РАЗХОДКА
превод: Петър Анастасов
РАЗХОДКА
Захвърлям суетата
и грижите сърдити.
Излизам в тъмнината
и тръгвам под звездите.
Със мене във безкрая
е Чудик - моят рицар
със страховито лаене
и с ангелска душица.
Той няма да ми пречи,
за себе си не мисли.
Изцяло е обречен
на гордата си мисия.
Не търси любовта ми,
а сам в любов гори,
простил неверността ми,
обидите дори.
Край мене като сянка
подскача от душа.
И го смразява сякаш
командата „А-а!”
Но свършва в кът потаен
разходката - той знае.
Поглежда ме, обръща
и тръгваме към къщи.
* * *
Ругаеха се злобно зад стената хора.
За глупости… Безсмислено и злобно.
Отидох на морето… Невидимият хор
на милиони птици цвърчеше безподобно.
Не може птиче ято да ми смути покоя.
Поетът сам е птица. Понякога е ням.
За птиче ято всъщност аз не съм достоен.
Високомерно пея. И пея сам.
21.04.1983
* * *
Защо таиш в душата си печал
и мнителност в сърцето ти тупти?
По-дълго ще живееш, ако ти
се радваш на живота - карнавал.
Печал… и откъде те сполетя?
Гони я от душата си, те моля!
Погубила е много хора тя,
направо си е смъртоносна болест.
Гняв, ревност… дните съкращават.
Зли мисли… те при старост за опасни.
Говоря чужди думи аз, признавам.
Май в книга съм ги чел, но съм съгласен.
1978
ЛИСТОПАД
Кръжи край мене листопада рехав.
Разнежва ме валежът му златист.
Гората сваля пищната си дреха,
невъзмутимо, лист по лист.
Безшумен хоровод на старостта.
Присъда на природата - на длан.
Жълтеещо лице на есента
с луничките на мъртвия си свян.
Душа в душа с брезата бе живял
в единство листа пожълтял.
Но вятърът - какво безчинство -
разкъса мълчаливото единство.
И ето - остаряла е брезата.
Замряла е в уродлива гримаса.
От корените - траурно - в земята
душите на листата се пренасят.
С какво душа в душа живееш ти?
Чий огън в твоето сърце пламти?
Кажи - не ти е нужно красноречие
Ти на кое единство си обречен?
