Васил Моруга

превод: Красимир Машев

Далнина есенна - тъга и болка.
И скатове обагрени в червено.
За колко още радости, за колко
изцяло се вселихте в мене?

И на ръцете и клоните с живия мах,
с който и сега ме мамят,
колко незиживяни години живях
омагьосан, но не и без памет?

Нима няма да грейне отново такъв
прекрасен и безоблачен ден,
в който да чуе зажаднялата кръв
думата „българин” близо край мен?

А в гората посърнала -
                              цвят и тъга.
Дано опозная тук всеки скат.
Но все едно,
                   не умирай сега,
красота, в този край непознат.

И нека в печал
                  или в слово
да намерим утехата смешна.
Но в себе си
                 след години отново
теб, красота,
                 пак ще срещна.