Румяна Пенчева

Алеко Константинов е един от малцината български писатели, които почитаме по повод рождението им, без да имат кръгла годишнина – тази година се навършват 146 години. Дали това се дължи на необикновената му личност, незабравимолегендарния му герой Бай Ганьо или пък защото аналогиите с прословутия Бай са толкова много в съвременния живот? Антагонистичният тандем Щастливеца – бай Ганьо е любим пример и обект за изследвания на литературни критици и историци, на народопсихолози, които винаги много емоционално и убедително развиват и отстояват тезите си за добро и зло, пошло и възвишено, вечно и мимолетно.
Но като че ли най-хладнокръвни и обективни в оценките и изводите си са музейните и архивните специалисти, които имат вълнуващата привилегия да се докоснат до ръкописите, вещите, книгите, рисунките и снимките, останали след нелепата и знакова за културната и политическа история кончина на Алеко. Не малко страници са изписани за архивното му наследство. С части от архива му могат да се похвалят музеят в Свищов, Научният архив на БАН, НБКМ, а последният по-голям масив от документи стана притежание на Националния литературен музей през 2002 г. Именно тази последна част от Алековия архив е коментирана твърде нашироко в периодичния печат в началото на 80-те години на миналия век. Малко предистория. След убийството на Алеко неговата леля Анастасия прибира книгите, архива и вещите му в дома си за съхранение. Синът й Роман, а по-късно и неговият син Величко Марков ревностно пазят реликвите. Семейната памет изисква дори да се събира всичко, което излиза в пресата в следващите деситилетия за бележития им сродник. Годините минават, къщата в кв. “Захарна фабрика” запада. Възрастият Величко Марков през годините е непреклонен в упорството си, че в тази къща трябва да се създаде софийския музей на Щастливеца. И тогава, през 80-те, водещи специалисти от институции, от които зависи съдбата на архива и дома, изказват мнение, че не съществуват достатъчно основания къщата (Алеко не е живял там!) да бъде превърната в мемориал. Но пък професионалното им мнение, че съхраняваните там 80 книги от Алековата библиотека, снимки и архив, трябва да бъдат опазени като се пренесат в подходящо архивохранилище. Величко Марков не се съгласява. Тук доста може да се разсъждава от днешна гледна точка за позициите на двете страни. Дали музей на Щастливеца нямаше да е една от забележителностите на София? Дали е правилна позицията на наследниците, архивът на писателя да бъде похабен, разграбен и унищожен, да бъде разделен на много части, но да не отстъпят от желанието си? Въпроси, които трябва да имат морално, материално, а и законодателно решение. И така, след смъртта на Величко Марков в полусъборената къща музейните специалисти откриват19 книги, няколко вестика и списания, двайсетина снимки, грамофон, но без фунията, фотографски триножник, една мастилница и пирографирана кутия за бръснене. Архивните материали са малко – 3 снимки правени от Алеко, разрешителното му за упражняване на адвокатска практика, три ръкописни тефтерчета с по няколко страници и няколко квитанции.
През 1997 година по повод 100 години от смъртта на Алеко е издаден каталожен албум с архивното му наследство. Главен инициатор и двигател на това дело е Величко Марков. От книгата с огорчение разбираме какво е окончателно загубено от дома на ул. “Станка Първанова” № 66 – документи, пътеводители и снимки от пътуванията му в чужбина, фотоалбум.
От книгите, постъпили в Литературния музей със сигурност може да се твърди, че притежание на Алеко са били съчинения на Плутарх (на фр. език), “Вилхелм Тел” от Шилер на фр. език, издание 1895 г., “От ума си тегли” от Грибоедов, 1893 г., правна литература – “Приказ №157 на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията” от 1897, “Непрактичността на социализма” от Едуард Станлей Робертсон, 1896 г. – присъствието на тази книга не е случайно – по това време Алеко, като софийски училищен настоятел, защитава от уволнение учителя Петър Джидров за сказката му “Какво нещо е социализмът?”. Още две книги можем да твърдим, че са от личната му библиотека – “Димитрий Иванович Писарев” от Скабичевский, 1895 и том ІІ от “Събрани съчинения” на Островски от 1874 г., но е и вероятно тя да е част от семейната библиотека на леля му Анастасия Иванова. Вестник “Прогресс” – бр. 26 от 1894 г., Пловдив, бр. 10 от1894 г., София и бр. 37, 46, 50, 60, 70, и 92 от 1895 г., един брой на в. “Свобода” от 25 юлий 1891 г. Сп. “Български преглед” – ІХ-Х, ХІ и част от ХІІ книжка. Сп. “Мисъл” на д-р Кръстев кн. ХІІ от 1892 г., кн. VІ от 1895 г., кн. VІ, VІІ, ІХ и Х от 1896 и кн. ІІ от 1897 г. също вече се съхраняват във Фонда на НЛМ. Като че ли не на място откриваме и сп. “Медицинска беседа” – кн. VІІ от 1895 г. и кн. І, ІІІ,, V, VІ, VІІ, ХІ и ХІІ от 1896 г., но имайки предвид, че Алеко се е готвил за академична кариера, като подготвя през 1896 г. хабилитационен труд на тема “Правото на помилване по повод на новия Наказателен закон” – това е лесно обяснимо. Голяма част от текстовете в специализираното издание са от областта на психологията и девиантните отклонения на личността. Останалите книги “наречени” на Алеко Константинов имат своята библиографска стойност – “Новые параллельные словари русскаго, французскаго, немецкаго и английскаго”, сост. Филипп Рейф, 1863 г., “Френско-немски речник”, Лайпциг, 1859 г., “Българо-френски речник” на Иван Богоров от 1871 г. Няколкото книги по математика “Аксиомите в геометрията”, 1894 г., “Стереометрия” на Шоурек и “Начална алгебра” на Давидов от 1872 г. са били притежание на съпруга на Анастасия Иванова професорът математик Емануил Иванов.
Малко, но много ценни снимки са останали – на трите Алекови сестри Елена, Люба и Веселина, на Елена Шишманова, баба на писателя. Особено значение имат фотографиите на Анастасия Иванова с внука си Величко Марков и Роман Марков – пазителите на наследството на Щастливеца. Находка с голяма стойност е портретът на княза на о. Самос – Стефан Богориди. Последните по хронология 6 снимки са от откриването на на бюста на Алеко в Чикагския университет от 1.ІХ.1997 г. Разбира се, всички тези материали са на разположение на желаещите да ги проучат или просто да ги видят.
За специалистите и познавачите на жизнения и творческия път на Алеко Констатинов няма изненади в новите за музея архивни материали. Сензация няма, но винаги има по нещичко, което се е изплъзвало по една или друга причина от тяхното внимание. В този случай това са един блок за рисуване № 3 с 13 детски рисунки на Щастливеца. Може би е бил 10-12 годишен, когато по детски наивно, но и със старателната ръка на прилежен ученик рисува своя малък свят. Едва ли от тези етюди можем да правим изводи, че Алеко е нереализиран художник, но са веществено доказателство за средата, която е възпитавала у Алеко любов към музиката, писаното слово и изобразителното изкуство. Дори само, за да умее да се наслаждава на прекрасните мигове на съпреживяване с високите образци на духовната култура.
И ето, 146 години от рождението на писателя-сатирик, остроумния памфлетист, изискан интелектуалец, покорителя на Черни връх, неподкупния юрист и неопетнилия се от политиката, член на всевъзможни културни и просветни организации Алеко ни поднася още един фрагмент от познанието за него.