НОБЕЛОВИЯТ МИТ – 1 част

Вадим Кожинов

превод от руски: Георги Ангелов

От 1901 година Шведската академия за език и литература присъжда награда, считаща се за най-високо и, което е не по-малко съществено, лишено от тенденциозност признание за достижения в областта на изкуството на словото. Писателят, удостоен с Нобелова награда, изглежда в очите на милиони хора несравним талант или даже гений, който, така да се каже, стои с една глава по-високо от всички свои събратя, не спечелили тази върховна и имаща световно значение награда.

Но макар подобни представи отдавна и трайно да са вкоренени в масовото съзнание, те не всички съответстват на реалното състояние на нещата. Вече ми се наложи да говоря накратко за това през 1990 година на страниците на нашето културно списание “Литературная учеба”. По-късно се появи на бял свят обемистата книга на А. М. Илюкович “Съгласно завещанието. Бележки за лауреатите на Нобеловата награда по литература” (М., 1992). На първата й страница е провъзгласено: “Авторитетът на тази награда е признат в целия свят и това не може да се опровергае”.

Само че фразата е вярна само в своето тясно-буквално значение – “авторитетът” на наградата действително господства в света. А в много по-съществен смисъл самото съдържание на книгата на А. М. Илюкович за пореден път опровергава или най-малкото предизвиква дълбоки съмнения относно този “авторитет”. Всеки внимателен и непредубеден читател на книгата се е сблъсквал с много съобщения, които решително подкопават “общопризнатата” репутация на знаменитата награда.

Ако се обърнем към почти вековната й история, от самото начало става явна и неоспорима тенденциозността на членовете на шведската академия, решаващи кой ще бъде нобелов лауреат. Така, по същото време, когато експертите от академията започнали своята дейност, най-великият представител на световната литература несъмнено бил Лев Толстой. Само че извънредно влиятелният секретар на шведската академия Карл Вирсен, признавайки, че Толстой е създал безсмъртни творби, все пак категорично се изказал против неговата кандидатура, защото този писател, както той го формулирал, “осъжда всички форми на цивилизацията и настоява вместо тях да бъде приет примитивен начин на живот, откъснат от всички установени представи за висока култура… Всеки, който се сблъска с такава закостеняла жестокост по отношение на всички форми на цивилизацията, ще се усъмни. Никой не би се солидаризирал с такива възгледи”…

Не трябва да се съмняваме, че ако другият велик съвременник на Толстой – Достоевски бе доживял до времето, когато започват да се присъждат Нобеловите награди (те са предназначени само за живи писатели), кандидатурата му също щеше да бъде отхвърлена…

Струва си да се отбележи, че много от “защитниците” на нобеловите експерти се позовават на отказа на самия Толстой да приеме наградата, ако му я присъдят. Такова изказване на писателя действително съществува, но по-късно, от края на 1906. А дотогава с наградата вече са били удостоени французинът А. Сюли-Прюдом, немецът (историк, красиво, “по-писателски”, повествувал за античния свят) Т. Момзен, норвежецът Б. Бьорнсон, провансалецът (на този родствен на френския език говори част от населението на Франция) Ф. Мистрал, испанецът Х. Зчегарай, полякът Х. Сенкевич и италианецът Дж. Кардучи. И никой днес не би се заел да оспорва мнението, че предпочитанието на всеки един от тези автори пред кандидатурата на Толстой е оправдано…

Впрочем, не трябва да изключваме и това – макар и несимпатично за руснаците – съображение. Шведските експерти не искали да възвеличават “омужичилия се” граф Лев Николаевич, за да предпазят европейската цивилизация от въздействието на опасното руско варварство. А и въобще Нобеловите награди са се смятали за чисто европейски. Същият секретар на академията Карл Вирсен, който отхвърля кандидатурата на Толстой, по-рано обявява, че наградите са предназначени “водещите писатели на Европа” да получат “възнаграждение и признание за своите многогодишни и впечатляващи литературни постижения”.

Разбира се, подобен подход може да предизвика недоволство, особено ако се отчита, че огромният за онези времена капитал на Алфред Нобел, от който се изплаща наградата, е натрупан в значителна степен въз основа на бизнеса на семейството на Нобел на територията на Русия… Така че цялата “позиция” на Шведската академия не трябва просто да бъде отмината тихо. Защо, пита се, европейците не могат да се погрижат именно за литературата на Европа, предоставяйки на друг континент (в това число и Евразия – Русия) самостоятелно да поощрява своите писатели?

И ако задачата винаги и ясно се е определяла именно така, много недоразумения щяха да бъдат изключени, и щеше да стане разбираем, в частност, фактът, че с нея не са удостоени не само Толстой, но и повече или по-малко известните тогава в Европа Чехов, Короленко, Горки, Александър Блок и др. Едва след 1/3 столетие след началото на присъждането на наградата, през 1933 година, сред лауреатите се появява руски писател, който при това отдавна живее във Франция – Иван Бунин. Но нали вече в края на XIX век в Европа се е утвърдило трайното убеждение, че руската литература е една от най-значимите в света…

Впрочем, към “руската” тема ще се върна пак. Преди това трябва да се разгледа много по-общият въпрос действително ли Нобеловата награда представлява нещо обърнато към световната литература? Изглежда, че тук всичко е ясно, та още през 1913 година (тоест двадесет години преди Бунин) нобелов лауреат става индийският писател Рабиндранат Тагор. Тази същата шведска академия демонстрирала отказ от “европоцентризма”. Наистина, следващото признание на литературните постижения на Азия се състои чак след 55 (!) години, през 1968, когато лауреат става японецът Ясунари Кавабата. А по-късно академията обръща поглед даже и към “изостанала” Африка, и в 1980-те години с наградата са удостоени нигериецът Уоле Шоинка и египетският арабин Нагиб Махфуз.

След това вече като че ли не трябва да има никакви съмнения в световното значение на Нобеловите награди. Разбира се, способен е да ни смути фактът, че от 1901 до 1991 година, тоест почти през целия XX век, цяла Азия е могла да отгледа само двама писатели, достойни за наградата, която за същото време получават над 70 писатели от Европа и САЩ. Но неоспоримо и безусловно да се докаже, че е налице дискриминация на азиатските литератури, едва ли е възможно. Така, за мен например, е несъмнено, че творчеството на японеца Юкио Мишима е много по-значимо, отколкото творчеството на сходния с него французин, нобеловият лауреат Албер Камю, но моята оценка навярно ще оспорят мнозина. Затова няма и да настоявам, че шведската академия е предоставила на писателите на Азия твърде неправдоподобно малко количество награди; току-виж някой възрази, че азиатските литератури не са и заслужили повече, такова възражение не трябва да се опровергава напълно.

Но да обърнем внимание на другата страна на проблема. За деветдесет – сто години от дейността си шведските експерти удостояват с наградата двама писатели от Азия и също така двама писатели от Африка. И това не може да не ни удиви. Та в Азия има немалко страни с многовековна, даже хилядолетна литературна традиция – Япония, Китай, Индия, Иран и др.; между тях и Африка работата стои съвсем по друг начин. И еднаквото количество известни, достойни за най-високата награда писатели и на този, и на другия континент изглежда съвършено неправдоподобно; то може бъде обяснено само с това, че шведската академия специално осъществява четири чисто “показни” акции, стремейки се да убеди хората в своята – на практика мнима световност. Трябва да се каже, че награденият нигериец пише на английски език, и, следователно, нобеловите лауреати, пишещи не на европейски (ако включим в техния брой и руския) езици, са едва трима… Струва си да отбележим, че в книгата на А. М. Илюкович, който се стреми всячески да възвеличи Нобеловата награда, все пак, по силата на фактите, е признато: “Литературата на XX столетие според разбирането на шведската академия е дело на белите хора”.

Най-точно е да бъде възприемана Нобеловата награда като изцяло европейско явление (включвайки и САЩ), а немногобройните й излизания зад границите на европейските езици да се разбират като опити (направо да го кажем – напразни) да се придаде на наградата световен статут. Такова решение, между другото, е “изгодно” за самата шведска академия, защото то “оправдава” нежеланието й да удостои с наградата Толстой, Чехов и други техни изтъкнати руски съвременници.

За лауреатите на Европа и САЩ. Тук би трябвало всичко да е “нормално”. Но така изглежда само на пръв поглед. Най-уместно е да започнем с писателите от скандинавските страни, които – съвсем естествено – са в центъра на вниманието на шведската академия, даже прекомерно в центъра: от 88 награди, присъдени от 1901 до 1991 година, 14, тоест всяка шеста от тях, са получили писателите от Скандинавия (шведи, норвежци, датчани и т.н.). Няма да упрекна експертите в пристрастие – крайно трудно е да се удържиш от преувеличаване на заслугите на най-близките, родствени художници на словото. Далеч по-същественото е друго.

Колкото и да е глупаво, нобелов лауреат не става безусловно най-великият писател на цяла Скандинавия, норвежецът Хенрик Ибсен, починал през 1906, пет години след началото на присъждането на наградата… Причината за неговото непризнание е напълно ясна – решително антилибералните убеждения на Ибсен. И ако отказът да се присъди наградата на Толстой може някак да се оправдае с приципната европейска насоченост на шведските експерти, отхвърлянето на Ибсен демонстрира тяхната наистина крайна тенденциозност.

По-своему не по-малко поразително е и отхвърлянето на кандидатурата на най-големия шведски писател Август Стриндберг, умрял през 1912. В упоменатата си книга А. М. Илюкович пише: “Стриндберг е бил прекалено сложна фигура, за да бъде реален претендент за наградата. Той не е бил достатъчно уважаван”. Удивително, наистина е, че след като е споменал за жалката “еснафска” ограниченост на шведските експерти, Илюкович не веднъж превъзнася тяхната “висока авторитетност” и “обективност”. А заедно с това цитира напълно обоснованото възражение на самия Стриндберг: “Дайте да се избавим от магистрите, които се залавят да съдят за изкуството, без да го разбират. Ако е нужно, дайте да се откажем от нобеловите пари, от динамитните пари, както ги наричат.” (Нобел забогатява основно от производството на мощни взривни вещества).

Може да се напомни, че шведската академия все пак се е решила да удостои още един от най-големите скандинавски писатели – норвежеца Кнут Хамсун, който също бил “сложен” и “недостатъчно уважаван”. Но това става едва след двадесет годишни (!) дебати в академията около неговото име, а и по-късно експертите съжаляват за решението си…

Не е изключено, впрочем, и такова съображение: експертите прекалено остро възприемат особено близките им скандинавски писатели, и именно с това се обяснява липсата им на всяка обективност, както в случая с Ибсен. Затова да се обърнем към списъка с нобелови лауреати на Европа и САЩ като цяло.

Доколкото истинското значение на творчеството на писателя става повече или по-малко несъмнено едва с течение на времето и даже нещо повече – с настъпването на нова, коренно различна историческа епоха, ще обсъдим вече старите лауреати, удостоени с наградата от 1901 до 1945 година, тоест не по-малко от половин век назад и до началото на новата, следвоенна епоха в историята на света.

Всички нобелови лауреати от началото на века до края на Втората световна война са точно четиридесет, и ето два списъка: отляво – лауреатите от 1901-1945, а отдясно – не удостоените с това звание писатели, живели и писали в същите години и творили на европейски езици:

Лауреати Неудостоени
   
Пърл Бък Шъруд Андерсън
Хасинто Бенавенте Бертолт Брехт
Паул Хайзе Пол Валери
Карл Гелеруп Томас Уулф
Грация Деледа Федерико Гарсия Лорка
Йоханес Йенсен Джеймс Джойс
Джозуе Кардучи Емил Зола
Ерик Карлфелт Хенрик Ибсен
Хари Синклер Луис Франц Кафка
Габриела Мистрал Джоузеф Конрад
Фредерик Мистрал Маргарет Митчъл
Хенрик Понтопидан Роберт Музил
Владислав Реймонт Марсел Пруст
Франс Силанпя Райнер Мария Рилке
Арман Сюли-Прюдом Франсис Скот Фицджералд
Сигрид Унсет Марк Твен
Вернер фон Хейденстам Хърбърт Уелс
Карл Спителер Робърт Фрост
Рудолф Ойкен Олдъс Хъксли
Хосе Ечегарай Томас Харди

Днес, от разстояние на времето, е напълно ясно, че писателите от дясната колона (разбира се, много, даже напълно различни) са по-значими (всеки, разбира се, по своему) от разположените вляво техни съвременници. А в левия списък са двайсетте нобелови лауреати – пред нас са двадесет нобелови лауреати, тоест половината от тези, които са били наградени до 1946 година!

Разбира се, сред лауреатите от 1901-1945 има все пак и напълно тежащи на мястото си имена: Кнут Хамсун (наистина, удостоен с наградата едва след двадесетгодишни дебати), Герхарт Хауптман, Джон Голсуърди, Ръдиард Киплинг, Селма Лагерльоф, Томас Ман, Роже Мартен дю Гар, Морис Метерлинк, Юджин О’Нийл, Луиджи Пирандело, Ромен Ролан, Хенрик Сенкевич, Анатол Франс, Бърнард Шоу. Но, първо, би било просто странно, ако шведските експерти изцяло и напълно игнорират истински значимите писатели, и второ, тези действително достойни имена съставляват едва една трета от общия брой лауреати за 1901-1945. Тоест експертите са правили “правилния избор” само в един случай от три…

В книгата на А. М. Илюкович е направен опит да се оправдаят някак шведските експерти. Обръщайки се към поредица от значими писатели, не удостоени с наградата, той обяснява това или с недостатъчно широката им известност приживе, или с преждевременната им кончина, или с новаторския им стил и т.н. Да допуснем, че тези съображения оправдават експертите, но те съвсем не могат да оправдаят Нобеловата награда като такава, защото се оказва, че абсолютното мнозинство – около две трети – присъдени до 1946 година награди са дадени не на тези писатели, които би следвало да бъдат удостоени… Уместно ли е при такъв резултат да се счита Нобеловата награда за “авторитетна”?

Илюкович, движен от стремежа да не допусне нейната дискредитация, предлага на читателя “да се съобрази с реалните условия и да “извади” от списъка на останалите без Нобелова награда за литература имената на тези, които не са станали лауреати по обективни причини (например, ако са „побързали” да умрат – В. К.), т.е. несвързани с грешки от страна на стокхолмските мъдреци”… Все пак, добре известно е, как тези мъдреци отказват да присъдят наградата на най-великите – Толстой и Ибсен; това съвсем не са грешки, а прояви на напълно осъзната тенденция.

По-горе бяха изброени двадесет писатели, принадлежащи към най-значителните художници на словото от края на XIX – първата половина на XX век, които не получават наградата; тяхното място в списъка на лауреатите заемат умишлено имена с по-малка тежест (а и списъкът на значимите писатели, отхвърлени от шведската академия, може да бъде разширен: Гийом Аполинер, Греъм Грийн, Теодор Драйзер, Дейвид Лоурънс, Уистън Одън, Джордж Оруел, Торнтън Уайлдър, Мигел де Унамуно, Робърт Пен Уорън и др.).

Покрай изброените лауреати за 1901 – 1945 с наградата са били удостоени за този период историкът Теодор Момзен и философът Анри Бергсон (като че ли по-достойни писатели тогава не е имало!). А присъждането на наградата на азиатеца Рабиндранат Тагор и руснака Иван Бунин е било – за което вече стана дума – само демонстрация на световност (а и с тези две имена се ограничил тогава излазът зад пределите на европейските езици).

Изключително показателно е следното обстоятелство: много писатели, удостоени с Нобеловата награда, откровено изразяват несъгласие с позицията на шведската академия, назовавайки в своите речи и интервюта след връчването й имената на тези, които не са я получили, макар че са били по-достойни. Такава, разбира се, забележителна честност проявява Синклер Луис, който споменава в своята реч “великия Шъруд Андерсън” (по-късно за него говори и друг лауреат – Джон Стайнбек). Испанският поет Хуан Хименес, получавайки наградата, заявява, рискувайки да предизвика негодуванието на шведската академия, че счита за истински достоен друг, не станал лауреат – испанеца Федерико Гарсия Лорка. Лауреатите Томас Ман и, по-късно, Сол Белоу поставят над себе си Джоузеф Конрад, а Франсоа Мориак не без сарказъм, напомня на шведските експерти за неудостоения с наградата швед Август Стриндберг; Уилям Фокнър възвисява над себе си Томас Уулф, Елиас Канети – Роберт Музил, Пабло Неруда – Пол Валери и т.н.
Разбира се, лауреатите в същото време така или иначе изразяват своето уважение за присъдената им награда, но споменатите “уговорки” фактически означават дискредитация на шведската академия, или, по-точно, влизащите в нея “магистри, които не разбират изкуството, залавяйки се да съдят за него” (съгласно вече цитираното изказване на Стриндберг).

Критиката към шведските експерти, прозвучала от устата на цял ред лауреати, е изключително съществена за разбирането на истинската цена на Нобеловата награда. Може да се спори за това, защо лауреатите един след друг считат за нужно в своите кратки изказвания да споменават за грубите пропуски на академията. Но така или иначе те изразяват своето категорично несъгласие с експертите, и този по същество протест става своего рода традиция. Нея, между впрочем, я подхваща през 1987 година поредният “избранник” – Йосиф Бродски, който заяви от лауреатската трибуна, че изпитва “неловкост”, предизвикана “не толкова от мисълта за тези, които са стояли тук преди мен, колкото от паметта за тези, които тази чест е подминала”, и изброи няколко имена: “Осип Манделщам, Марина Цветаева, Робърт Фрост, Анна Ахматова, Уистън Одън.

Струва ми се, той можеше да назове значими поети, които все пак са били удостоени за тези 87 години с наградата, такива като Борис Пастернак, Сен-Джон Перс, Томас Елиът, но предпочете да говори за “незабелязаните”. Впрочем, към наградата на Йосиф Бродски ние пак ще се върнем.

Опирайки се на изброените по-горе факти, едва ли е възможно сериозно да се оспори фактът, че решенията на шведската академия през 1901 – 1945 години не съответстват на реалното положение в литературата, при това става дума за литературата на европейски езици (за литературата на другите континенти, а също така на Русия не си струва и да говорим). Много от най-значимите писатели останали зад борда, а не по-малко от половината лауреати за този период в наше време вече са трайно и напълно заслужено забравени.

Не засягам въпроса за тези награди, които са били присъдени за последното половин столетие (1946-1996), защото времето, както е прието да се казва, не е поставило тук всичко на своите места, и около тези или други имена е възможна остра и не водеща до твърдо решение полемика. Ще призная, впрочем: за мен е несъмнено, че и в течение на тези петдесет години работата е стояла по принцип така, както и по-рано, и имената на много лауреати в близко бъдеще напълно ще избледнеят, а от друга страна, ще излязат наяве скръбните пропуски на шведските експерти.

Защото изходната и основна причина за високата престижност на Нобеловата награда е съвсем не обективността и адекватността на присъдата на академията, а размера на паричното възнаграждение, многократно превишаващо сумите от други – даже най-щедри – награди.

Илюкович посочва в книгата си точна характеристика: “Уникалността именно на Нобеловата премия се състои в невероятната по големина сума от завещания капитал”. Този капитал в момента на съставянето на завещанието на Алфред Нобел е 9 милиона долара, но “трябва да се отчете, че за изминалите 90 години покупателната способност на парите е паднала повече (ще кажем, даже много повече – В.К.) от 10 пъти, тоест днес състоянието на Нобел се оценява примерно на 100 милиона долара”, и ако първият лауреат Арман Сюли-Прюдом през 1901 година получава (по тогавашната печалба на нобеловия капитал) 42 000 долара, то лауреатката за 1991 Надин Гордимър – 1 000 000 долара…

Огромността (по това време) на капитала на Алфред Нобел е обусловена от това, че баща му Имануел Нобел (1801 – 1872) един от първите в света избира за своя главна цел производството на оръжие. Вече през 1827 той се “заема с конструиране на мини”, а после създава завод, произвеждащ барутни мини, скорострелни винтовки, артилерийски оръдия и т.н. През 1868 неговият син Алфред (1833 – 1896) изобретява динамита, което дава мощен импулс за неговото забогатяване; оттогава получава и званието “динамитния крал”.

Завещанието на Алфред Нобел било гръмка сензация – размерът на паричното възнаграждение на нобеловите лауреати е действително „невероятен”: той 70(!) пъти превишавал размера на една от най-големите тогавашни награди, присъждани от Лондонското кралско общество. И шведският писател Оскар Левертин напълно справедливо предрича още през 1899: “Тепърва чуждестранните специалисти ще насочат вниманието си към отдалечената Академия в Стокхолм, хора от много страни ще чакат с нетърпение вест чия муза ще стане Даная, над която ще се пролее златният дъжд на Академията”; между впрочем, доста игриво сравнение – Зевс се е излял като златен дъжд над Даная, и тя заченала Персей…

Илюкович, стремейки се да убеди читателите в това, че нобеловото лауреатство е ценно не само с големите си пари, но и само по себе си като най-високо признание на заслугите на писателя, формулира съотношението между парите и почестите така: “Да, разбира се. Нобеловите премии имат огромен размер, и все пак да се свежда работата само до материалния аспект би било толкова лекомислено, както и да се твърди, че парите са без значение”.

Какво трябва да се отговори на това? Напълно ясно е, че ако размерът на наградата беше обикновен, решенията на шведската академия не само не биха придобили статуса на “най-високото” признание за писателя, но и въобще не биха имали каквато и да е широка известност (нима е чак толкова важно и интересно да се знае какви писатели цени една група граждани на Швеция?!).

Заедно с това лауреатството, разбира се, само по себе си без всякакво съмнение е почетно, и писателите, особено тези, които не се нуждаят чак толкова много от пари – държат не на получаваната сума, а на причисляването им към множеството на нобеловите светила. Но наградата все пак е получила своя статут само благодарение на нейния “невероятен” размер. В масовото съзнание – или по-точно, подсъзнание – съотношението пари и почести се реализира примерно така: да си помислим само, човекът е изписал някакво количество листове хартия, а затова му дават милион! Ето какво значи гений!

На кратко, основата на престижността на Нобеловата награда все пак е именно “невероятният” размер на паричната сума, а всичко останало, така да се каже, естествено надгражда тази основа.

(следва)