БАЛКАНДЖИЯ
БАЛКАНДЖИЯ
На Васил Недялков
А аз напуснах някога Балкана,
напуснах бездни, преспи, върхове.
И тръгнах с романтичната закана
да търся непознати светове.
По своя път какво ли не изпитах?
Премръзвах пред залостени врати,
кълба от предразсъдъци разплитах
и примки от вражди и клевети.
Но въпреки невяра, злост, обида
и удари под кръста и в гърба -
вървях напред! И храма на Темида
превърнах в моя съвест и съдба.
И вдъхновен от клетвени тиради
или от тежки размисли превит,
аз помнех тетевенските грамади
и пролетните приливи на Вит.
Дори по чужди пътища понесен
далеч под африканските звезди,
аз помнех като съкровена песен
речта на мойте български деди.
Аз помнех как бушува нощна сприя
и как изгрява светлозарен ден.
И - белокос, останах балканджия,
завинаги с България сроден!..
1994
В ТРИНИДАД
На Генчо Стоев
Къде са харманлийските тополи?
Пред тебе палмите на Тринидад
крепят небето на високи стволи.
И вятърът със стъпки на пират
върви през екзотичните треви.
Ти гледаш от балкона на хотела
как залезът над тропика кърви.
И може би, далечен път поела,
пътува твойта мисъл по земята,
пътува без забрани по света,
пътува, за да разбере цената
на златото, кръвта и любовта.
При тебе идва като стар познат
неразгаданият въпрос: Защо ли
сред палмовия здрач на Тринидад
белеят харманлийските тополи?
1973, Куба
ВЪЗМОЖНОСТ
На Георги Велев
Ако исках,
можех да стана
една сухоземна мида…
Ще забравя всяка измяна,
всеки гняв и всяка обида.
Ще се заключа
в къща от слюда,
в чаршафена пяна ще плувам.
И няма да питам:
- Не е ли заблуда
това, че с ъ щ е с т в у в а м?
Няма да питам
защо мухите
в тишината са най-смели.
Няма да мисля
защо до скалите
живеят и мекотели.
Косопадът и гладката кожа
ще ми бъдат
върховна грижа.
За друго няма да се тревожа
и стихчета ще каканижа.
А когато,
за първи път нервен,
от този свят си отида,
изгладнелите черни червеи
ще си кажат:
- Каква вкусна м и д а!..
1962
ПЕСЕН ЗА СТУДЕНТСКИТЕ ТАВАНИ
Да, вече си отива младостта ни.
Утихва буйната ни кръв, но пак
таваните, студентските тавани
изгряват в споменния полумрак.
И пак ни вдигат луди асансьори
нагоре - към последния етаж.
А по-нататък: ясните простори
и гордия ни вик: „Светът е наш!”
Светът е наш! - повтаряхме Поета
от своята призвездна висота.
И всеки порив бе висок и светъл,
и чиста - всяка мисъл и мечта.
Не бяха вечери, а сини птици,
не бяха нощи, а безкраен спор.
И жажда. И разискрени зеници.
И музика от многострунен хор.
Но вече си отива младостта ни.
И само в спомени и в стихове
остават те: студентските тавани,
където бяхме млади богове.
1986
НАДЕЖДА
Един поет си тръгна много рано,
един поет със слънчева душа.
И всичко светло, хубаво, мечтано
с последните му стъпки оглуша.
Изчезнаха зад хълмите конете,
с които той препускаше в зори.
И звънките тръби на ветровете
заглъхнаха в бездънни пещери.
Сълзи от белите брези се ронят,
не пеят птици, не шумят жита.
И само глухо тътне небосклонът
от траурния грохот на пръстта.
По бузите ни мъката се сцежда,
душите ни се пълнят с леден мрак.
Но зрее в този мрак една надежда,
че той при нас ще се завърне пак.
Любвеобилен, трепетен, сърдечен,
с походка плавна, с къдрава коса,
ще се завърне като стих, изсечен
върху самите вечни небеса!..
1985
СЕЗОНИ
Пролетен вятър бушува,
звън от скалите се рони,
слънцето жадно целува
белите цъфнали клони.
Лятото с огнени шпори
пали пожари в простора,
всичко трепти и говори:
- Жътва е, жътва е, хора!
Тихом под свода небесен
като на сватба засмяна
идва и златната есен
с песен и пъстра премяна.
Идва и бялата зима
с коледна тежка одежда
и ни предсказва, че има
Вяра, Любов и Надежда.
Грее над мен необята,
пеят пред мен върховете:
„Слушай гласа на земята,
за да не сбъркаш, поете!”
2006
СЪДБА
На Димитър Вачев
Това е нашата съдба: да бъдем
изтръгнати от кремъка искри;
да бъдем съдени, когато съдим,
да бъдем зли, когато сме добри;
да носим хубава и лоша слава,
да имаме и доблест, и кураж;
ако светът сега не ни познава,
да вярваме, че утре ще е наш!
1968
ТРЕВОЖНИ ВЪПРОСИ
На Димитър Христов, автор
на книгата „Български видения”
Приятели, държавници, учители
и вие, знайни и незнайни хора,
кажете, моля ви: ще ми простите ли,
че в мен тежи мъчителна умора
от тези тъжни и безсънни бдения
за моята страдалческа Родина?
Кому са нужни „Български видения”,
когато всеки гледа към чужбина?
Приятели, съратници, строители
и вие, знайни и незнайни хора,
нима ще станем равнодушни зрители
и грозни знаменосци на позора,
от който гаснат жажди и копнения,
и чувствата за род и за Родина?
И зли пророчества, и зли знамения
надвисват като гибелна лавина?
Приятели, поборници, будители
и вие, знайни и незнайни хора,
кажете, моля ви: ще позволите ли
да продадем земята и простора
на древните си родови владения
от Дунава до Странджа и Пирина?
И тези вечни „Български видения”,
в които свети думата Родина?
2000
