Григор Ленков

Цял живот, буквално до последния си час, Тютчев гори в неутолимата „жажда на любовта”, както сам я нарича. Любовта за него е живот, насъщна потребност на духа и тялото, пагубна и съдбоносна страст. Цял живот той търси спасение в нея и никога не го намира. В такива мигове той неизменно е посягал към перото и листа с единствената цел: да се изповяда сам пред себе си. Затова неговите любовни песни преливат от живот и са органически чужди на литературната поза и фалша. Този - според Достоевски - пръв „поет-философ” в руската поезия, у когото чувството за природа е могъщо като у никой друг преди и след него, остава верен на своя натюрел и в любовната си лирика.
Пластичното начало преобладава в ранните му любовни стихове: тук природният ландшафт е все още фон, който с цяла мрежа от тънко намерени детайли деликатно подчертава и „осмисля” богатата гама на любовното преживяване. Философският смисъл на стихотворението е приглушен, разтворен сякаш в пейзажния рисунък. / „Аз помня оня край вълшебен”/. В други стихотворения от това време Тютчев търси у природата и човека „паралелни” състояния. / „Буря ще се разиграе”/. В началото се рисува природната картина с всичките „психофизиологически” симптоми на нейното „състояние”: лятната буря със засиленото ухание на розите и цвъртене на щурчето, с първите далечни гръмотевици и мълнии…Бурята в природата подготвя бурята у човека. Тази „буря” също има своите „външни” проявления и една неизбежна градация, достигаща своята кулминация в последния куплет, където двете „бурни” състояния - намират своето логическо отъждествяване. Като правило това паралелно възпроизвеждане на сродни природни и човешки явления винаги следва едно симетрично развитие. Тютчев довежда този похват до виртуозност.
В късната си любовна лирика, особено в така нареченият „денисовски” цикъл, когато 47-годишният Тютчев се влюбва в 24-годишната Елена Денисова, „сляпото буйство на страстта” не търпи вече никакви иносказания и паралели. Вихърът от чувства тук до такава степен владее душата на поета, че неравният нервен ритъм на тези стихотворения наподобява кардиограма на сърцето му. Това дава основание на някои критици да виждат в тези стихотворения на Тютчев своего рода психологически роман. По-важно е обаче нещо друго: сетивата на поета тук са оголени до краен предел, в сетиво се превръща и самото му съзнание и това, което усеща той, е само болка. Изпепеляваща, с нищо несравнима „болка на душата”, от която няма спасение. Може би това е съвестта. Или любовта-съвест. Оттук до Достоевски наистина е само една крачка.