Надежда Драгнева

Нямам за цел да правя изследване за Робърт Бърнс, а ще изразя мнението си за него като чужденка, макар и образована.
На 25 януари беше нощта на Бърнс в цяла Шотландия. Нощ, посветена на човека и поета, чиито стихове го надживяват и се знаят от образовани и необразовани по цял свят.
Идва ми наум:
“но пак сме днес
със теб в едно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино…”, което звучи леко, напевно и сърдечно.
Случайно попаднах на Кейли Дансис за Нова Година в Арбатнот. След много танци и веселие, вечерта приключи като всички се хванаха за ръце и изпяха “За старите времена” на Бърнс. Беше изключително това единение, този патос, с който хората в залата посрещаха новата година. Не мога да се похваля, че у нас съм присъствала на нещо подобно. Някога, когато пътувахме с децата с кола и гледахме бързо преминаващия пейзаж, внезапно ни обхващаше ентусиазъм и високо запявахме “Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми! БУМ!” После никога не ни е обхващал подобен патос.
За 25 януари в Шотландия напомняха залепените навсякъде афиши. В Арброут клубът на Бърнс организира възпоминателен обяд, а Старата църква прави служба за него. Разбрах за отлична програма “Девойките” - хумористично превъплъщение в образа на Бърнс.
Когато дойде нощта, за мен нищо не се случи. Нощ като нощ. Единствено това,че ме върна в мислите ми назад, когато имах изпит по западно-европейска литература и четях по задължение всичко за и от него. Особено обичах “На таз, която първа ми постла легло”.
Сега си давам сметка, че въобще не съм обърнала внимание на преводача. Взех стиховете на Бърнс на шотландски диалект и нищо не разбрах. Поисках ги на английски, имах напредък, но когато взех превода на Владимир Свинтила, нещата се наредиха.
Пред сградата на Арброутската библиотека има статуя на Робърт Бърнс. От скулптора Мистър Скот Съдърланд. Не ми допадна, защото съм виждала тая на У. Скот в Единбург, на много художници в Холандия, на Гьоте в Германия, на Данте във Венеция и Тренто.
Статуята в Арброут е от сив Портландски камък, висока 2,13 метра (7 фута). Тя е на мъж с хармонично тяло, с лице - все пак - одухотворено, но позата, изражението не предават изключителността на поета. Пред мен е обикновен смъртен, а ми се иска да видя нещо различно, нещо неувяхващо с годините, както си е и в действителност.
Такова, което внушава картината на Уйлям Боруик Джонстоун, наречена “Робърт Бърнс в Джеймс Сибалдовата читалня на библиотеката на Площада на Парламента”. Там, в читалнята, влиза Робърт Бърнс и художникът възкресява този момент. Влизането на поета не остава незабелязано. Срещу него, долу на пода, е младият У. Скот - бъдещият велик шотландски писател. За разлика от изражението на Арброутската статуя , тука нещата са различни не само защото едното е статуя, а другото е картина. Статуята не предава духа. Картината, обаче, е впечатляваща. Робърт Бърнс влиза в читалнята. Фигурата му е красива, снажна. Никакво високомерие. Нещо вродено естествено в изражението на лицето му. Очите виждат през теб. Сякаш е там и не е там. Околните, уж между другото, го забелязват. Но не и този срещу него, седналият на пода - младият Уолтър Скот. Той е като “гръмнат “от изненада. Въобще не се занимава с това, за което е дошъл. Там, сред всички присъстващи има една дама, която копнее Бърнс да я забележи. Единствено свитото на кравай пухкаво куче остава безразлично към всичко, в читалнята.
Ето как по този удивителен начин Джонстоун приземява великия поет, но и го възвисява чрез изражението на очите му и на възторга на У. Скот. Един бъдещ колос се впечатлява от един утвърдил се такъв. Буквално - поглед отдолу нагоре.
В 1788 г. Р. Бърнс написва “За старите времена” паралелно с “Моята хубава Мери” - коренно различни по смисъл и звучене:

“Go, fetch to me a pint o’vine,
And fill it in a silver tassie;
That I may drink before I go
A service to my bonnie lassie”

Песни за Родината, природата, любовта, хагиса - това е една ведра, романтична поезия.
Роден в Алоу, Бърнс умира на 35 години. Това не е възраст на патриарх. Скот живее много повече. Но, на когото колкото е писано… Животът му в бащината наета ферма не е радостен. Добре, че грижата по децата има добрата и умна Бети Дейвидсън. От нея той научава много повече за рими и поезия, за дяволите, духовете, феите, вещиците, гигантите, драконите и др. и се самообразова повече отколкото научава в Абърдийнското Граматическо училище. Когато умира саможивият му, авторитарен и моралистичен баща, те с брат си отиват в съседската ферма на Мосгийл. Тук Роб разперва криле към социалното и поетичното. Тогава шотландците почват да го наричат “Младият Роб Мосгийл”. Още четиринадесетгодишен, той написва първото си стихотворение - любовна песен, разбира се. На 26 Роб има сложен личен живот. От една страна - незаконородена дъщеря Елизабет, от друга - насилствен годеж с Лизи Татън, от трета - той моли Мери Кеймбъл да го съпроводи до Ямайка, където иска да избяга от усложненията си.
Както винаги, една покупка - на ферма става поредната лоша сделка в живота на Бърнс. Но в 1786 г. в Единбург излиза книгата му “Поеми” на шотландски диалект в 600 копия и от това той спечелва 20 лири, поради което Ямайка бива забравена. Заради неочаквания успех на книгата му, той е акламиран от модернисти като Хенри Маккензи. Така, с парите от новото си поприще Роб Бърнс купува фермата в Елисланд като се оженва за Жан Армоур, която бързо го дарява с близнаци. От всичко това е видно колко темпераментен човек е този изгряващ поет, как смесва желания и възможности в стремежа си да е адекватен, да е като другите. Оседналостта е последното нещо, на което е способен, а се стреми точно към това. И се проваля.
Междувременно стиховете му биват адаптирани към музика от Джеймс Джонсън и това ангажира цели десет години от живота на Роб. Резултатът - стотици негови песни отлитат по света и много от тях са под чужди имена.
А с новата ферма не му потръгва, защото от всяко дърво свирка не става и той я продава и се мести в Дъмфрис. В това време му се ражда син - Никол и Жан взема дъщеря му Елизабет, незаконнородената, и я отглежда заедно със своето бебе. Тази великодушна Жан Армур весело отбелязва: “Нашият Роб има две съпруги”. Осем години след женитбата, докторът му препоръчва морски бани в Солуей и това го довършва, защото той се връща от там като умиращ мъж. И наистина, малко след това Роб умира, а героичната Жан му ражда още едно дете - Максуел. Както се казва : “Бог дал, Бог взел”.
Век и половина след кончината на Бърнс той е вече известен по целия свят. В Токио олимпийските игри завършват със “За старите времена”. Преведен от Самуел Маршак, този химн става бестселър в Русия наред с Шекспир и Дикенс.
Така синът на бедния фермер от неизвестното шотландско селце изгрява като световноизвестен поет. Романтик и бохем, люшкащ се между общоприетото и неговата противоположност, той допуска някои житейски грешки, типични за обикновените хора, но това, с което ще го запомним, не са грешките му, а прекрасните му шотландски стихове и поеми. Бих завършила със стиха му “Till a ‘the seas gang dry”, което значи, че ще бъде помнен докато моретата пресъхнат. Фактът, че днешните шотландци празнуват Robert Burns Night показва, че той е дълбоко национален ориентир за висота на народния гений и мерило за свежестта и силата на народа му.