ПОСЛЕДНАТА ТВОРБА НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Последната творба на Алеко Константинов няма известността на неговия “Бай Ганьо”, нито на фейлетоните му. Тя дори не е позната и на голяма част от българските литературоведи и езиковеди. Филологическата ни наука не проявява необходимото внимание към нея. А именно като последна, тази творба говори много за Алеко и като човек, и като писател. Ето защо тя трябва да бъде актуализирана в съвременния литературен живот на българина, в изследователското поле на нашата хуманитаристика.
Близо месец преди да бъде убит, Алеко Константинов предава в редакцията на сп. “Мисъл” следното стихотворение:
ВСЕ ОБСТОИТЬ БЛАГОПОЛУЧНО
Европа християнска тези дни празднува
Денят на Светлото Христово Въскресение.
Свободна и безгрижна, във буйно упоение,
Европа днес гуляй, Европа днес беснува.
Навсъде е спокойно, всичкото мирува:
Възстаналите в Крит, немирници несносни
Опасани са вред с кораби броненосни,
В Турция редом мир, - Европа тържествува.
Стотина хиляди Арменци са исклани,
Арменският народ в последня е агония,
Разсечена посред злочеста Македония
Превива се на-две от новите си рани.
С кръвта на беззащитни слаби християни
Европа християнска спази общий мир
И весела е днес на Празничния пир,
Доволна, че спасила грозните тирани.
Това го на Европа иска интереса,
А ти, нещастний роб, надявай се на Бога,
Мирувай си, търпи, не дигай веч тревога,
Не спирай, клетнико, вървежът на прогресса…
София, 9-й Априлий, 1897 г.
Алеко Константинов
Стихотворението е публикувано посмъртно в кн. V и VІ, май и юни, год.VІІ на списанието с редакционната бележка: Горното стихотворение покойният ни даде няколко дена преди Великденските празници - за ІV книжка на Мисъл, ако би излязла преди Праздниците. Книжката, обаче, излезе в края на месеца и стихотворението по негово желание, остана непубликувано. Подир неговата трагическа смърт, плод на също такива безчеловечни принципи, на една също тъй безчестна политика, неговите последни, предсмъртни, думи добиват особенна трогателност, толкова повече, че и общата картина, която ни рисува нещастният поет, има поразително сходство с нашата действителност (Мисъл 1897: 421).
Алеко не е знаел, че пише последното си произведение. Ето защо тази негова творба има особена стойност не само в чисто литературоведски план, но и в персоналистичен, духовен, културен и екзистенциален аспект.
Известно е, че Щастливецът започва литературно-творческата си дейност с писане на стихотворения. В Спомени и бележки за Алеко Пенчо Славейков отбелязва: Но не преводите, а тогавъшните му оригинални опити са за нас от особено значение, поради мотивите подзети в тях. Те са почти всички на обществени мотиви, каквито са мотивите и на послешните негови произведения, що му създадоха видно и трайно име в нашата литература. Два от тези му стихотворни опити има печатани - Огледало (в. “Целокупна България” 1880, бр.57) и Защо? (в. “Свободна България” 1881, бр.12). И в двете стихът е чепат, римата нехубава, езика насилен, също както и в послешните му стихотворения. Цели две тетрадки с подобни опити имаше спазени у Алека, но след смъртта му бозна де са пропаднали (Славейков 1922: 121).
Не подробният анализ на художествено-естетическите особености и качества на последното Алеково стихотворение е основна цел на настоящото изследване. Тук се интересуваме как индивидуалният стил отразява и запазва в културната памет на българина автентичния образ на автора.
С последната си литературна творба Алеко Константинов се завръща към началото на художествено-творческата си дейност. Това завръщане е знаменателно като съдбовен знак за края. Кръгът се затваря и животът на един изключителен човек и високо талантлив писател окръгля целостта си в своите най-стойностни измерения въпреки насилственото му прекъсване.
Сравнението на разглежданото стихотворение с прозата в стихове на Алеко показва, че той остава верен на своето естетическо кредо, предпочитайки класическия стих, простите и точните рими (Русев 2011: 81-89). Стихотворната му техника не блести с оригиналност, но затова пък е добре овладяна и прецизно използвана. Ритмичната организация на текста, както и употребата на езикови средства, стилистични фигури и тропи са целенасочено подчинени на композиционно-смисловото и образното изграждане на художественото цяло. Точността на поетическата номинация обуславя експресивната въздействена сила на словото. Непретенциозната външна форма на творбата се естетизира от завладяващия хуманистичен и обществен патос на лирическия Аз. Тази константност на художествено-естетическата реакция на Алеко Константинов във времето, която се характеризира с различна степен на проявеност на таланта, е израз най-вече на неизменната му нравствена позиция спрямо живота и човека, както и на водещото лирическо начало у него в качеството му на литературна личност.
Затова няма нищо странно в творческото поведение на автора на “Бай Ганьо” към Европа. Последното стихотворение санкционира неговото величие на човек с неподкупна съвест, на хуманист със силно развито чувство за справедливост. То подпечатва примера му за безкомпромисно и честно гражданско поведение. И нещо изключително важно - в тази творба изкристализира съкровеното Алеково послание към българите, което е въплътено в гениалните му произведения - да бъдем преди всичко хора с будно гражданско съзнание и непоколебима гражданска позиция!
Пенчо Славейков пише: Важен факт в творчеството на Алеко е неговата слаба инвенция: нито едно от Алековите произведения не е плод на свободни комбинации на фантазията му, а излагане на случки и събития, черпени пряко из действителността, често без какви и да е украшения и прибавки(с.151). Но именно в особената индивидуалност на това “излагане” на реалността се крие и силата на таланта на Алеко, защото художествено-естетическото въздействие на всяко негово произведение се определя най-вече от дълбочината и искреността на чувствата, от мигновената субективно-оценъчна реакция на актуалното събитие, от ярко изразената лична позиция и гениалността на Алеко художествено да типизира, което елиминира злободневността и мимолетността на авторовия текст.
Със заглавието на стихотворението - Все обстоить благополучно (устойчиво съчетание в руския език с двойствено значение) - авторът задава смислово-емоционалната перспектива на текста. Иронията и контраста, метонимичните назовавания и персонификации, римната схема и смисловата композиция определят многозначителността на лирическия изказ. Иронизиране и състрадание, болка и изобличение, стон и обвинение - таковa е пулсирането на лирическото чувство.
Независимо от това дали използва думите в тяхната първична, или вторична семантична функция, Алеко назовава винаги обектите, фактите и събитията изключително точно. Защото той притежава усета за актуалност, отговорен е пред съвестта си и има доблестта да реагира мигновено на неправдите, лицемерието и злодеянията. Неслучайно Алеко Константинов желае от редакцията на сп. “Мисъл” да публикува неговата творба в навечерието на Великденските празници. Несъмнено е, че появането на творбата по това време ще увеличи нейната изобличителна сила и идейно-естетическото й въздействие върху читателите.
Последното стихотворение на Алеко е тежък обвинителен акт срещу политическия цинизъм на Европа, срещу християнска Европа, която предава собствената си вяра в името на своите безсърдечни егоистични интереси и става съучастница на грозните тирани в кървавите им изстъпления срещу беззащитните слаби християни.
Обхватната рима и в петте строфи е естетически функционализирана - и ритмико-мелодично, и смислово, и визуално тя внушава мисълта за трагична екзистенциална безизходица. Тази рима е своеобразен формално-семантичен жест, който придава експресивност на типизирането на явлението и на неговата проекция в бъдещето.
В последната строфа има много горест, разочарование и горчиво съмнение в прогреса на човечеството, прокламиран и осъществяван по европейски цивилизационен модел. Всички тези чувства, естетически семантизирани, изграждат конотативния ореол на последната дума в стихотворението, напечатана в курсив и последвана от многоточие - “вървежът на прогресса…“. Графиката на думата и употребата й в руски правописен вариант са стилистично маркирани в крайната, силна позиция на стихотворния текст. От една страна, удвоеното с създава слухов образ за известна спънатост на този прогресивен вървеж, а от друга - последната езикова единица на текста “отключва” интрпретацията на неговия дълбинен художествен смисъл.
Финалналната строфа се отличава с лексика, синтаксис и интонационен рисунък, които отпращат към Ботевата поезия, а оттам и към неговата публицистика, в която се срещат често гневни думи срещу политическото коварство на Европа. Ето какво пише Христо Ботев във в-к Нова България, г.І, брой 1 от 5 май 1876 г.: Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви “богоугодни и “човеколюбиви” учреждения и в която има съставени общества за състрадание към животните - в тая съща Европа е съществувал и съществува заговор против освобождението на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човечество (Ботев1976: 340).
Алековото стихотворение влиза в междутекстови връзки и с много други текстове - литературни и нелитературни. Георги Раковски например твърди: В дипломатическия днешен свят и в европейската обща политика, която се оправя от няколко си увенчани, няма ни човеколюбие, ни любов към ближния, ни вяра, - всичко е особна корист и лична полза! Ползата от по-силния днес владее! Това е тъй истинно и няма друго (Арнаудов1940: 11). Нека да си припомним и едно от ранните стихотворение на Иван Вазов - “Векът”. Ще цитираме част от него:
Каква е таз Европа, с човещина прочута,
и зрителка спокойна на таз картина люта,
коя не ще да викне със глас неустрашим:
Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!
Но не!… Това не бива! В това се тя не меси,
че то не иде никак на нейни интереси
и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,
кой сявга е смущавал възточний небосклон.
За нея робът твар е по-долна и от скота,
когото пазят, милват, че той влече хомота;
че мрем или живеем - за нея се едно,
като че част не правим от нейното тело! (Вазов 1955:137)
Очевидно е, че в своето отношение към Европа Алеко Константинов следва едни от най-издигнатите и напредничави български умове.
Ревностен радетел за европейските културни ценности в нова България, той с право отсъжда: Европейци сме ний, ама все не сме дотам! Противник обаче на политическото лицемерие, безсърдечния егоизъм и антихуманните гибелни действия на Европа, Алеко няма да се поколебае да я обвини и изобличи в социокултурното пространство. Така той ни завещава гражданско поведение, в което е въплътено мъдрото наставление на Христо Ботев: Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4 - 5 века. Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове на сами себе си. - Когато е така, то какво тряба да се прави? - Преди сичко ние тряба да влеземе в самоиловска борба с новата Византия, пък тогава да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига и щото е признато за полезно на човекът. В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да погинеме (Ботев 1976: 92-93).
В стихотворението Все обстоить благополучно е отхвърлен индивидуализмът и е утвърден персонализмът. Затова художественото слово тук извайва светлия образ на Алековата личност - на този, който е обърнат с лице към другите и е готов да отстоява с цената на собствения си живот правото им на свободно, достойно и творческо човешко съществуване.
Последната творба на Алеко ни дава възможност да осъзнаем, че в най-съкровената си етнокултурна същност можем да бъдем като него, но все още не сме!
Литература
Арнаудов 1940: М. Арнаудов, Творци на Българското възраждане. С., 1940.
Ботев 1976: Христо Ботев, Събрани съчинения. Том 2, С.,1976.
Вазов 1955: Иван Вазов, Събрани съчинения. Том І, С., 1955.
Мисъл 1897: сп. Мисъл, Год.VІІ, Май и Юний, 1897, кн. V и VІ.
Русев 2011: Р. Русев, Прозата в стихове на Алеко Константинов. - В: Словото - начин на живот. Русе, 2011.
Славейков 1922: П. Славейков, Българска литература. Събрани съчинения. Том шести, С., 1922.
