МОСТОВЕ – І
Първият
Когато някой реши да навлезе в поетичния космос на чужда страна, той неминуемо попада под красивото облъчване на безброй звезди. Някои отминават край него като бърза, мимолетна светлина, за да се превърнат в бегъл спомен, други той харесва, обиква ги и все по-често започва да ги търси сред това чуждо небе. Такова усещане изпитах и аз, когато за първи път отгърнах страниците на българската поетична антология. Защото там, а по-късно и в собствените книги на един от авторите разбрах, че ме е докоснала светлината на звезда от първа, от огромна величина. Знам - веднага мога да бъда упрекната: „Но ти не познаваш още добре българската поезия, за да правиш такива преценки, не че не е вярно това, което казваш. Пък явно приемаш нещата и като жена…” Бих добавила: „ И като словачка отгоре на всичко.” И какво от това? Каква е връзката между първите две констатации и третата? Такава, че начинът, по който тази звезда ме облъчи сега и тук е същият, по който преди години достигна до мен една друга звездна светлина. И изведнъж се оказа, че те някога са се срещнали и са доближили орбитите си -
Елисавета Багряна и Ян Смрек.
„Мост”, „От бряг до бряг”, „На брега на времето” е нарекла Багряна три от своите книги. Търсила е и е споделила своите преходи през граници, съдби и времена, през унисони и контрапункти (1), през светлосенките (2) и черно-белия календар (3) на своя собствен век. Искам да я съпроводя по един от тях - прехода, пътя на еднаквомисленето, еднаквочувстването. Да проследа ответното, огледалното явление в творчеството на Смрек.
В такива случаи един от първите въпроси, които изниква, е: „Как, кога е осъществена срещата между двамата творци? Къде най-напред е била осъществена - пряко, някъде по житейския път, или косвено, на страниците на сътвореното от тях.” На помощ ми идва критикът Любен Георгиев. В сборника спомени за Багряна „Нестинарска съдба” - 1965 г., той споделя (с. 89):
„Виждам на масата й преводи от Ян Смрек, питам я кой е той?
- Той е един от най-изтъкнатите словашки поети.
- За къде го превеждате?
- Вътьо и Пантелеев ми казали през лятото, че аз превеждам негови стихове за антологията. Така ме заангажираха предварително, а аз го познавам лично…
Прочитам ги.
- Правела съм ги най-близо до оригинала. В чешкия и словашкия няма ямбове, хореи, в нашия смисъл на понятията, има нещо приблизително. Така по подобие съм определяла стъпката. А за рими - той римува произволно: през два, през пет реда слага рими.
Този път почти нямам бележки. Подразни ме само стихът: „Аз имам двадесет и пет години”. Тя каза:
- Сложи българското „Аз съм на двадесет и пет години.”
А в стихотворението „Рожден ден” вместо първоначалния превод на първите два стиха: „Човек не ражда се напълно никога, напълно никога“, Елисавета Багряна написа с молива си:
Човек не може никога да се роди напълно.
Да се роди напълно.
- Вие имате преводи за един сборник, нали?
- Ами, да. Но на това не се гледа като на творчество, макар че да преведа едно стихотворение ми е по-трудно и ми отнема повече време, отколкото ако река да напиша едно стихотворение. Това обаче не се признава.”
Познавах стиховете на Смрек - и философските, и тези, в които рисува чудните си пейзажи, и разбира се, любовната му лирика. Кой словак и кой човек би останал равнодушен, ако прочете:
Тези, които са забравили,
че са били щастливи
и сърцата ги болят, трябва да знаят
как е хубаво да се живее.
(Песен за най-хубавата среща)
„Защо са нужни цветята, ако никой не ги откъсва?” (Игра без край); „Ако искам в тази нощ да се роди стих, / това зависи от освобождението на духа” (De profundis).
Нищо чудно, нали именно „Кройцеровата соната” буди у него тази мисъл?
Има разни народи по света.
А човек иска да живее навсякъде,
да бъде роса върху цветята
един само цвят от седемцветната дъга.
(Болеро)
И накрая - най-мъдрата мъдрост:
Много нощи трябва човек да отхвърли,
за да възпита сърцето си силно.
През много страдания трябва да премине,
за да бликне от окото му сълза, чиста като перла.
Знам какво значи небе и какво - ад,
и не искам да ги побеждавам.
И не искам детството и младостта.
Искам само да слушам музика.
И едно стихотворение,
в което да има чувство.
(Мъдрост)
Разбира се, аз не съм нито поет, нито преводач. Преразказвам тези мисли и чувства на Смрек със свои думи и в проза, но вярвам, че всеки може да го приеме със сърцето си.
Смрек има великолепен усет към красотата на природата. Често тя му помага да изкаже по-топло и убедително своята обич. В „Девойката в разцвет” съпоставя младото момиче със събуждащата се природа. На друго място: „Обичта е хубава и през зимата, / когато е студено и само очите горят, / и ръката държи ръка” (Стих за първия ден). На дланите на момичето цъфтят карамфили от целувките на любимия, пред любимата момъкът е „засмутнял”, „Колко е странно, че си до мен и сутрин, и вечер, и лете, и зиме.”
Не съм подозирала, че точно тази фраза ще избере слуд време поетът преводач Димитър Стефанов за заглавие на книгата преведени от него стихове на Смрек. И че това ще бъде третият поетичен мост, по който ще искам да премина между България и Словакия. По него Багряна ще ме съпровожда само като спомен, но по втория, този, който ме отведе до нейното „Пламтящо дърво”, чрез превода, значи съпреживяването на Павол Хоров, ще вървим пак заедно. Сега обаче сме още на първия - при нея и със Смрек. И неусетно навлизаме в света на интимната му лирика. „Жена и цвят, цвят и жена - / това е дума, която мъжът не може да раздели” („Цвят”).
„Когато те посрещам, / през целия път / в сърцето ми бушува „ти, ти, ти” („Песен за посрещането”), „Толкова си разделена - / наполовина си слънце, /наполовина - покорна” („Натрупване”), и накрая учудващото: „Никой не ми каза, какво е любовта” („Отговори”).
Той обаче го казва на нас. Като за първи път.
Какво е привлякло погледа и чувството на Багряна към неговите стихотворения? Знаенето, усещането, че той е голям поет. Или може би онзи порив: „Бих искал да дойда при тебе/ когато спиш, / когато при теб е приятна тишина, / и да усетя твоя дъх, / който лети над своя сън, / като разцъфнал кактус, като лек ветрец в градината…” („Спане”).
Дали не й е напомнил едни други думи отпреди десетилетия, написани в писмо от любимия и станали мото на един от най-страшните цикли в любовната поезия? - „Ще ти разкажа най-хубавите си сънища, за да те приспя. А когато заспиш, ще омагьосам душата ти, за да остане винаги при мен” (Из писмо на Б. Пенев до Багряна).
Едно от преведените от Багряна стихотворения на Смрек е „Рожден ден”. Привлича погледа четвърта строфа:
… на лодка платната да опъна
навън, далече в океана,
че окрилява той душата на моряка
и мисълта му храни.
Лесна е асоциацията с „Моята песен” - едно от емблематичните стихотворения на Багряна:
Вземи ме, лодкарю, във своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни!
По-бледа е на пръв поглед връзката между „Бабичка” на Смрек и „Сребърна сватба” на Багряна. Времето е довело снега или „сребристосивата гора” в косите на възрастните, но техните весели продължения - внучетата - са милият контраст в картината.
Ритъмът на „Песен” (Смрек) напомня „Песента на предачките”
С розов глас рони устата ми зов -
девойки, престилки разтворете… (Смрек)
Дълго през дългите нощи и ний предохме. (Багряна)
„Листа” (Смрек) съдържа някакъв унисон между есента и песента, която се е превърнала в мълчание. Багряна не допуска нейната песен да замлъкне дори когато е ясно, чехората не оценяват труда на поета.
Ти влагаш в нея всичко, що обичаш…
а хората само
… в полусън ще промълвят, въздишайки
Каква съдба, какъв завиден път.
И няма да знаят, че в нея, книгата, накрая ще заспи завинаги раздаденото поетово сърце.
А нейното признание продължава в „Поезията”:
Ако в сърцето ми не беше ти … отгде бих взела сила.
„Поход на безработните” е с различна тематика - предава яростта, „Ножа на погледите” и „Неоплодените сили” в ръцете им. Далечно напомняне се усеща за „Сеизмограф на сърцето” от Багряна:
Многохилядна тълпа
хилядоустен шум,
сирени, свирки, звън…
поток от коли,
реки от тела,
очи, зъби…
„Поход на безработните” е петото преведено от Багряна стихотворение на Смрек. Но нашият поход през тяхната поезия може да продължи и нататък. В търсенето например и на контрастите, контрапунктите в някои техни преживявания.
За Смрек любимата е до голяма степен идеализирана. Това е видно в много от творбите му - „Рицарска песен”, „Натрупване”, „Стих за първия ден” и много други. Мъжът е понякога дори плах.
Той не се осмелява да признае любовта си, пише под прозореца на обичаната жена, снегът се топи на устните й, очите й светят, той иска да я вдигне и да я носи на ръце, роклята й е като бяла паяжина… Докосването до нея е предимно платонично.
Мъжът в повечето случаи е съзерцател. Читателят понякога има усещането, че се води действителен диалог, а после става ясно, че той е въображаем. Без да престъпва нито за миг никакви етични норми, Багряна с горда обич пише:
Не съм аз древноелинската Пенелопа
… да чакам двадесет години…
не са ми доста всичките открития
… за да ми тракат лаконическите телеграми
на твоята разнесена любов.
Аз искам да я сещам тук, животрептяща.
Но въображаеми диалози има и в стиховете на Багряна: „Сега бих дишала със тебе/ духът на пресното сено”, „И все говоря с теб, чуй новината,/ луната виж от другата страна”.
И другият, страшният диалог „да беше ме даже разлюбил, забравил, оставил,/ но само да знаех, че нощем/ прозорецът свети и бдиш ти наведен над книгата.” Защото:
Ето, ти си отиде и аз ще си ида.
Още някоя пролет, и лято, и зима,
И на двата ни кръста далечни, невидими
Имената ни, може би, няма да има.
Много определения са направени за тези двама поети. За поезията им: за неговата - етична, витална, радостна; за нейната - нежна, бунтарска или както Йозеф Маушяк пише за нея самата - поетеса на големия копнеж.
Не исках да правя закъснял анализ на създаденото от Елисавета Багряна и Ян Смрек. Това отдавна е направено от други, по-можещи от мен. Знам това, а също и точно противоположната теза - че дори да са изписани стотици страници за творческото наследство на един автор, винаги може да се открие още някое недообгледано кътче, където някой някога би могъл да надникне за първи път. Или пък някоя нова позиция, нов „наблюдателен пункт”, от който да направим наблюденията си. Своите аз бих нарекла „лирико-документални”.
април 2007
Бележки:
1. „Котрапункти” - стихосбирка на Багряна.
2. „Светлосенки” - също.
3. По стих на Багряна
