Николай Бурляев

превод от руски: Петър Анастасов

***

Пазете този талисман -
да ви закриля е избран,
да прави дните ви добри
и щастие да ви дари.

Той с топлота е напоен
и с нежност от самия мен.
Вълшебният му тюркоаз
ще свети в тъмното за вас.

Когато скръб ви помрачи,
докосвате го в миг с ръка
и в гаснещите ви очи
ще се усмихне светлинка.

Надежда, вяра и любов -
в три сини цвята - светлина!
Неземна сила, благослов,
в ръцете на една жена.

В душата ви ще свети той
и тайно ще ви огради
от лоши думи и беди.
Пазете талисмана свой.

НА БАЩА МИ

Обичам пролетта. И вилата - на мотовили.
Духът предметен на московското семейство.
На масата чинии, недопити чаши, а в съседство,
на леглото ми, натрупан с черги, боже мили,
спи моят син зиморничав - това е по наследство.

Цял ден из къщи шета, готви мама,
която все се каня да прегърна,
и времето да спра, за малко само,
защото тя си тръгва, време няма,
а тръгне ли си, няма да се върне.

Баща ми, взел лопатата - баща „Живаго”,
обръща влажната земя и пуши тайно,
та ние да се баламосваме нехайно.
Той има астма. Сутринта отби атака,
а точно в пет - обядваме на двора заедно.

Той денем събеседник в люляка намира,
и в бялата му огърлица шепне с глас потаен,
а нощем на верандата раздира
с прекрасното си хъркане безкрая,
изглежда репетира глас от рая.

Но няма да му позволя и той го знае,
преди да изгоря да се пресели.
Освен това е жив и утре е неделя.

ОГЛЕДАЛО

Лицето отсреща мълчи -
мрачно и бяло е то.
Като моите са тези очи
тюркоазени, в огледалото.

Но не мога да те позная.
И ти мене - ще потвърдиш.
А двайсет години по тая
земя редом с мене вървиш.

От погледа твой съм прободен.
Стоиш зад стъклото - снажен,
горд, и жесток, и свободен -
завиждам ти, да ти кажа.

Аз съм мек и добър и глупав,
срамежлив и скован съвсем.
Може би трябва да се съберем
и оковите си да счупим.

1967 г.

НА МОИТЕ КРИТИЦИ

До тридесет и седем ми се случи
два пъти при редактори да вляза.
И два пъти ми беше казано:
„Смирение ти липсва. То се учи.

Виж как е при големите поети.
Поработи, не бързай, ти си млад.
Ако послушаш моите съвети,
ще вземем нещо за печат.”

Редактори, критици, вие „веди” -
не на духа, а стоко-„веди”,
не истина, а суета ви води
и служите на нечии угоди.

Продали сте се за заплатки ниски
и словоблудствате пред бедните поети.
Щях да послушам вашите съвети,
ако съветвахте като Белински.

ЕПИТАФИЯ

Когато се превръщам вече в прах,
аз, верният ви Николай Бурляев,
обсъждайте човека, който бях,
но аз от всички по-добре го зная.

В десетки киноленти размножен,
ще крача през годините си млади.
Ще каже биографът: „Феномен!
Бурляев истината не предаде.”

Чиновникът накрая ще пожали
поета Николай, ще го похвали.
Не съдя бедния, не му желая ад.
Простил съм му, защото съм богат.

Аз не за слава, звания, награди
воювах, снимах, пишех и мечтах.
Аз виждах истината зад прегради,
не се страхувах, за да няма страх.

И ето ме сега на оня свят,
аз, верният ви Николай Бурляев.
Душата ми е жива… търси път назад.
Ех, ако знаехте Това, което зная…

***

Море - притихнало на вид.
Вълни, люлеещи унило
зелено-мътен малахит.
На хоризонта лекокрило
просветва слънчево ветрило.

Наоколо - ни дъх, ни звук…
Но ето я - това е Тя!
На токчета - чук-чук, чук-чук -
черупки чупи… Никой друг
видението не видя.

И тя изчезна. Бях смутен,
уплашен може би. И ням.
Аз май настинах оня ден.
Дали от хремата - не знам,
но кихнах! Как не ме е срам!

21.04.1983

***

Април… Лежа на склона уморен.
Напича слънчице, тревица никне.
Мирише на лиман и на море.
И тихичко си тананикам.

И вниквам в небесата сини -
там Вечност и забвение ни чака.
В аквариума на очите сънни
змийчета плавни плуват сякаш.

Пречистен от внезапно просветление,
от пушеците на града спасен,
аз гледам и надолу с удивление.
Лежа на лакет, после по корем…

И виждам тайнство: безметежно
зелена струйка дим да се извива.
Аз дремя… пръстите ми галят нежно
стеблото на тревичка доверчива.