ЗАВРЪЩАНЕ
превод: Иван Есенски
ЗАВРЪЩАНЕ
Жълтее дюлята едва,
изстива август
и непокорните слова
се връщат с радост -
като дечица в мрака чист
насам подтичват,
та върху чакащия лист
да коленичат
и да разкажат в словоред,
не с хикс и игрек,
че смисълът е пита мед,
роса по изгрев,
ветрец, посипал твоя дом
със сухи листи -
и че не си самотен, щом
за тебе мислят
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА
Променя се всичко по цвят и по външност, дори
звездите по-ярки и чисти се спуснаха скришно,
Земята със знаци щастливи безчет се покри
и пак под мустак се засмя добродушно Всевишния.
Съзнали внезапно нелепата своя вражда,
вразите протегнаха честно ръце без принуда,
изби през скалите поток от кристална вода,
а децата сами си измислиха приказки чудни.
И с пълните с риба баркаси в прибоя голям
жените мъжете си чакаха - целите в бяло;
и Слово продума пред църквата просякът ням,
и просто светът в тоя миг се роди отначало.
МОЯТ ЛЪВ ПРЕЗ ЗИМАТА
Мой зимен лъв, мой крехък бог
и на мълчанието рицар,
приемам твоя нов урок:
ти нямаш меч, не съм царица
и - край с наивния обмен
на мисли, стихове, беседи.
Без драми! Светлината бледа
дими в театъра студен.
Пропадна - като две и две, -
но театрално, безопасно.
Сияят: „Всичко бе напразно!”
щастливите ти врагове.
Ти, мили мой, не издържа
да се преструваш без антракти.
Завършва с кръст, ала с лъжа
идилията едноактна.
Ти сам на себе си бе гост.
Предателите ти сълзливо,
на помена ще вдигнат тост,
ще писне женски глас: „Горчиво!” -
нали е глупостта на власт.
Аз няма да съм там, обаче
ще дойда тайно - да поплача,
да те сваля от кръста аз.
СЛУЧАЙНА СРЕЩА
Ще си говоря с теб в нощта
с гласа вечерен на прибоя -
как беше мой и аз бях твоя
преди да свърши любовта.
Как отлетяхме с лекота
от тия срещи и раздели,
от безнадеждните предели
и слънчевите ни места.
Как изгревът от студ звъни
зад беззащитната завеса,
как тоя дом не ни хареса
и затова ни вледени.
Ще ти говоря - даже в гръб,
щом пак съдбата ни докосва
и пак секундите прахосва,
и сменя близост срещу скръб.
ЖЕЛАНИЕ ЗА ДЪЖД
Дали е спрял мигът, или върви,
ни вестниците казват, ни писмата.
Изтича знойно по чужбински лято
в страната, без която в мен кърви,
де аз мълча: „Спаси и съхрани!”-
с отечеството в списъка начело,
а горе - натежали, нискочели,
застинали са прелетните дни -
знак, че и промененият адрес
е загуба на бъдеще и сили
щом тия, на които си простила,
пак са сковали кръста ти нощес
и ти ще си го носиш без вина,
дори да съжаляваш, че не виждаш
ни бели, нито алени платна,
защото и море не се предвижда…
Но гледам как в дъжда, непроменен
от пламенната есенна себичност,
като момченце времето подтичва
и тихо моли да го взема с мен.
