Христина Христова

Всеки утвърден автор е успял да обедини в една книга или в една творба смисловите измерения на цялото си творчество.
Затова ще се опитам да потърся отражението на един творчески портрет и проекциите на едно пътуване в поезията, както и посоките на неговото продължение, в книгата – огледало на поета Христо Ганов, неговата поетична антология “Вървя към дъжда”. Тя обединява стихове от тринадесет стихосбирки, четири поеми, отделни цикли и три притчи. Всички тези творби са писани в продължение на половин столетие. Книгата – антология “Вървя към дъжда” е откровение за изстраданите истини и неразрешимите дилеми по пътя на самопознанието, което определя атмосферата на самия живот.
Поетична метафора на живота като познание и като непостижима загадка е стихотворението – лирична интродукция в книгата:

Под нозете ми тече река.
Пред очите ми –
планинска верига.
Край мен – дървета непознати.
И трябва всичко да пребродя…

Първите предизвикателства и прозрения в това вътрешно пътуване са посочени в книгата “Самооткритие” от периода 1958 – 1964 г. Самооткритието пресича пътищата, по които се срещат поколенията и се пази паметта за миналото. Пътищата, по които човекът изстрадва своите поражения, за да опознава света и самия себе си. Това са и онези невидими посоки, които бележат святата духовна връзка между майката и детето, между човека и родината. За лирическия герой на книгата “Самооткритие” светът започва и свършва тук, където се простират “кюстендилски градини” и “панагюрско злато”, където ехтят “македонска песен” и “старопланински звук”, “кавали дунавски” и “сборове песенни”.
Мотивът за святата връзка с родината и за откриването на собствения съкровен свят е обединяващата линия с творбите от стихосбирката “Същност” от периода 1964 – 1967 г. Движението към същността на битието и времето е белязано от изстраданата болка и прилива на неудържимата радост, от неповторимото усещане при срещите със смъртта и рождението, от изпитанието на страха за “крехката любов” и “крехките цветя по най-стръмния хребет”. Устремен по необратимия път на изпитанията, лирическият герой на Христо Ганов разбира, че “същността на нещата” е “съзвездие от семена в сърцето му”.
Образът на това съзвездие се очертава във всяка следваща книга на поета. В стихосбирката “Червени есени”, създадена в периода между 1967 – 1972 г., същността на времето е усетена в копнежа по далечните недостижими хоризонти и в търсенето на хармонията. Разковничето на живота – равновесието, поетът свързва с един от ключовите образи в лириката си – образа на дъжда – израз на вечния кръговрат, и с образите на влюбените делфини, тези “халееви комети на морето”, символи на любовната хармония.
Търсенето на хармонията е изразено в стихосбирката “Следобед” /1974 – 1982/ като бавно придвижване към предела. Мотивът за предела и за безпределното познание поетът разгръща чрез символиката на дъжда. В стихотворението “Вървя към дъжда” непреодолимата устременост към същността на нещата е постепенно приближаване до “стената на дъжда”. Това е “тънката межда” между “нощта и светлото начало”, между края и новото измерение на битието. “Стената на дъжда” е границата с вечността, но и метафора на обновлението, на вечния кръговрат на живота.
Жадуваното преображение, спасението от монотонния ритъм на делничното време поетът открива в магическия свят на любовта. В стихосбирките “Суеверие, наречено любов” и “Случайната сълза в окото”, обединили стихове, писани в продължение на 4 десетилетия, е откроен образът на жената – загадка. Тя придава атмосферата на любовта – космос. “Ангелски чиста” и “дяволски чувствена”, жената “изгрява в стотици красиви лица”, но си остава “неразгадана материя”. Неразгадаема и противоречива е самата любов. В лириката на Христо Ганов тя е непрестанна гравитация между полюсите на радостта и болката, на истината и на илюзията. Но в своята противоречивост любовта е “най-красивата загадка”. Отъждествена е с “четирилистна детелина в океана на живота”, която човекът се опитва да види в “синята вечер”, но “все му пречи случайната сълза в окото”.
Мотивите за непостижимите хоризонти на желанията и за изстраданите житейски прозрения са обединяващото начало във всички стихосбирки на поета. Връхлитан от “кафявите вълни на отчаянието”, лирическият герой на стихосбирките “Кафяви острови” и “Антизвезда” непрестанно преоткрива и отстоява себе си. Самият човек е антизвезда, разбрала превъзходството си над звездите – да ги осъзнава. В опита си да обясни живота с думи, той достига до прозрението, че трябва “да го изживее мълчаливо”.
Откроила образа на търсача на истини, който гадае и разкрива значения, поезията на Христо Ганов визира и друга проекция на човека. В поемите за националните герои Васил Левски, Христо Ботев, Александър Стамболийски това е личността – мисионер, призвана да разкрие за другите, за целия народ, значенията на времето. В стихосбирката “Цвят и дума” мисионерът е творецът, който въплъщава в образи, цветове и картини своите открития за битие и време. В трите притчи, обединени от заглавието “Тъмни искри”, човекът е огледало на изменчивата противоречивост на битието. Той е симбиоза от светлото и тъмното начало, от гибелната стихия на първичните инстинкти и градивната сила на разума и духа.
Преминал през жанровите измерения на притчата, поемата и на стихотворната творба с ясно обособена строфична структура, усетил предизвикателствата на белия стих, поетът отправя своите послания в лирични миниатюри в стихосбирката “Потъмнели отблясъци”, писана в периода 1993 – 1998 г. Отделните кратки стихотворения градят един мегатекст – размисъл за самотата на съвременника, за безкрайните кръгове на обичта и на омразата, на мъдростта и надеждата, в които преминава човешкият живот.
Книгата антология “Вървя към дъжда” представя на читателя една философия в стихове за времето като устременост към невидимата “стена на дъжда” и като среща на територии, посоки и полюси в света на човешкото съзнание.