Григоре Виеру

превод: Огнян Стамболиев

МАМА ВКЪЩИ

Сърдим й се,
че не вижда добре,
когато счупва
скъпата чаша.
Сърдим й се,
че не чува добре,
когато ни носи бял
вместо черен хляб.
Сърдим й се,
че стъпва бавно,
когато почиства стаята,
а гостите могат да дойдат
всеки миг.

Доволни сме,
че не вижда добре,
когато целуваме
младите си жени.
Доволни сме,
че не чува добре,
когато си шепнем
думи любовни.
Доволни сме,
че стъпва бавно по стълбите,
когато не искаме да прекъснем
най-сладките си прегръдки.

ТЪЖНА ПЕСЕН

                              “Велика е смъртта…”
                                                  Рилке

Велика си смърт,
но самотна.
Аз имам дом и любов –
ти нямаш, нямаш.

Нежна е сянката на чучулигата,
дето лети над полето.
Зелени са ябълките, по които
пълзят охлювите на звездите.

През мен минава една тъжна песен,
точно сега, в този миг.
Аз имам къде да умра –
ти нямаш, нямаш…

ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН

От времето и от труда
пръстите на мама

изтъняха
като свещи.
И когато миналата есен
в полето събираше картофи,
от пръстите й падна
пръстенът –
венчалният й пръстен.
Всеки ден
оттогава
тя се потапя в земята
/като в черна вода/
и търси пръстена.
Ах, ето тук,
точно тук, под краката ми
се надигат вълните на земята.
Скачам встрани,
встрани,
още встрани,
Да не й преча
с тежестта си.
Поне аз.

АХ, КОЙ ЛИ ЗНАЕ

Любима,
ето с какво
гранича аз!

Челото ми –
с честния меч на светлината.
Очите – със сълзите.
Устните – с неизречената дума.

Ах, кой ли знае
от коя страна
ще връхлети смъртта?!

ВЯТЪРА, С КОЙТО ЩЕ ЛИТНА

Вятъра, с който ще литна,
още го няма, още го няма.

Водата, в която сам ще се гмурна,
още я няма, още я няма.

Песента, с която ще остарея,
още я няма, още я няма.

Душата, която пак ще обикна,
още я няма, още я няма…

НА РАЗСЪМВАНЕ

Косите на майката
стават бели
като сняг –
и на майката на страхливия,
и на майката на смелия.
А може би
на майката на страхливия
да са по-бели
дори от белия
сняг.

АРФА

Помислих си,
че и змиите ще запеят.
Обтегнах върху арфата си
струните-змии.
Сред лозовите пръчки
и белите коси на мама
те затрептяха.
Застанах прав
под зреещите ябълки,
а струните запяха сладко.
Нощта
настъпи скоро
и в леса закрачих сам.
След миг усетих да пълзят,
да се увиват,
телата на влечугите студени,
по тялото ми и нозете.
Със съсък яростен
забиха зъби във лицето ми –
поискаха да ме затрият
от света.
Но аз докоснах мамините струни,
успях да викна своите другари.
Когато в мен
живота се завърна –
видях,
че арфата ми побеля.

ЗЛАТЕН ПЛУГ

Ето:
най-плодородната земя –
нощта!

В черната й целина
виждам златния плуг
на славея.

Когато оре,
очите му се притварят
като след сладка целувка.

Браздата
е права, широка.

На границата на нощта
някой
ми дава знак
с лъч светлина.

Мама
или любимата?

КОЛКО СИ МЛАДА!

Скоро
ще изгрее слънцето –
ще заприлича на тялото ти:
голо и нежно, покрито с роса.
Житни класове ще го целуват,
ще го милват клони на липи.

Скоро
ще залезе слънцето –
ще заприлича на лицето ми,
тъжното:
земята ще го покрие,
водите ще го изпият.