Александър Орлов

превод: Дафинка Станева

Трагедията на Рей Бредбъри: класикът на фантастиката доживя до предсказаното от него организирано унищожение на книгите  и на носителите на интелекта. Преживял връстниците-творци на индустриалната епоха и на космическата ера, Бредбъри доживя до предсказаната от него критична точка - 451 градуса по Фаренхайт.

                                                                                  
                                                                                     Блажен, кто посетил сей мир
                                                                                     В его минуты роковые:
                                                                                     Его позвали всеблагие
                                                                                     Как собеседника на пир.
                                                                                                Ф.И.Тютчев “Цицерон”

Успял да отбележи своята 90-годишнина и да види през живота си  изпълнението на своите далече не оптимистични пророчества, премина  в Историята  и Рей Бредбъри.
Прекрасен повод да си спомним какво именно предсказа този човек преди повече от половин век. Днес, след повече от шейсет години, когато отминаха всички срокове, набелязани в най-знаменитите романи на писателя (действието на „Марсиански хроники” се развива в началото на второто хилядолетие), ние тъжно отбелязваме, че “451 градуса по Фаренхайт” (1953) се оказа съвсем не социална гротеска, а буквално предсказание на бъдещето.
Собствено Рей Бредбъри не пророчествуваше, а честно екстраполираше в недалечното бъдеще, родено в неговата епоха на просвещението с нейния култ към разума, знанията и науката  - и гибелта на цивилизацията и доведената от нея изкуствена среда. Не материална, а информационна среда,  оказала се далече не ноосферен рай.
С най-добри намерения  хората замениха с машини отначало мускулната сила, после - ръцете на работника, а после - и самият разум  в неудобната  бързоразваляща се  човешка  черупка. Лудитите бяха прави: в края на краищата машините действително изядоха хората. Но пролетариите на 19 век бяха само закуска преди истинския пир, за който е сложена масата в глобален мащаб.
Собствено, Бредбъри беше не толкова фантаст, колкото социолог: той просто моделира сценария за развитие на заобикалящото го общество на масовото потребление, за членовете на което „излишните” знания са противопоказни на деградиращия елит, стремящ се да съхрани монопола на висшето знание.
Елитът има два пътя за съхранение на своя монопол: или расти сам, или потопявай света в тъмнина, отнемайки от низините достъпа до знанията, които още вчера са се оказали елементарни. Изборът е очевиден -  и вече напълно осезаем. Елитът реши да разслаби мозъка и да стовари работата на спичрайтерите и другите „специално обучени хора” - но за това се наложи да се отпусне по-ниско плинта на останалото човечество.
И ако тази ужасна за либералите официална цензура се отнасяше само до политиците, то днес под цензурата попадна  всяко фундаментално знание, което „не е нужно” за изпълнение функциите на наемния работник и „квалифицирания” потребител. Не напразно висшето образование се ориентира към „потребностите на работодателите” - и не само в Русия.
По-нататък  работата е на техниката: или „пожарната” с керосин, или телевизията във всичките й форми, или Фурсенко* с реформата.
Нищо лично: взривното развитие отначало на електронната, а после - на цифровата информационна среда постепенно направи и книгите, и живите носители на знания социално ненужни и търговски нерентабилни. Мъртвият умствен труд, преведен в цифрова форма, направи ненужен живия интелект.
И всичко това го предсказа, а след това го и наблюдава Рей Бредбъри - израснал в дотелевизионната и патриархална епоха, когато между човека и книгите още не стоеше индустрията на развлеченията и нейните “звезди”.
Боговете наказват с изпълнение на желанията. Преживял творците на индустриалната епоха и романтиците на космическата ера (неотдавна умря авторът на лунния проект Роберт Макнамара), Бредбъри  доживя до предсказаната от него  критична точка 451 градуса по Фаренхайт.
И този момент настана  -  по време на последните зимни студове в Европа се изясни, че „най-евтиното топливо за камината са книгите”, вече ненужни на съвременните европейци.: чете се все по-малко, а ако много ти се прииска, всеки текст, усвояем от потребителската  маса, може  по-просто да се намери в цифра. Но да чете много дълги текстове не иска почти никой.  Да не говорим за това, че основната маса сериозна научна и техническа литература в мрежата е фактически недостъпна. Но масата „квалифицирани потребители” на текстове просто не знае за съществуването на книгите зад пределите на стандартните цифрови библиотеки, вървящи в комплект с електронните книги.
„Пожарната“ с огнепръскачките се оказа ненужна: хората сами, напълно доброволно  изгарят източниците на знания, греейки на този пожар ръцете си.
Без всякакво насилие се реши и проблемата с цензурата: достатъчно е да почистиш “излишните” понятия  от търсачките - и те напълно ще изчезнат от паметта на щастливото човечество. Световната криза нелошо изигра ролята на „пожарна”. От началото на новия век (и естествено в Русия) започна масов банкрут на издателства и закриването още вчера на рентабилни книжни издания. Особено - на интелектуални. Заради недостиг на платежоспособно търсене.
Тече масово закриване на библиотеки - просто заради физическо отсъствие на посетители. В останалите върви масово отписване  и унищожаване на старите ненужни  библиотечни фондове, след което  се отписват и самите библиотеки.
Книгите, самите тези книги, заради които преди 20 години милиони хора бяха готови да отидат накрай света, отиват на сметището. И никой не ги подбира - даже е безплатно. Умират хората от доцифровата епоха - и наследниците с ръцете на нечетящите гастарбайтери  изхвърлят техните библиотеки в коша. Фактически изчезнаха и букинистите. В този свят остана твърде малко жизнено пространство, за да го заемат пакетите с оцветена хартия, изгубили за новото поколение всякаква ценност, освен енергийната.
Има наистина малко ентусиасти (Бредбъри предсказа и това), спасяващи библиотеките и криещи ги във вилните тавани и в бараките. Но ще намерят ли те читатели или това е отсрочка на утилизацията?
Що се отнася до училището, то днес книгите и досиетата на старите списания се унищожават не само поради „безполезност”, но и „ заради здравето”, доколкото „книжният прах е опасен за детския организъм”. А защо е решено, че в учебните заведения не трябва да има книги, издадени преди повече от десет години. Никакви книги, по-стари от 10-те следелцински години, даже учебници - ето 100-процентовата напълно непробиваема цензура, която не пропуска даже намек за размирица.. Десет години са равни на книжен век. И за санитарната хигиена на училищните класове строго следят чиновниците на Министерството на образованието.
Уви, даже самата идея за физическата вреда на старите книги, внушавана на средностатистическия  човек от продавачите на прахосмукачки, монитори и електронни книги, унищожава книгите много по-бързо, отколкото  огнепръскачите.
Собствено, Бредбъри пръв предсказа не само епохата на тоталното книгоизгаряне, но и епохата на тоталното електронно възпитание, което не изисква участие на родителите, още повече - напълно отстраняващо родителите.
Но ако „електорнната баба” на хуманиста Бредбъри носеше в себе си най-добрите човешки знания и качества (и не искаше лицензи като Бил Гейтс), то изцяло комерческата цифрова  среда стана „електронна мащеха”, принудително осиновяваща  всички деца на новия век без изключение. Векът на постпросвещението, постобразованието и посткултурата.
Живите носители на традициите, на социалния опит и научните знания засега не се преследват от закона: те просто измират от нерентабилност и непрестижност: на какво полезно може да те научи професорът, заработващ по-малко от  портиер? На какво може да те научи бабата, щом тя е така бедна?
Не работи и социалната наследственост: мнозинството от биологичните родители не издържат сравнението с телевизора и с игровата приставка, които, за разлика от несъстоялата се механична баба на Бредбъри, учат съвсем не на „разумното, доброто, вечното”, а на това, което събужда животинските рефлекси на най-тъпия, но и на най-масовия потребител.
И така, Бредбъри живя толкова дълго, че преживя родилата го епоха на просвещението и прогреса, която завърши с масовото изгаряне на книги и отиването в катакомбите на последните носители на знанията. Какво по-нататък?
Изглежда, по-нататък ще последва дълга и мъчителна агония на човечеството, облечена в одеждите на глобалната и като че ли “напълно не изкуствена” световна криза.
Криза истинска, от която не можеш да отлетиш „на семейна ракета” на пустинния Марс, за да започнеш Историята от нула. Е, може би е по-добре от ядрената катастрофа, запланувана от писателя за 2025 година?
Като пророк Бредбъри е бил по-щастлив от Касандра и Лаокоон: в неговите пророчества никой не е вярвал - но с тях са се съобразявали. И ето, разменяйки своя десети десятък, той видя, как наяве се сбъдват най-мрачните му фантазии.
Прощавай, Учителю! Обречените да живеят в 21 век ти отдават последни почести!

—————————–

*Фурсенко, Андрей Александрович - настоящ министър на Министерството на образованието в Русия

Сайт на вестник “Российский писатель”, 9. 06. 2012 г.