакал соловей,
вода очнулась.
Роса упала. У цветов
закрылись очи.
Туман струился вдоль кустов
рекой молочной…
Взял под уздцы пастух коня,
траву колыша,
перелистнул страницу дня
и к людям вышел.
3.
…В переплетениях ветвей,
лучей и свиста
томился зноем соловей
в укромных листьях.
И аромата ореол
млел над сиренью.
В церквушку местную побрёл
пастух смиренный.
Смотрел на мир, вдыхая зной,
он с чувством новым.
Былое стлалось за спиной
Начальным словом.
Над головою пел и цвёл
высокий полдень.
И грешный автор следом брёл,
сомнений полный.
А миром правил ясный день,
смеялось солнце!
Плыла на облаке бабень,
луща подсолнух…