Никола Инджов

ПЕТРА МЕЧЕВА. „ПАМЕТ ЗА ТРАКИЯ”

Колко безсмислено труден бе  и с какви враждебни  препятствия бе осеян през двадесети век пътят  на тракийските   бежанци към селищата им в стародавното отечество! В периода на “студената война” Гърция не издаваше входни  визи на родените в Беломорска Тракия за посещения на родните им места  дори на Задушница, там бяха останали вековни гробища на деди и прадеди.  И баща ми, и майка ми си отидоха с отворени очи. Също чина Филипка и чичо Филип Калайджията - родителите на Петра Мечева. И десетки хиляди други тракийски бежанци, прокудени окончателно от стародавното отечество за периода от 1913 година (Балканската война) до 1924 година (Ньойският договор). А когато византийското разбиране за визите бе отхвърлено от самите гръцки власти се оказа, че  Беломорието е твърде изостанало по отношение на транспортните комуникации. През 1982 година едва не се разплаках в  градчето Неа Санда, където свърши асфалтът от Гюмюрджина и към Манастир, селото на нашия род,   се проточи само една  просека през буки и хвойни. Нямаше начин да стигна тогава… И стигнах  едва  когато със средства от европейски фондове за развитие бяха прокарани здрави съвременни шосета. Заради видимото оживление на старите български села, към които се насочиха  нови заселници. Пак хора българокръвни, българогласни и българоглави, но поданици на друга държава. И когато  като знаци на възраждането по хребета около Гюмюрджински снежник на високи стълбове се завъртяха огромни - като на вятърни мелници -   пропелери, които буквално задвижиха живота.

Пътят до родното място…

През двадесетте години  на миналия век чичо Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия е минавал с диверсионна чета към Дедеагач (Александруполис)  и Гюмюрджина (Комотини). И всеки път - през Манастир, за да нагледа изоставеното и обезлюдено село. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед “оттатък”.  Брат ми Стою, дървосекач в черничевските гори, познава всички  тайни и явни проходи към нашето село през границата.  Натам - както научих наскоро -  са тръгнали и иманярски пътеки от двете крайни села на земята Чеч - Црънча и Бръщен.   От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българските черкви в Одрин. В Созопол живее моята братовчедка Гира Чаушева, която е родена през 1924 година в село Манастир и е последната жива българка, отворила очи там. “Няма да умра, докато не видя  детската ми люлка!” - казва тя.

Във века на Европа пътищата се развързват  и се отхлупват  главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат  историческото минало и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници.  Например Ньойският договор. Въпреки някои популистки искания за отмяната му,  този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. И ето, дошло е време за нови международни споразумения, за нова дипломация - народната. Като не много известното  рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската  Районна асоциация на общините “Тракия”, гръцката Асоциация на общините “Полис” и турската Териториална общност “Тракия  Кент”. Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие -  Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море. Всичко това  се съдържа в знаменитата идея “Тракия без граници”,  подхваната преди двадесетина години от вестник “Тракия”.

Книгата на Петра Мечева която разгръщате сега, е изпълнена с надеждата за материализирането на тази идея, която променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и  по-спорен.

На такава съзидателна философия се крепи тракийската кауза днес. Защото Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори,  камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н.. Не  означава нищо друго, освен че  Тракия е обезбългарена! От турските власти  със жестоки насилия, например геноцидът над  българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година. От гръцките власти - с безсърдечното  интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година/. И  по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесетия век е историческа истина, но дали не съществува  и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали  тракийските  бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и  фолклор в държавната българска територия,   не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество?

Много минало има в книгата на Петра Мечева. Това са устни и писмени бежански спомени, които тя цитира на места,  едновремешни снимки на хора, селища и  местности. Тези страници са вълнуващи, хубавото е, че са написани от непрофесионален историк, в чиято душевност и човешка съдба обаче историята има реални последствия.  Петра Мечева е преживяла последното изгнание на българите от Беломорието през есента на 1944 година вследствие на друго  споразумение на великите сили - Ялтенското. Следва превърнатото в бежански приют хасковско училище “Отец Паисий”, където изкараха зимата на 1945 година придошлите от Беломорието бежански семейства, останали без покрив. И гладните първи години на новото българско общество, чиито съзидателни идеи обхванаха живота на бедните бежански поколения. Тези идеи  представляват началото на съзнателния живот на Петра Мечева, те определиха пътя й на педагог и общественик. Определят го и днес, знам това може би по-добре от всеки друг, защото и моето детство свърши в онова хасковско училище, и защото същите идеи още движат и моето перо…

Петра Мечева наистина не е историк, но тя е от хората, които участват активно в правенето на история. Тя  е главният организатор на Тракийския женски съюз, негов председател, но тук не длъжността е важна, а смисъла на създадената и ръководена от нея организация.  Тракийският женски съюз е интелектуален наследник на благодатния матриархат в старите тракийски поселища. В продължение на векове жената-майка в многолюдното тракийско семейство е крепител на родовите връзки, пазител на домашното огнище, хранител на православната вяра, страж на здравия морал. Тя е паметта на рода с народните песни, с митовете и преданията, с празничните обреди и  битовите обичаи, а в  наше време и летописци на бежанския живот. Немалко будни тракийки направиха неоценим принос в краеведската  българска литература с оригинални  изследвания и мемоаристични книги., родови проучвания, събирателство на народни песни. На първо място е незабравимата Мара Михайлова от Кърджали, изградила се като учен етнолог с национална значение. Между продължителите  на нейното дело са Христина Стоева, Руска Даскалова  и Недялка Анастасова от Варна, Мария Бакърджиева от Хасково, Пенка Господинова от Димитровград, Папани Козарева от София. Жени, които  придават на Тракийския женски съюз характеристиките на една голяма и разпростряна по цяла България родолюбива организация. Не случайно именно Тракийският женски съюз изгради и поддържа символа на Илиева нива - навяващият мъка и скръб паметник на бежански деца, избити  по бежанския път към България през 1913 година. Ето още една причина, поради която тази организация днес  е съставен елемент от тракийския свят на Европа.

Но какво всъщност е тракийският свят на Европа ?

Най-общо казано, определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му  координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг  мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. И ако в древността една част от него (Беломорска Тракия) е  била известна под общото име на областта - Македония, това не означава, че не е била населена с тракийци, че въображаемите равнища на живота според тракийската митология не са имали и  три класически   измерения - небесно, земно, подземно.  При беломорците мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята, са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. Родопчанинът Орфей слиза в подземните бездни, а в масовата психология на тракийците съществува понятието “ангелски човеци”. Така и досега останалите без потомствени гробища бежанци от Беломорието наричат прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир  с “ангелските човеци” има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Арменският антрополог Андраник Джагарян, който възстанови образа на десетки загинали в геноцида през 1915 година по намерени черепи в един арменски манастир в Цариград, ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице  идва от майчиния лик, а дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа. Невъзможно ли е тогава да се  съзрат  в живия живот преките наследници на византийските и римските сановници по нашите земи,   след като тленните им останки са тук?  Странно ли е да се   различат по физиономични белези непосредствените потомци на знатни хора от знаменитите гробници край Казанлък, Свещари, Александрово,  след като се предполага, че немалки групи днешни българи произлизат от народностното им обкръжение?

Тракийският свят  на Европа е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа  в недрата си  Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а  България - средиземноморска. Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения  интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.

Не е пресилено да се твърди, че  тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по  своя предишен имперски   ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа     в Беломорието, а и в Одринско, няма  очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и  имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.

Тракийският свят на Европа  не  бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите  на  средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и  етнографията очертават тракийския свят на Европа  в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни  подсказват по-достоверно от историческата наука  докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа   - до регионите,  където са се сътворявали тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен  многозначителното понятие “майчин език” е възможно да казваме и “майчино отечество” по подобие на “татковина”.

Историческата наука все още  допуска конюнктурни влияния в изследванията  за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това  съществените познания, които имаме  за тази наша исконна земя, дължим на непретенциозни, но  безспорни със суровата житейска правда мемоарни и  краеведски трудове.

И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград  и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието?

Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят  на Европа . Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.

В личната съдба на човека тракийският  свят  на Европа  понякога има своеобразни измерения. Например десетки хиляди бежанци и техните наследници от Беломорието притежават незначителни спрямо големите загуби документи за имоти и имущества. Това са протоколите на смесената българо-гръцка комисия по спогодбата Моллов-Кафандарис, в които изселените в България тракийци декларират какво в суматохата на преселението са изоставили в Беломорието. В протокола на моя род по бащина линия се упоменават осем декара земя, десетина овце, чифт волове и една крава. Плюс един панталон (!), една тенекия  маслини, две газени лампи, бъчва вино, три дамаджани риганово масло…  Очевидно, не всичко е декларирано или не всичко е записано в протоколите, поради което потомците на бежанците доста вяло търсят наследството си.  Според  споменатия документ притежавам формално онези осем декара земя, но нито в съответствие с български, нито в съответствие с гръцки закон мога  да се възползвам от”нашите” ниви. Такъв е масовият случай и тракийците вече разбраха, че стопанска  изгода от  подобна реституция почти няма, ето защо  доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Интуитивно прогонените от Тракия българи чувстват, че  ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа  обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България  от 1913 до 1941 година  не е средиземноморска страна, от 1944 до ден днешен - също.  Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа …

И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух  нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова “време разделно” носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор.  Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално  наречие, което  майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима  няма българокръвни и българоглави?

По начало тракийският свят на Европа  е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат границите, когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращия език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският.  Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства  да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?

Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, араби. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации.  Българският тон на тракийският свят на Европа  се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в  туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица…

Петра Мечева ни  показва и днешното етническо многолюдие в Тракия. Тя разказва за посещенията на родните места на бежанците, които  предизвикват силни  родолюбиви чувства, а също така възраждат приятелствата на старите поколения  между новите обитатели на тракийския свят на Европа.

Четете и препрочитайте тази книга, в нея ще намерите и себе си.