Вадим Кожинов

превод от руски: Георги Ангелов

Нобеловата награда и Русия. Както вече се каза, шведската академия от самото начало на дейността си по откриването на най-достойните лауреати не не е била доброжелателна по отношение на руската литература – тя отхвърлила Толстой и не забелязала Чехов. Чак след 1/3 от века руски писател станал лауреат, но веднага се забелязва специфичен подход: Иван Бунин, както и по-късните нобелови лауреати Борис Пастернак, Александър Солженицин, Йосиф Бродски, били в състояние на очевиден остър конфликт с властта в страната си (още един лауреат, Шолохов, не бил по време на награждаването му през 1965 с премията – в такъв конфликт, но за “шолоховския въпрос” ще стане реч по-долу).

Драматичните или даже трагедийните конфликти между литературата (и в по-широк смисъл – културата) и властта е явление неизбежно и вечно, добре известно още от античните времена. И не подлежи на съмнение правотата на едни или други културни дейци в такива конфликти.

Но в същото време едва ли е толкова правилно да се смята, че значителността на писателя се определя от остротата на неговия конфликт с властта. Така, в зрелите си години Достоевски не е бил, за разлика от късния Толстой, “дисидент” (ако се възползваме от днешния термин), но това в никаква степен не намалява достойнствата на гениалния писател.

Но Шведската академия е предпочитала в Русия само напълно очевидни “дисиденти” и е минавала покрай несъмнено по-авторитетни (всяко по-своему) имена, нямащи такава репутация: Михаил Пришвин, Максим Горки, Владимир Маяковски, Алексей Толстой, Леонид Леонов, Александър Твардовски (изключително високо оценен от лауреата Иван Бунин още през 1940-те години) и др.

Уместно е да се разкаже във връзка с това за един епизод от историята на дейността на шведската академия, за който узнах от непосредствения участник в тази дейност – известния норвежки филолог Хейр Хьетсо, играл немалка роля в обсъждането на кандидатурите за Нобеловата премия. Хейр Хьетсо не веднъж ме навестява по време на своите идвания в Москва и – това беше в края на 1970-те години – ми разказа, че най- вероятен пореден нобелов лауреат ще бъде Андрей Вознесенски. Но, както ми съобщи той при следващата си визита, от тази кандидатура се отказали, защото Вознесенски получил Държавната премия на СССР…

Съвсем не считам съчиненията на Вознесенски за значимо явление (за което още през 1960-те години се изказах с цялата си категоричност в печата) и в същото време смятам, че този автор не е “по-лош” от удостоения по-късно с Нобелова премия Йосиф Бродски. Но сега иде реч за друго: присъждането на висока съветска награда всъщност напълно лишила Вознесенски от дисидентския му ореол, който в една или друга степен имал, и той вече не представлявал интерес за Шведската академия…

А сега за “шолоховския въпрос”. Присъждайки наградата на твореца на “Тихият Дон”, представляващ, вън от всяко съмнение, едно от най-великите произведения на световната литература, Шведската академия за един-единствен път се отказала от своя “принцип” – да цени в Русия само “дисидентите”. За вземането на това решение на експертите са били необходими единадесет години – кандидатурата на Шолохов най-напред е била разглеждана от тях (и отхвърлена) още през 1954 година. Така че това “изключение” било именно от онези, които потвърждават “правилото”, и, главно, то дало силен аргумент на онези, които отстояват обективността на шведските експерти.

За последните двадесет и пет години шведската академия не е забелязала в литературата на Русия нищо достойно, освен наградения през 1987 Йосиф Бродски, който по това време вече от шестнадесет години живеел в САЩ и даже започнал да съчинява стихове на английски език.

Във връзка със смъртта на Йосиф Бродски, през януари 1996, в средствата за масова информация се появиха своего рода безпрецедентни оценки: “велик руски поет”, “последният велик руски поет”, “Пушкин на нашето време” и други такива. При това подобни определения изричаха явно хора с ниска култура; така, един от телевизионните водещи нареди сред нобеловите лауреати, писали на руски, Владимир Набоков, а друг забрави за Михаил Шолохов.

Преди да разгледаме въпроса за присъждането на наградата на Бродски, следва да кажем, че на поетите особено “не им върви” в коридорите на шведската академия. За най-видните руски поети (Аненски, Блок, Вячеслав Иванов, Андрей Бели, Маяковски, Гумильов, Хлебников, Клюев, Есенин, Цветаева, Ходасевич, Манделщам, Георгий Иванов, Ахматова, Заболоцки, Твардовски и др.) въобще не си струва да се говори. Обикновено се твърди, че тях лошо (или съвсем не) ги познавали в Европа. Това съображение може да снеме вината (или макар част от вината) от шведските експерти, но, разбира се, подрива мнението за “авторитетността” на самата Нобелова награда, извън рамките на която се оказва една от най-богатите поетически култури на XX век. А единственият руски поет – Борис Пастернак – стана лауреат благодарение на предизвикалия гръмък идеологически скандал роман.

Но да се отклоним от руската тема. Преди Йосиф Бродски нобелови лауреати стават двадесет поети от Европа и САЩ. Да видим тези от тях, които са били удостоени с наградата преди не по-малко от трийсет години – от 1901 до 1966 (и, значи, в определена степен вече проверени от времето): Нели Закс, Уилям Бътлър Йейтс, Джозуе Кардучи, Ерик Карлфелт, Салваторе Куазимодо, Фредерик Мистрал, Сен-Джон Перс, Георгиос Сеферис, Арман Сюли-Прюдом, Хуан Хименес, Карл Спителер, Томас Елиът.

Днес всеки просветен ценител на поезията ще признае значимостта само на три от тези дванадесет имена – ирландеца Йейтс, французина Сен-Джон Перс и англичанина (по произход – американец) Елиът. В същото време той непременно ще назове немалко имена на изтъкнати поети от същата епоха, не получили Нобеловата премия; сред тях – австриецът Райнер Мария Рилке, французинът Пол Валери, немецът Стефан Георге, испанецът Федерико Гарсия Лорка, американецът Робърт Фрост, англичанинът Уистън Одън. Това са най-големите представители на своите национални поетически култури през XX век – и все пак нито един от тях не е станал нобелов лауреат…

С други думи, да се ръководим от присъдите на шведската академия при изясняване на действителните ценности в поезията на XX век е невъзможно, което се отнася и до Йосиф Бродски. Могат, впрочем, да възразят, че шведската академия (в един случай от четири!) все пак е избирала и някое авторитетно поетическо име, и защо да не се счита за правилно нейното решение през 1987 относно Йосиф Бродски?

Нямам намерение да анализирам съчиненията на този автор, първо, защото не е минало още достатъчно време, което ще произнесе своята обективна присъда и всяко мое съждение могат рязко да оспорват, и второ, защото за сериозен анализ ще трябва много място. Но считам за напълно целесъобразно да цитирам разсъжденията на двама писатели, които непосредствено са наблюдавали “процеса” на присъждането на Нобелова награда на Йосиф Бродски.

Става дума за Василий Аксьонов и Лев Наврозов, които, както и Бродски, емигрираха от Русия в САЩ (първият – още през 1972, вторият – по-късно, през 80-те). Като хора те са твърде различни, но техните “показания” много си съвпадат.

Василий Аксьонов писа през 1991 (в статията си “Крилато умиране”, публикувана в московската “Литературная газета” от 27 ноември 1991 г.), че Йосиф Бродски – “един напълно среден писател, на когото някога му е провървяло, както американците казват, да се окаже “във вярното време на вярното място”. В местата не само за интернирани (има се предвид продължилото няколко месеца заточение на Йосиф Бродски от Ленинград в село на границата между Ленинградска и Архангелска област по хрушчовското постановление за “тунеядците” – В.К.), той придоби ореола на самотния романтик и наследник на велика плеяда. По-нататък този човек с удивителна за романтик пъргавина затвърди и разпространи мита за себе си. Това стана в резултат на почти електронно изчисляване на други верни места и време, на вярна комбинация от приятелства и дружби. Създава се колектив, много от членовете на който даже не се досещат за това, че са му членове, но считат за свое задължение да поддържат мита за нашия романтик. Стереотипът за гениалността е жизнеспособен в общество, където рядко някой заел се да чете монотонен опус, пълен с имена на древни богове (това е много характерно за съчиненията на Бродски – В.К.), ще го дочете до края. Със свежата си тема за тленността на битието нашата митическа посредственост бодро се качваше, сякаш следвайки предварително набелязани знаци, от една награда към друга и накрая до най-високото лауреатство (тоест към “нобеловото” – В.К.)… В това отношение той е идеален пример за преображение на “аз” в “ние”… Колективното съзнание днес, уви, се проявява не само по жалък мафиотски начин, като упоменатия горе, но и в много по-разгърнат, едва ли не академичен вид… Търсенията на идеологизираните учени водят обществото до границата на нов тоталитаризъм… Ние всички… така или иначе бяхме засегнати от странния феномен “лява цензура”, основана на прословутия принцип на “политическата коректност.” (тоест на Йосиф Бродски са присъдили наградата преди всичко за “политическа коректност” и вярност към определен “колектив”).

Изследва, както той го определя, феномена “Йосиф (на Запад — Джоузеф) Бродски” и Лев Наврозов (виж. есето му “Лъжегении в свободните изкуства”, публикувано в издаващото се в Москва “руско-американско литературно списание” “Време и ние” за 1994, № 123). Той признава, че е съществувала “за нас в Русия прелестта на стиховете на Бродски от 60-те години (тук, впрочем, той прави уговорката, че тази “прелест” е несъвместима “с галимацията, каквато са съществуващите преводи на тези стихове на английски” – В.К.). Но даже и през 60-те – продължава Наврозов, – щеше да е нелепо да се считат стиховете на Бродски за равностойни на поезията на Блок, или Манделштам, или Пастернак, или Цветаева… Иронията е в това, че нито Манделщам, нито Цветаева (нито Толстой, нито Чехов) са получавали Нобелова награда. А Пастернак… я получи, едва когато се разрази политически скандал в края на живота му по повод на неговия роман… Стиховете на Бродски от 60-те години не преживяха 60-те години. А стиховете му, написани като “американски професор по поезия”, изгубиха… прелестта на тези от 60-те години… Написаното от него оттогава насам са професионални упражнения по версификация”.

Бродски, пише по-нататък Наврозов, е представян като “затворник на ГУЛАГ”, макар че той има твърде малко “подобни извънлитературни основания за получаването на Нобеловата награда… Бродски разви необикновено изкусна дейност, за да получи Нобеловата награда, и аз сам бях неволно въвлечен в тази дейност, докато не съобразих каква е работата”, и “как може Западът да съди за прелестта на стиховете на Бродски от 60-те години, ако тези преводи са същинска галимация?… Бродски започна да играе ролята на водевилен гений…” и т.н.

Някой, напълно вероятно, ще каже, че толкова резките съждения на Аксьонов и Наврозов са обусловени от завистта им към лауреата. Подобен мотив не трябва да се изключва изцяло, но в същото време едва ли може да се твърди, че всичко се свежда само до това. В частност, без съмнение е, че пред нас не са изключително индивидуалните гледни точки на Аксьонов и Наврозов; тези автори съществуват в САЩ в определена среда, и не са могли да се изкажат напук на всички, с които те така или иначе са свързани. А тази среда знае действителната “история на лауреатството” на Бродски неизмеримо по-добре, отколкото неговите неудържими московски хвалители, макар че далеч не всеки от тази среда е готов – подобно на Аксьонов и Наврозов – да се изкаже за същността на тази история публично.

В заключение – две думи за съвременната руска литература. В книгата на А. М. Илюкович се твърди, че наградите на Шведската академия, “са станали общопризнати критерии за оценка на постиженията на националните и регионални съобщества. В частност, започнали да преброяват разпределението на лауреатите по страни”. И станало ясно, че за Русия “цифрите се оказват мизерни… Руският човек, с основание гордеещ се с… културата на отечеството, при създалата се около Нобеловата награда ситуация (има се предвид нашето време – В.К.) не може да не се тревожи. В нея може да се види отражение на преживяваната от обществото ни криза”…

Не веднъж цитирам книгата на Илюкович, в която има и съществена информация, и в една или друга степен справедливи съждения. Но приведените току-що негови фрази – моля извинение за рязкостта – са абсолютно, даже чудовищно нелепи. Когато Илюкович се опитва да оправдава шведските експерти, “пропуснали” изтъкнатите руски писатели, с това, че тези писатели не са имали необходимата известност в Европа, той може да бъде разбран. Но в разглежданите му фрази става дума за съвсем друго – за това, че малкият брой присъдени на руските писатели награди уж са тревожно свидетелство за скръбното състояние на руската литература…

Абсурдността на такава постановка на въпроса с цялата си очевидност се разкрива в това, че от 1901 до 1933 година руските писатели не получават нито една Нобелова награда (по-късно лауреати все пак има) и, значи, ако се опираме на “общопризнатия критерий за достижения”, руската литература се е намирала тогава в пълен упадък. А в действителност фактът, че Толстой, Чехов, Пришвин, Инокентий Аненский, Василий Розанов, Александър Блок, Вячеслав Иванов, Сергей Есенин, Михаил Булгаков, Андрей Платонов и други техни съвременници не са удостоени с наградата, трябва да тревожи съвсем не руските хора, а шведите, тъй като тяхната академия е демонстрирала пред тях самите своята ограниченост. И наистина смехотворни са опитите да се съди за литературата на една или друга страна по получените от нейните писатели награди, а и въпросът съвсем не е само в руската литература.

Така лауреати стават всичко седем писатели от САЩ (без да се броят тримата неотдавнашни имигранти, пишещи на полски, идиш и руски) и шест писатели от Швеция, което, разбира се, е нелепо. Шведската академия много дълго не е способна да оцени най-високите постижения на американската литература, присъждайки наградата на такива второстепенни писатели като Хари Синклер Луис и Пърл Бък. А започвайки от 1920-те години, когато САЩ – първи в света (преди всичко затова, защото не изпитаха разорение, а напротив, обогатяваха се по време на войната от 1914 – 1918) – влизат в период на глобална индустриализация и урбанизация, в страната се оформи могъща писателска школа, която обърна творчеството си към селския и изключително към провинциалния живот, където дълбоките противоречия между природата и техническата цивилизация се проявяват с най-голяма яснота. По този път тръгват най-големите писатели на САЩ – Шъруд Андерсън, Томас Уулф, Ърскин Колдуел, Робърт Фрост, Уилям Фокнър, Джон Стайнбек. Последните двама стават лауреати, но много късно, а първите четирима – така и не успяват.

Но вече напълно игнорираха шведските експерти родствената на тези американски писатели (макар, разбира се, притежаваща дълбоко национално своеобразие) руска школа, наречена “селска проза”, която достигна своето най-високо развитие преди тридесет години.

Впрочем, фактът, че шведската академия “не забеляза” писателите от тази школа, изобщо не е удивителен: той напълно съответства на цялата история на Нобеловите награди – история, в някаква степен показана в тази статия.

Ще повторя още веднъж: може да се разбере и, както се казва, да се прости напълно очевидната неспособност на шведските експерти да отличат първостепенното от второ- и третостепенното, но никак не трябва да бъдат оправдавани тези, които се опитват да обявяват Нобеловата награда за надежден критерий за достойнствата на писателя и още повече за цели национални литератури. Ще напомня, че през 1901 – 1945 тя е била присъдена на четиридесет писатели, но ако се преброят четиридесет високо ценени днес писатели от Европа и САЩ за същия този период, само една трета от тях, както видяхме, стават лауреати, а две трети – не (а тяхното място заемат други, значително по-малко достойни).

Ясно е, че при такава подредба едва ли имат основания да се използват нобеловите “показатели” при обсъждането на достойнствата на писателите, да не говорим за литературите на едни или други страни като цяло. При това става дума именно и само за литературите на Европа и САЩ; за литературите на Русия и основните азиатски страни въобще няма никакъв смисъл да се разсъждава във връзка с Нобеловата награда. И нейната “световна авторитетност” е не повече от пропагандистки мит.

Публикува се по “Съдбата на Русия” (В. Кожинов, Москва, 1997)

(със съкращения)