Бр. 10 (146), в. День литературы
20-10-2008

Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

“Джаз бенд на Карловия мост” е едно от най-откровените произведения на Дина Рубина на еврейска тема. Това е историята на Прага, символи на която според автора са двама евреи – равинът Йехуда Льов Бен Бецалел и Франц Кафка. Основната сюжетна линия е монтаж от преписката на Франц Кафка, Милена Есенска и Макс Брод. Главният герой на разказа – Кафка е нужен на Рубина преди всичко, за да изрази своята съкровеност, еврейското.
Същността на различните свидетелства и оценки на Есенска, приведени в произведението, се свеждат до това, че Кафка и само Кафка е притежавал “абсолютно безусловна влечение към съвършенство, чистота и истинност, че той е бил единственият здрав човек сред болното човечеството”. Тези и подобните им характеристики, съмнителни във всички отношения, писателката не коментира. И, мисля, че повечето читатели неволно ще приемат страната на Есенска, страната на Дина Рубина.
Митът за здравия и чист Кафка влиза в противоречие с тези сцени от живота му, които фигурират в разказа. Мръсно-похотливата среща с продавачката или случаят с нищата (на нея Кафка дал две крони и в течение на две минути се опитал да получи едната крона обратно) не спомагат да се изгради образът, създаван от Рубина.
Въобще, при четенето на разказа неведнъж, ти идва наум, че те правят на глупак. Изпускам многобройните подробности от “мръсния живот” на Кафка, невлезли в “Джаз-бенд на Карловия мост”, ще приведа само признанието, направено в периода на любовта му към Фелице Бауер. На 19 ноември 1913 Франц Кафка пише в дневника си: “Аз нарочно ходя по улиците, където има проститутки. Когато минавам покрай тях, ме възбужда тази далечна, но не по-малко съществуваща възможност да отида с една от тях. Това вулгарно ли е? Но аз не знам нищо по-добро, и такава постъпка ми се струва, всъщност, невинна и почти не ме заставя да съжалявам. Аз само искам дебели, по-възрастни…” За непосветените уточнявам: желанието на “най-чистия” човек периодично се реализирало на “практика”. Така например, на 2 юни 1916 Кафка отбелязва в дневника си: за последната година момичетата “бяха не по-малко от шест”. За взаимоотношенията на Кафка, Есенска и нейния мъж в разказа Рубина казва: “Не твърде дълго продължи този странен роман, мъчителен любовен триъгълник, в който, въпреки волята си, като в килия, е затворен болезнено чувствителният Кафка.” Въпреки неговата чувствителност, мисля, силно преувеличени са думите на Рубина. Когато в живота на Макс Брод възниква подобна ситуация (той не може да избере между съпругата си и любовницата Емми Цалветер), Кафка предлага на своя приятел в писмо с дата 16 август 1921 година такъв изход – “живот в тройка”. Изходът станал много популярен сред болните деца на 20 век: Цветаеви, Mаяковски, Брикови, Пастернакови и много, много други.
Несходството на Кафка с обкръжаващия го свят, страхът от него – това е, според Рубина, “космическо предчувствие” за демонизма, фашизма, холокоста. Тази фантастична, свръхизмислена версия предизвиква учудване, умиление, най-напред защото Кафка много подробно описва в “Писмо до баща си” причините за своите особености, своите фобии, своята трагедия. Този източник, разбира се, се игнорира от Дина Рубина, макар че в него като първопричина за всички нещастия, неуспехи писателят назовава баща си.
За автора на историята съдбата на Кафка и неговите роднини е, преди всичко, повод за произнасяне на присъда над “Благословената най-културна Европа”. Присъда, звучаща дважди – във връзка с еврейските жертви през Втората световна война и съвременните събития в Близкия Изток. Последните се оценяват от Рубина отново неочаквано-очаквано. Предполагаемата проарабска позиция на Франция и Германия, интелектуалците на Италия в “поредната война” между Израел и Палестина предизвиква у писателката такава реакция: “Старата курва Европа остава вярна на своята антисемитска история.”
Няма смисъл да се коментира тази предвзета и оскърбителна гледна точка. Ще отбележа само, че Рубина, както и много други, страдащи от подобен недъг, вижда само своето. Вижда няколко изгорели синагоги във Франция и не вижда, да речем, стотици пъти повече разрушени православни църкви в Косово, не вижда трагедията на сърби, палестинци, иракчани и още много други народи. Затова и резки изказвания на Рубина, например по адрес на САЩ, Израел, Англия, на косоварите, са по принцип невъзможни.
Разбираемо е и друго: националният егоцентризъм на писателката няма нищо общо с традициите на руската литература. Периодично със своята концентрация, той е просто потресаващ. Така, старинното еврейско гробище в Прага се струва на Рубина “велика армия на възмездието”, която в часа на явлението на Спасителя “ще застане зад гърба на моя народ.”
За разлика от много автори, при Дина Рубина въпросът за намиране на национално име не възниква, освен в младостта, както при героинята от разказа “Ябълки от градината на Шлицбутер”. Показателно е, че отговор на първия появил се въпрос у героинята “Коя съм аз, коя” Рубина предлага да се търси в “съкровеното чувство на кръвта”. И този подход към възприемане на националното в живота и литературата е характерно за повечето рускоезични автори, на което многократно са обръщали внимание много “десни”.
“Чувството за съ-кръвие” е национален егоцентизъм, който задължително води писателя до нарушаване на историческата, психологическата, художествената истина. И творчеството на Дина Рубина е най-доброто потвърждение за това. Доста неочаквано изглежда историята на Палестина и еврейско-арабските отношения в интервютата и произведенията на писателката. Така, в разказа “Бяло магаре в очакване на Спасителя” се казва, че през втората половина на XIX век Йерусалим е заселен и построен от немци-колонисти и евреи от Руската империя. И тогава, към работните места, създадени от тях, “на новите лозя, ниви и портокалови плантации <...> се протегнали от далечните покрайнини на империята (Oсманската – Ю.П.) бедните арабски кланове.” Този мит, нямащ нищо общо с историческите реалности, е насочен към родния читател, така че е необходимо, поне на кратко, да го изкоментираме.
Евреите от Новорусия, за които говори Рубина, започват да се преселват в Палестина не в средата на XIX век, а в последните му две десетилетия. Тласък за това са послужили погромите през 1881 г. в Украйна, известните укази на Александър III, ограничаващи правата на евреите в Русия, както и набиращата сила ционистка пропаганда. Всъщност, като нови селски поселения – мошавот – са създадени за това време само девет. И, разбира се, преселниците са финансово поддържани от различни задгранични – еврейски – източници. Основният спонсор, както е известно, е Едмонд Ротшилд. Само неговите дарения били повече от половин милион фунта стерлинги.
Що се отнася до арабите, по-голямата част от тях никъде не “се е протягала”, тъй като е живяла на своята земя. Поради това, евреите се наложило да я изкупят, “да постелят палестинската земя с еврейско злато”, както казва първият президент на Израел Хаим Вайцман. Следва да се има предвид и това, че въпреки емиграцията на евреи в Палестина (те само от Русия по време на указания период достигат около 25 хил. души), в началото на ХХ в. арабското население надвишава еврейското повече от двадесет пъти.
Олга Ал-Джеши е възмутена от разказа на Дина Рубина “Снимка от природата” (”Литературная газета”, 2008, №2). В свое писмо (”Литературная газета”, 2008, №10) тя поставя под съмнение “душевното здраве на писателката” и посочва нейното пристрастие и агресивност, проявяващи се в изображенията на араби. Но това отношение към арабите е характерно за Дина Рубина изобщо. Очевидно, други нейни произведения Олга Ал-Джеши не е чела или ги е чела невнимателно.
В същия разказ “Бяло магаре в очакване на Спасителя” Рубина открито изразява своята неприязън към арабските деца, виждайки във всяко от тях потенциалния терорист. Красноречиво свидетелство за “душевното здраве” на авторката на разказа е описанието на пеенето на муезина, чуто и видяно по този начин: “В този момент ушите ми удари гъгнив рев, вледеняващ вътрешностите, и ми трябваха две или три секунди, за да идентифицирам обичайната песен на муезин <...>. Тук, засилена с тонколони оглушителна мощ, тя звучеше като страшен бой вик <...>. Три минути неистовият звуков смерч разширяваше фунията на утробния си вой, набъбвайки около нас като невидима стена.”

Да, и воюват, и се борят арабите в книгите на Рубина само тихомълком и скришом, само по подъл начин. Така в романа “Ето, идва Месията!” мирният и добър Хаим Горк губи три часа в изстрели, когато преминава през арабско село. А видоизмененият шахидски сюжет в този роман изглежда така: арабското момиче Ибтисам Шахада решава да убие евреин, защото само така може да скрие греха и да избегне смъртта от ръцете на родните си братя. На нея, бременна от своя учител, й остава само това…
Изобщо отношението на Дина Рубина към арабите ми напомня за отношението на Исая Берлин към Зинаида Гипиус и Дмитрий Мережковски. В едно интервю с Анатолий Найман, влязло във вече не веднъж упоменатия сборник, еврейският мислител пояснява така позицията си: “Mанделщам, не Mанделщам – не ми пука (а по-горе иде реч, че Гипиус е нарекла поета “неврастеническа жидьонка” – Ю. П. ). За мен нея я няма. Нито нея, нито мъжа й. За вас има ли ги? Къде? Какво са те – за да бъдат?”
Това чувство на гордост, на изключителност се проявява в Рубина не само по отношение на арабите, но и към немците, французите, руснаците. За последните ще кажа повече по очевидни причини, като пример ще взема Иван Бунин, който се отнася към евреите със симпатия.
Героят-повествовател в романа “Ето, идва Месията!”, съвпадащ с автора в основните си човешко-творчески позиции, разсъждава за съдбата си на известен, но бедстващ в Израел писател. И в този контекст се появява името на Бунин: “…да вземем – Иван Алексеевич Бунин… него в емиграция го поддържаха богатите и добри евреи, влюбени в руската литература. А на мен тук и куче гаден чек за картофи няма да ми напише…”
Тъй като не се уточнява в кое време Бунин е бил на еврейска издръжка, следва да се разбира, че е било през всичките тридесет и три години. А това може да го твърди или само човек свръхдалече от литературата или много превзет в отношението си към Бунин. Той, в изгнание, е имал различни периоди – от относителната финансова стабилност до крайна бедност. Но никога писателят не е бил издържан от евреите.
Например, до 1929 г. основните финансови източници за семейство Бунини са хонорарите и чешката, сръбската помощ. Когато Чехия престанала да изплаща стипендия на Иван Алексеевич, жена му на 9 януари 1929 година записва в дневника си: “Чехите спряха помощта – това е минус 380 франка.” (Тук и нататък в статията цитирам от книгата: Бунин. И, Бунина В. Дневници. – Москва, 2004). За да се разбере каква част от хонорарите е съставяла тази помощ, ще приведа свидетелството на Вера Николаевна от 24 януари, 1929 г: “Дойдоха 2000 франка от “След. Новини.”
Немалко материални помощи били вечерите, лотариите, книжарниците, т.нар. “бърза помощ”. И сумите тук били различни. Например, в помощ на В. Набоков били събрани 770 франка (записка от 25.01.1937), на Иван Бунин – 2000 долара (записка от 15.08.1948), на Н. Теффи – 20000 франка (записка от 13.01.1950) и др. В такива мероприятия, въпреки твърдението на Рубина, Бунин взема участие. Така например, на 18 декември 1922 г. Вера Николаевна записва в дневника си: “На срещата” ние започнахме да продаваме билети за вечерта на Шмельов. Ян (И. Бунин – Ю. П.) изобщо не става за продавач – конфузно му е…”
Най-тежките периоди по време на емиграцията за Бунин – това е началото на 30-те години, немската окупация на Франция, последните три години. През тези почти 15 години, преобладаващият битов фон бил такъв: “Имам само 2 ризи, възглавницата е в кръпки… Ян не може да си купи топли дрехи. Аз през повечето време ходя в Галинини неща” (14.11.1932)…”, “В четвъртък пощата донесе пари от 2 места: от “Совр. Записки.” и от сърбите. Пауза за 15 дни (5.1.1933)”, “Храним се много оскъдно. Цял ден ти се иска да ядеш.” (20.12.1940), “Сега у нас има за вечеря гола супа и по 3 варени картофа” (10.12.1943), “Идва доктор Дюфур <...>. Аз почти нямах пари. Кодрянски дадоха назаем 30000 фр.” (23.08.1950), “Сега имаме дълг от 100 хиляди” (12.09.1950), “Взехме назаем от Кодрянски сто хиляди франка (24.04.1953).
И това Вие, Дина Илинична, наричате “живот на издръжка на богатите и добри евреи”? Естествено, бих искал да знам какви конкретно евреи имате предвид. Финансовата и човешка помощ на М. Цетлин, М. Алданов, Я. Цвибак, С. Агран и някои други евреи да се отрича е несправедливо и глупаво. Самите Иван Бунин и Вера Николаевна са признавали тази помощ и нееднократно са благодарили за нея. Друг въпрос е, че периодично слуховете за размера на даренията са били силно преувеличавани, за което спокойно и с гняв Бунин говори в писмата си до Н. Теффи и Я. Цвибак. А след поредното послание от Марк Алданов Иван Алексеевич стига до извода, че в целия Ню Йорк сред най-богатите трудно ще се намерят повече от двама души, които могат да дарят сто долара.
А и тази помощ станала обект на мръсни спекулации от страна на Мария Цетлин и нейните привърженици. Да, и Яков Цвибак постъпил в дадената ситуация двусмислено. Може би единствен от еврейските приятели и предполагаеми приятели на Бунин, който винаги се е държал с достойнство, е Марк Алданов.
Мисля си, че когато става въпрос за това, че Бунин е издържан от евреи, следва да се помни и друго: Иван Алексеевич дълго е помагал на много хора. Например, от 715 хиляди франка от Нобеловата награда близо 120 хиляди (т.е. една шеста от цялата сума) била раздадена на нуждаещите се. По същото време в дома на писателя с години живели, яли и пили, Галина Кузнецова, Марга Степун, Александър Бахрах, Леонид Зуров, Николай Рощин, Елена и Олга Жирови… Присъствието на някои от тях по време на войната е било и опасно за живота на стопаните. Около седмица Бунини крили от фашистите евреите Александър Либерман и неговата съпруга. Четири години живял в дома на писателя евреина Александър Бахрах… Това е само общият, бегло-очертан сюжет на живота на Иван Бунин, грубо-произволно преиначен от Дина Рубина. И отбележете, ароматизиран с особен лексикален сос: “ни едно куче”, “гаден чек.” Но както се казва, това са все още цветя.
На въпроса на Наталия Клевакина: “Вас често Ви питат защо използвате неформална лексика? – Дина Рубина отговаря така: “За художествена достоверност. Представете си – кранистът се прибира у дома и храната не е приготвена, защото жена му по цял ден чете детективски романи. Какво би казал той? Това е. (”Литературна Русия”, 2007, №38).
В съждението на Рубина всичко предизвиква съмнение. Жените на кранистите обикновено работят. И ако не работят, то почти със сигурност можем да кажем, че по цял ден детективи няма да четат… Но главното е в друго: в произведенията на писателката се изразяват неформално не толкова “кранистите”, колкото интелигентите, преимуществено евреи, мъже и жени.
Аз дълго се колебаех (а и сега не съм сигурен, че постъпвам правилно), дали да посоча примери от текстове на Дина Рубина или не. Като руски човек, аз, разбира се, не съм длъжен да го правя. Но в този случай ще пострада достоверността, надеждността на доказателствата. Ето защо се спрях на компромисния вариант за “меко” използване на “неформалщините” в романа “Ето, идва Месията!”:
- Здравей, Дядо Мраз –
брада от памук,
ти донесе ли ни подаръци,
педераст проклет?
- Подаръци не донесох – промърмори Рабинович с виновен бас – парите не стигнаха.
На което Докторът с резонен тенор отвърна:
- Какво си се промъкнал тогава тук, памучено мудило? /*мудило – звателен падеж на рядка цинична фразеологична форма. б.пр./

В Дневника на Владимир Лакшин има такава записка от 17-ти март 1971: “Сегашната наша интелигенция се състои предимно от евреи. Сред нея има много отлични, надарени хора, но в съществуването и начина на мислене на интелигенцията незабележимо се вмъкна и вече стана неизбежен елемент духът на търгашеството, уклончивостта, сговорчивостта, хитроумното извличане на облаги, възпитани през вековете на гонения у еврейската нация. (”Дружба на народите “, 2004, №10). Към тази смела и точна мисъл на Владимир Яковлевич в контекста на нашата тема трябва да добавим и следното. Еврейската интелигенция, и по-специално писателите, “легализираха”, направиха норма неформалната лексика. И това е още една разлика на еврейските и въобще рускоезични автори от руските писатели.
Предвиждам възраженията, затова ще отговоря веднага. Първо, авторите от типа на Венедикт Ерофеев и Виктор Ерофеев не считам за руски писатели. Това са изродени хора без националност, рускоезични белетристи. На второ място, тази лексика докосна и произведенията на някои наистина руски писатели, какъвто е случаят с талантливия Захар Прилепин. Сигурен съм, че това явление е временно.
Разбира се, не винаги в произведенията на Рубина е очевиден националният егоцентизъм. Доста често той съществува в скрит – “разтворен” или “полуразтворен” вид – и трябва да бъде събиран на части, за да се получи цялостна представа. Пример за това е романът “На слънчевата страна на улицата”, получил през 2007 г., трета награда на “Голямата книга” и издаден от “Ексмо” в поредицата “Велики романи на ХХ век.”
Много автори отбелязват любовта, с която в произведението е изобразен старият Ташкент преди земетресението от 1966 година. И с това е трудно да не се съгласиш. Въпреки това, поставените от Рубина национални акценти, повдигат въпроси.
Веднага се набива в очи, че писателката с особена симпатия изобразява узбеките. В тях – Хадич, търговците на пазара, стопанина на градината – Рубина по различен начин подчертава добротата и гостоприемството като типични черти на узбеките. Очевидно е и друго: често авторката на романа национално маркира постъпките на персонажите, дори най-второстепенните. Например, акцентирано ни се съобщава, че Вера Щеглова и Стас прибира на шосето, пуснал да пренощуват и нахранил “млад уйгур”.
Често героите на романа нямат имена и фамилии, за Рубина е важна тяхната национална принадлежност – узбеки, уйгури. Употребата на думата “руснак” в положителен контекст отсъства в романа. Мнозинството от персонажите в “На слънчевата страна на улицата”, загубили или почти загубили човешкия си облик, са руснаци. Със симпатия изобразявайки представителите на различни народи, с изключение на руския, Дина Рубина ненатрапчиво, но настойчиво прокарва мисълта: евреите – ето народът, който превъзхожда останалите със своите професионални или човешки качества. Циля, Зара Марковна, Маргарита Исаевна, Женя Горелик, Клара Нухимовна, Михаил Лифшиц, Льоня Волошин, Айзък Аронович, Хасик Коган и другите герои-евреи създават тази неповторима атмосфера, която прави старият Ташкент особен град.
Показателно е, че едно от главните действащи лица Вера Щеглова става различна, за разлика от нейната грешна, паднала руска майка, става пълноценен човек и голям художник благодарение на Михаил Лифшиц. Той всъщност я създава, извайва като личност, за това, в края на краищата, Вера нарича чичо Миша свой баща.
Друг евреин, Леонид Волошин, е “добрият ангел” на Щеглова, с който тя свързва своя живот. Той е идеал за чувствителен, надежден, любящ мъж. В петте книги на Рубина, прочетени от мен, нито един от руснаците не се приближава даже малко до нивото на Леонид. Изключение, може би, е героят на романа “Ето, идва Месията!” Юрик Баранов, бивш руснак. Той в студентските си години приема юдаизма, едва не умира след обрязването и става не просто Ури Бар-Ханин, а ортодоксален юдеин, по-голям евреин от всички еврейски родственици от страна на жена му.
Именно духовният баща на Вера Михаил Лифшиц отваря очите й за това, че те живеят в империя, в която Узбекистан е колония, и така нататък и тям подобни: направо по “бележник на агитатора” на всеки либерал-русофоб. Макар думата “руснаци” в този разговор да не присъства, въпросът кой кого угнетява, е излишен.
Разбирам, както винаги в подобни случаи, ще започнат да говорят: не бива да се отъждествява позицията на героя и позицията на автора. Всичко това ни е известно, чели сме Михаил Бахтин още през 70-е… И за да се изключат възможни въпроси, ще приведа изказването на Дина Рубина от интервю с Инна Найдис. Смисълът му напълно съвпада с глаголстването на Лифшиц и другите герои на тема империя: “Да, в Ташкент беше все пак по-меко, по-топло за евреите. Не така ни заставяше животът да изцеждаме от себе си капка по капка юдея, за да станем бързичко елини. <…> Стопаните, узбеки, притеснявани от съветската власт в своята идентичност, гледаха на етническото малцинство повече съчувствено, отколкото на титулната нация <…>. Имаше обаяние в тази относителна свобода на колониалния юг…” (Рубина Д. На Верхней Масловке. – М., 2007 ).
Разбирам, че на Дина Рубина и нейните съмишленици е безполезно да се отговаря и все пак ще кажа пределно кратко. СССР беше “империя наобратно” (Александър Зиновиев), тоест именно Русия беше главният донор, главната колония, измамена във всеки смисъл къде по-значително, отколкото другите републики. А титулната нация, която Рубина асоциира с властта, с метрополията – една от най-пострадалите нации за годините на антируската власт, пострада много повече в сравнение с евреите.
Империята и историческия град се сблъскват, според Рубина, през 1966: “Старият Ташкент бе разрушен през 66-а от подземни тласъци и от дружбата между народите, снабдена с кранове”. Различни варианти на тази мисъл се срещат у писателката нееднократно. Укрепвайки дружбата между народите, при появата на пукнатина, метрополията се престарала в колонията: разрушенията след земетресението са били не толкова значителни, за да “възстановяват” Ташкент, унищожавайки почти всички исторически строежи.
Но окончателно изчезнал старият Ташкент, когато го напуснали “белите колонизатори” (прозрачен образ в романа), придаващи му неповторимото своеобразие. Само в американската фирма на Волошин се трудят 10% “ташкентци”. Затова, ако се следва логиката на Рубина, трябва да се очаква, че аналогът на стария Ташкент трябва да възникне някъде в САЩ или в Израел, където се премести да чергарува по-голямата част от “белите колонизатори”…
Нерядко в рускоезичната литература национално-ограниченото възприятие на човека прераства в “разрешение за кръв по съвест”, в идеята, че убийството е благо, че при определени условия то е закономерно. Ако е “чужд” – не човек или непълноценен човек, а ненавистта – естествено отношение към него, то убийството на “чуждия” – висше проявление на ненавистта – не е грях, а като вариант е дори доблест. Друго възприятие на “чуждия” предизвиква подозрение и по принцип се отрича.
В разказа на Рубина “Бяло магаре в очакване на Спасителя” повествователят, както винаги при писателката, изразяващ авторската гледна точка, не приема чувството на съзерцателя на гробището на “тeмплерите” (така е у Рубина. – Ю.П.) Меир. Той жали за немците, които англичаните по време на Втората световна война изселили от Палестина в Австралия, опасявайки се, че те ще бъдат сътрудници на фашистите. Аргументацията на Меир (”Когато хората са изгонвани от домовете им, с децата и старците… винаги е жалко”) не е убедителна за разказвачката, затова позицията му се определя от героинята като позиция на чуждия, страничния.
Рубина чрез повествователя утвърждава идеята за колективна, всеобща национална вина и отговорност. Нейните доводи не са нови, лишени са от логика, истина, човечност: “Нима от кожата му (на Меир – Ю.П.) не са правили чанти и абажури съплеменниците на всички тези изтънчени аптекари-флейтисти”.
Разбираемо е, че страшната философия на Дина Рубина израства от древната старозаветна традиция “око за око”. Това открито признава и самата писателка, считайки такава позиция за единствено възможна, достойна.
Рубина нееднократно говори, че съгласно семейното предание нейната прапрабаба е била циганка. В разказа “Циганка” повествователят, отново идентичен с автора, изяснява подробности от живота на своята прародителка. Емоционално-идейна кулминация в развитието на действието е следващият епизод.
По време на войната фашистите заедно с евреите разстрелват и циганка. Преди смъртта жената проклина палачите: “Зе-е-е-мята ще ядете <…> До девето коляно, присно и во веки!” И след ден това проклятие се сбъднало: всички немци, които взели участие в разстрела, били разкъсани на парчета от бомба, а на командира им “главата била отрязана и с уста, пълна с пръст, лежала забита в земята”.
Знаменателна е реакцията на героинята (Рубина) на разказа за даденото събитие: “Буен възторг ме удари в главата <…>. Дива, горчива радост ме задуши! Ето го него – чудовищното, древното, дълбокоутробното: око за око! А друго и няма, всичко друго е лъжа, лицемерие, развалена сива кръв! Земята, земята ще ядете, повтарях аз, земята ще ядете”.
И се задъхах.
И не можех да се опомня”.
По сходен начин реагира на известието за смъртта на приятеля си Хаим Зям героинята на романа “Ето, идва Месията!” Тя адресира към всички араби следното проклятие: “Аз искам всички те да издъхнат <…>, всички те, със своите жени, деца и животни! За да ги погребваме седем месеца, без да изправяме гръб!”

В руската литература такава ситуация по принцип е невъзможна. Героят, убивайки по време на военни събития, страда за това, боли го душата (като Григорий Мелехов в “Тихият Дон” на Михаил Шолохов), или “правдата” на героя, разрешаваща проливането на кръв по съвест, непременно се опровергава от истината на другите персонажи, от истината на автора (както в повестта “Трета истина” на Леонид Бородин). Още повече смъртта на човека не може да бъде обект на ирония, шега, смях, както например в есето на Рубина “В Русия трябва да се живее дълго…”
Показателен е следващият епизод. У Рубина са се събрали Игор Губерман, Михаил Вайскопф, Лидия Либединская, Виктор Шендерович с Мила.
Обсъжда се смъртта на четата на Чаушеску. На възмутения въпрос на Либединска:
- Е, защо, защо са им мерили кръвното?!” – последвала реакция:
Вайскопф отронил:
- Проверявали са – ще издържат ли разстрела.
Всички се разхихикали, а Шендерович въобще се смял като безумен, и заявил, че утре отива да се изказва в Твер и непременно ще пробва тази шега”.
Няма съмнения, че християнският хуманизъм на руската литература и национално-ограниченият хуманизъм на рускоезичната литература, руският хумор и еврейският хумор – това са явления и понятия напълно противоположни. Затова и всички опити да се направи от Дина Рубина руски писател са безперспективни.
И все пак Дина Рубина – рускоезичен, еврейски прозаик – се предлага от авторите на учебници, статии, журналистите преди всичко като руски писател. Например, във вузовския учебник “Руска проза от края на ХХ век” под редакцията на Т. М. Колядич (М., 2005) има монографичен очерк за творчеството на Дина Рубина.
За В. Белов, Е. Носов, В. Максимов, Л. Бородин, В. Личутин, А. Ким, В. Галактионова, Б. Екимов и други руски първокласни писатели такива очерци няма, а за рускоезичните – Д. Рубина, В. Аксьонов, Ф. Горенщейн, В. Пелевин, В. Сорокин, Т. Толстая, Л. Улицка – има.
В този лош учебник като причина за емиграцията на Рубина се посочва: “Отначало всичко се стекло благополучно (след пристигането в Москва. – Ю.П.), но самата ситуация в страната я подтикнала да направи решителна крачка, и тя емигрира в Израел, където започва отново да строи жизнена и литературна биография”. Казано е мъгляво, и може само хипотетично да се разсъждава какво е заставило Дина Илинична да напусне страната.
В “Книга на раздялата” от Ст. Рассадин (М., 2004) причината за отпътуването е определена с позоваване на самата писателка: “Дина Рубина, израелски “рускоезичен” прозаик, каза, че я изгонил от Русия Александър Иванович Куприн. Без шега. “…Неговото писмо до издателя Батюшков, препечатано във вестник “Пульс Тушина” ме изпълни с безогледна неприязън <…>. То стана за мен последната капка”.
Не всичко е така просто и еднозначно с Куприн, както се струва на Рубина, Рассадин и на много други. Не случайно Г. Зеленина, съставител на книгата “Евреи и жидове в руската класика” (Москва-Иерусалим, 2005), е игнорирала писмото на Куприн, затова пък е включила в главата “Пархатые жидишки и незабвенные жидовки: евреи в русская белетристика” три разказа на писателя “Страхливец”, “Жидовка”, “Сватба”. Включила ги е, уверен съм, защото във всеки един от тях има герои-евреи, изобразени от автора със симпатия или любов.
Симптоматично е и друго: Михаил Еделщейн, автор на послеслова, обръща внимание върху “Жидовка”. Той и на основание този разказ прави главния извод: руската литература успяла “на границата на XIX-XX век да види накрая в евреина човека”.
Самият извод, с който не съм съгласен, няма да коментирам, ще кажа за друго: Еделщейн е взел от разказа на Куприн не най-съдържателния, ключов, изразителен цитат. Той е подминал (не знам защо) описанието на “прекрасното лице на еврейката” и разсъжденията за “удивителния, непостижим еврейски народ”. И едното, и другото се възприема еднозначно като химн на еврейската жена и еврейския народ.
Не само нищо подобно, но и близко до това при Дина Рубина по отношение на руския народ няма и, мисля, няма и да има. Тя честно, точно, обективно е определила своето творческо кредо: “Аз пиша за различните страни от характера на моя (еврейския. – Ю.П.) народ, пиша без умиление, често с горест (писателят е длъжен да казва истината), но, не по-малко, пиша с любов – и щеше да е странно, ако пишех без любов, аз съм здрав човек.” (http:/www.dinarubina.com/interview/booknik2007.html)
Само предизвиква загриженост здравето, състоянието на ума и душите на тези автори, които въпреки очевидното (за което стана реч в статията) се опитват от еврейския писател Дина Рубина да правят класик на руската литература.
Понятно е, че явлението е възникнало не днес, то е, примерно, на около сто години. Но именно в последните десетилетия то придоби тотален характер. И ако още чрез литературата болният руски народ привикне с “дивото обрязване” (В. Розанов), то почти с увереност може да се каже, че той като народ ще престане да съществува.
Тоест дайте да изучаваме Дина Рубина и подобните й автори, които целенасочено подменят руските писатели в училище и ВУЗ, по техните “списъци” от “ведомството” за еврейска словесност.

(с незначителни съкращения)